Определение № 660 от 06.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 387/2026 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2, вр. с ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Д. Й. - Я. срещу определение № 315 от 14.11.2025 г. по т.д. № 249/25 г. на Апелативен съд –гр.Велико Търново в частта, с която е потвърдено определение № 71/14.02.2025 г. по т.д. 15/24 г. на Окръжен съд – [населено място] в частта, с която И. Д. Й. - Я. е осъдена да заплати на основание чл.649 ал.6 ТЗ в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса до размера от 23 022,90 лв. Според частния жалбоподател въззивното определение е незаконосъобразно, защото в нарушение на чл.649 ал.6 ТЗ е възложено на ищцата да плати държавна такса по предявените по реда на чл.649 ТЗ искове. Сочи се, че при отхвърляне на отменителните искове ищецът не дължи държавна такса – поради предвиденото в закона правило, а при прекратяването делото не дължи държавна такса поради липсата на законово предписание. Поддържа се, че с определение на първоинстанционния съд от 26.03.2024 г. първоначалната ищца И. Г. Д. – П. е била освободена от заплащането на държавна такса, а на 09.08.2024 г. е бил заличен от ТР ответникът „Мира-Ел“ ООД- в несъстоятелност. Тези факти сочат, че към възникване на основанието за прекратяване на делото, ищцата е била освободена от заплащането на държавна такса. Обстоятелството, че частната жалбоподателка е била конституирана като ищца след смъртта на нейната наследодателка, не е основание да й се възлага заплащането на държавна такса, защото към момента на нейното конституиране производството вече е било недопустимо и е подлежало на прекратяване. Иска се от частния жалбоподател да се отмени обжалваното въззивно определение.

По допустимостта. Частната касационна жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество /ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г., ОСГТК на ВКС/.

За да постанови обжалваното определение в производството по частна жалба срещу определение на окръжния съд в частта за разноските, апелативният съд е приел, че прекратяването на първоинстанционното производство по исковете с правно основание чл.647 ал.1, т.6 ТЗ, предявени от кредитор на несъстоятелността, не е основание ищецът да се освободи от държавна такса. Въззивният е приел, че след като държавна такса се събира при отхвърляне на иска, такава се дължи и при прекратяване на делото, поради което държавната такса следва да се събере от ищцата. Без значение за дължимостта на държавната такса е обстоятелството, че производството е прекратено поради заличаването от ТР на ответника „Мира-Ел“ ООД- в несъстоятелност.

Жалбоподателят поставя следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК –

1. „Специалната норма на чл.649 ал.6 ТЗ създава ли единен режим за дължимост както за такси, така и за разноски за водене на делото?“

2. „Следва ли да се тълкува нормата на чл.649 ал.6 ТЗ като специална и изключва ли приложението на общите правила за разпределяне на отговорността за такси и разноски по ГПК?“

3. „Следва ли по предявен иск от кредитор по чл.649 ал.1 и ал.2 ТЗ да се конституира като съищец синдикът и каква е неговата отговорност при прекратяване на производството или при отхвърляне на иска?“

Наличието на допълнителния селективен критерий се обосновава с твърдението за противоречие на решаващия извод на въззивния съд с определение № 505/25.11.19 г. по ч.т.д № 661/19 г. на ВКС, определение № 530/25.11.19 г. по т.д. № 662/19 г. на ВКС, както и с решение № 238/15.01.19 г. по т.д. № 2668/17 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.

Поставени са и въпроси по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, които следва да се групират като въпроси за това дали съдът е следвало да конституира като страна в процеса наследникът на починалия ищец към момент, когато вече е било възникнало основание за прекратяване на делото, както и дали правоприемникът на починалия в хода на процеса ищец дължи държавна такса, ако ищецът е бил освободен от държавна такса.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният втори въпрос по чл.280 ал.1, т.1 ГПК е свързан с приложното поле на чл.649 ал.6 ТЗ и с тезата в частната жалба, че не е налице законово основание държавната такса да се събира от ищеца, когато е прекратено производството по предявените по реда на чл.649 ТЗ от кредитор искове. Въпросът има качеството на решаващ, защото по него е възприето от въззивния съд, че при прекратяване на производството по исковете по чл. 649 ТЗ държавната такса се дължи от ищеца, поради което касационният съд намира, че е удовлетворен общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационният съд намира, че е удовлетворено и изискването за наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото посочените от частния жалбоподател определения и решение на ВКС съдържат разрешение по поставения въпрос – в чия тежест се възлага държавната такса, когато производството не е приключило с решение за уважаване на предявените от кредитор по реда на чл.649 ал.1 и ал.2 ТЗ искове. Във връзка с правомощието си съгласно указанията по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС приема, че въпросът следва да се уточни по следния начин – „В чия тежест се възлага заплащането на държавна такса при прекратяване на делото по предявените по реда на чл.649 ТЗ от кредитор искове?“.

