Определение № 1218 от 28.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 559/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците, С. Н. Ж., Д. Н. Ж., Я. Н. Ж., Т. Н. Ж. и Красен Н. Ж. срещу решение № 202 от 25.11.2025 г. по гр. д. 421/2025 г. по описа на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 154 от 02.06.2025 г. по гр. д. 48/2023 г. по описа на Окръжен съд - Хасково, към което е съединено гр. д. 49/2023 г. на Окръжен съд - Хасково, в частта, с която са отхвърлени предявените от тях срещу „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД искове, както следва: от С. Н. Ж., Д. Н. Ж., Я. Н. Ж. и Т. Н. Ж. за горницата над сумата от по 18 000 лв. до размера от 105 000 лв. и от Красен Н. Ж. за горницата над сумата 20 000 лв. до размера от 105 000 лв., представляващи претендирани обезщетения за търпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и психически стрес в резултат на смъртта на баща им Н. Ж. К., настъпила при ПТП на 25.07.2021 г. на път „III 554“ на 48 км. + 200 м. в посока [населено място] към [населено място], ведно със следващата се законна лихва върху тази сума, считано от 08.02.2022 г. до окончателното й изплащане, и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при неправилно приложение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният съд не е определил дължимите обезщетения при спазване на застъпения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, включително не е съобразил релевантните и доказани обстоятелства относно търпените от ищците страдания. Сочат, че ответникът не е въвел приетото от съда съпричиняване чрез нарушение от починалия на нормата на чл. 134 ЗДвП, а е посочил, че в нарушение на закона е управлявал мотофреза, с прикачено ремарке, за която е налице забрана да се движи по пътя, както и че последните не са разполагали със светлоотразители и светлини, той и пътниците в ремаркето не са имали светлоотразителни жилетки и т.н., както и че е управлявал мотофрезата след употреба на алкохол. Считат, че въззивният съд не е извършил изискуемата проверка, дали е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. В частност поддържат, че такава не е доказана между употребата на алкохол от починалия и настъпилото ПТП и като резултат неговата смърт. Намират определения размер на съпричиняване за прекалено висок и несъответен на обема и интензитета на нарушенията. По тези доводи молят въззивното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете им да бъдат уважени за пълните предявени размери. Претендират присъждането на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?

2. Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/68 г.?

3. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че същият е взет предвид, без да е посочен какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието?

5. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?

6. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС № 4/68 г.?

7. Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да се съобрази с присъжданите в практиката на ВКС размери на обезщетения при аналогични или сходни случаи?

8. Длъжен ли е съдът да определи общия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и едва след това да изследва въпроса за наличието на съпричиняване и при наличие на такова, да намали дължимото обезщетение с приетия процент съпричиняване?

9. Допустимо ли е при определяне справедлив размер на обезщетението съдът да вземе предвид противоправното поведение на пострадалия, с което същият е съпричинил вредоносния резултат и представлява ли същото критерий, който формира съдържанието на понятието “справедливост“?

10. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира един доказателства, а отхвърля други?

11. Трябва ли възражението за съпричиняване да се заяви от страната по изричен начин като такова с оглед надлежното му релевиране в процеса?

12. Може ли въззивният съд да разгледа възражение за съпричиняване, без същото да е изрично релевирано от страната?

13. Всяко нарушение на правилата за движение ли има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?

14. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП?

15. Необходимо ли е да се докаже приноса за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

16. При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?

17. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, оспорва касационните жалби на ищците като неоснователни. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по жалбите. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Моли за присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че страните не спорят относно дължимостта на застрахователно обезщетение, а досежно определените размери, които според въззивниците – ищци са занижени и не отговарят на определените критерии по чл. 52 ЗЗД и на съдебната практика по сходни случаи. Посочил е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД урежда възмездяването на неимуществените вреди, като обезщетението за тях се определя по справедливост, но винаги с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Изтъкнал е, че когато от увреждането е последвала смърт, от значение са обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възрастта на починалия и неговата връзка с претендиращите обезщетението, как смъртта се е отразила върху състоянието им, какви промени са настъпили при тях, наред с нормативно определените лимити на застрахователните компании и социално икономическите условия на живот.

След обсъждане на събраните доказателства е намерил, че по делото се установява, че ищците са децата на починалия Н. К., с най-близко по степен родство, като всички заедно са имали нормални семейни взаимоотношения. Посочил е, че дъщерите са живеели с баща си, докато се омъжат, след което напуснали дома му, но поддържали контакти и си помагали взаимно, а синът е продължил да живее с баща си и с жената, с която баща му живеел на семейни начала, заедно отглеждали децата му, помагали си взаимно. Съобразил е установеното от събраните по делото гласни доказателства, че след внезапната смърт на баща им всички тъгували много, плачели, посещавали гробищата. Счел е, че особено много е страдал синът, тъй като по време на произшествието бил на работа в чужбина, веднага се завърнал, тъй като от произшествието, освен баща му, починало и едното му дете, както и защото трябвало да се грижи за сина си. Посочил е, че известно време не е можел да живее в къщата си, а заедно със сина му спели в къщата на свидетеля Х.. Заключил е, че тези обстоятелства, преценени с обществено - икономическите условия и лимитите на застрахователните обезщетения в страната към момента на пътното произшествие, както и с факта, че не се е наложило медицинско лечение за понесените страдания от ищците, водят до извод, че следва да се определят размери на обезщетенията, както следва: за дъщерите по 90 000 лв., а за сина – 100 000 лв.