Останалите въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК не удовлетворяват изискването за общия селективен критерий, защото са извън обхвата на извършената от въззивния съд преценка и не са съобразени с мотивите на въззивното определение. Този извод на касационния съд се отнася и до въпросите по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, които се явяват абсолютно ирелевантни в настоящото производство, което е концентрирано около въпроса в чия тежест следва да се възложи заплащането на държавна такса при прекратяване на делото по отменителни искове на кредитор.

Касационният съд намира, че нормата на чл. 649, ал. 6, изр.2 ТЗ е ясна и никога в практиката на ВКС не е имало съмнение относно нейния смисъл – при отхвърляне на предявените по реда на чл.649 ГПК искове държавните такси са за сметка на масата на несъстоятелността, защото преследваната с исковете по чл. 649 ТЗ цел и настъпващите от уважаването им правни последици са в интерес на всички кредитори на масата на несъстоятелността. В този смисъл са цитираните от касатора съдебни актове на ВКС, в които е прието, че при отхвърляне на предявените по реда на чл.649 ТЗ искове, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността, без да се прави разграничение дали искът е бил предявен от синдика или от кредитор на несъстоятелността.

Предявилият по реда на чл.649 ТЗ искове за попълване масата на несъстоятелността кредитор не брани свое материално право и не търси пряк правен ефект в своята правна сфера, а цели защитата на колективния интерес – на всички кредитори на масата на несъстоятелността с оглед възможността те да получат удовлетворение при осребряване на включеното в масата имущество. Затова законът е предвидил, че при отхвърляне на тези искове държавната такса се събира от масата на несъстоятелността, а не от ищеца. Независимо дали ищец по тези искове е синдикът или кредитор на несъстоятелността, те действат като процесуални субституенти на кредиторите на несъстоятелността, поради което при отхвърляне на исковете специалното правило на чл.649 ал.6 ТЗ, в отклонение от общите правила на ГПК, възлага държавната такса в тежест на масата на несъстоятелността.

Настоящият състав на касационния съд намира, че специалното правило на чл.649 ал.6 ТЗ, според което при отхвърляне на предявените по реда на чл.649 ТЗ искове държавната такса се събира от масата на несъстоятелността, следва да се прилага и в хипотезата на прекратяване на делото, независимо дали ищец е синдикът или кредитор /определение № 243/30.07.2019 г. по т.д. № 1580/2016 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, определение № 340/07.07.2017 г. по ч.т.д. № 1190/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. С оглед на интересите на кредиторите на несъстоятелността прекратяването на производството по предявените по реда на чл.649 ТЗ искове води до сходен правен резултат като при отхвърлянето на исковете, защото и в двата случая не настъпват положителни правни последици за кредиторите на масата на несъстоятелността. Без значение е дали ищец по прекратеното дело е синдикът или кредитор, защото те са процесуални субституенти на кредиторите на несъстоятелността, а специалната норма на чл.649 ал.6 ТЗ не предвижда хипотеза, в която държавната такса да се събира от ищеца.

В цитираните от въззивния съд определения на ВКС - по ч. т. д. № 985/22 г. и по ч. т. д. № 2553/2021 г., са дадени разрешения за държавната такса, дължима по предявени искове по чл. 60а, ал. 1 ЗБН /отм./ от синдика /като орган на несъстоятелността, а не като представител на банката-длъжник/, а разрешенията и в този случай са, че при прекратяване на делото държавната такса се събира от масата на несъстоятелността. В определение по ч. т. д. № 2255/2022 г. на ВКС е прието, че не следва да се допусне до касационно обжалване определение на САС, с което държавната такса при прекратяване делото по предявен от синдика /като орган на несъстоятелността/ иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ е възложена в тежест на масата на несъстоятелността.

Обжалваното определение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, защото е в противоречие с формираната практика на ВКС по приложение на чл. 649, ал. 6, изр.2-ро ТЗ в аналогични случаи, която настоящият състав на касационния съд напълно споделя – при прекратяване на делото по исковете по чл.649 ТЗ, независимо от основанието за прекратяване и независимо дали ищец е синдикът или кредитор, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността.

Тъй като производството по несъстоятелност е прекратено и длъжникът „Мира-Ел“ ООД- в несъстоятелност /ответник/ е заличен от ТР, касационният съд намира, че няма основание да се постанови събиране на държавната такса от масата на несъстоятелността, защото такава вече не съществува в правния мир. В закона не е предвидена хипотеза, според която при заличаване на длъжника от ТР, т.е. при липса на маса на несъстоятелността като комплекс от имуществени права, държавната такса да се възлага в тежест на ищеца, когато е кредитор, респ. в тежест на държавата или на общините, ако те са придобили недвижими имоти и движимите вещи, непродадени в производството по несъстоятелност.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното определение следва да се отмени.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Първо т.о.