По втория спорен между страните въпрос относно съпричиняването на вредоносния резултат от починалия Н. К. въззивният съд е подчертал, че възражението за съпричиняване представлява защитно средство за ответника, което следва да бъде заявено в указания в чл. 131 ГПК срок и доказано по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на пострадалото лице, с които то е способствало за настъпване или улесняване на вредоносния резултат. Намерил е, че в случая защитното възражение е въведено надлежно в определения срок и следва да бъде разгледано, като при разглеждането му от съществено значение са събраните по делото доказателства във връзка с механизма на пътното произшествие и констатациите на съдебномедицинската експертиза за уврежданията на починалия. Посочил е, че признатият за виновен водач на лекия автомобил се е движил с разрешената за конкретния пътен участък скорост от 89,5 км/ч, но несъобразена с движението на автомобила на къси светлини, при което не е могъл да реагира своевременно и спре автомобила и по този начин предотврати настъпването на ПТП. Съобразил е, че от друга страна, водачът на селскостопанската техника – мотокултиватор с прикачено ремарке към него, се е движил при нощни условия, без налични светлини или светлоотразителни елементи в задната част в съответствие с правилата на раздел седемнадесети от ЗДвП, в резултат на което е създал предпоставки на настъпване на произшествието. Споделил е изводите на вещото лице по приетото заключение по автотехническата експертиза, че това негово поведение е техническата причина за настъпване на произшествието. Изтъкнал е, че починалият К. е имал концентрация на алкохол в кръвта от 2,15 промила, която според констатациите на вещото лице от съдебно-медицинската експертиза означава, че непосредствено преди произшествието той е употребил алкохол, че към момента на произшествието се е намирал в средна степен на повлияване, която се характеризира със значителни нарушения в мисловната дейност, речта, съобразителността, координацията на движенията, силно забавени реакции, понякога сънливост, признаци на подтискане на централната нервна система. Подчертал е, че концентрацията на алкохол в този размер несъмнено е нарушение на забраната в чл. 50 ЗДвП на водачите на МПС да управляват с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 промила, и то в значително превишен размер, като тази концентрация на алкохол е оказала влияние върху поведението на водача, тъй като той е имал силно забавени реакции, била е нарушена мисловната му дейност, не е могъл да взима адекватни и съобразени с пътната безопасност решения, включително не е отчел съществуващата забрана в чл. 134 ЗДвП за превозване на пътници в ремаркета, където са се намирали останалите жертви от произшествието, както и си е позволил да шофира без необходимите светлинни обозначения. При преценката на поведението на всеки един от двамата водачи, въззивният съд е намерил, че водачът на лекия автомобил е допринесъл за вредоносния резултат в размер на 20 %, а водачът на селскостопанска техника с прикачено ремарке с 80 %, като е основал извода си на тежестта на извършените от всеки от тях нарушения. Посочил е, че тежестта на нарушенията на починалия водач е значително по-висока по степен, по обем и по интензитет, като неговото поведение е с висока обществена опасност и е техническата причина за настъпване на процесното произшествие, преценено спрямо поведението на водача на лекия автомобил, който не е могъл да го предотврати.

При така посочения процент на съпричиняване и след приспадането му от определения размер на обезщетенията е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд за дължимо обезщетение в размер на по 18 000 лв. за ищците - дъщери и 20 000 лв. за ищеца - син и потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която исковете са отхвърлени над тези суми до претендираните пълни размери.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първите девет поставени от касаторите въпроси са относими към изводите на въззивния съд за справедлив размер на дължимите от застрахователя обезщетения, но по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпросите е налице задължителна съдебна практика по ППВС № 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2979/2013 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и др. Съобразно даденото с ППВС № 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при смърт са възрастта на починалия, общественото му положение, възрастта на претендиращите обезщетение роднини, както и особеностите на техните отношения. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС. При определяне размера на справедливите обезщетения въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетенията следва да бъде съобразен с възрастта на починалия, общественото му положение, връзката с претендиращите обезщетение роднини, както и особеностите на техните отношения – взаимопомощ, обич, полагани грижи, търпените от тях страдания от загубата му. Взел е предвид и момента на настъпване на ПТП и е отчел социално-икономическото състояние в страната и установените нормативно застрахователни лимити. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетенията при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по поставените от касаторите от единадесети до седемнадесети материалноправни въпроси. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е приел, че въведените в срока за писмен отговор възражения от ответника за съпричиняване на настъпилите вреди от починалия К. се установяват при изискуемото пълно и главно доказване, както и че поведението му се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Определил е процента на съпричиняване, като е изложил мотиви за вида, броя и тежестта на извършените нарушения от участниците в процесното ПТП и как последните се намират във връзка с настъпилия вредоносен резултат – смъртта на К..

Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният от касаторите десети въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е обсъдил събраните доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, изложил е подробни мотиви по субективно съединените искове, включително защо приема определеният от него размер на дължимите на ищците обезщетения за справедлив, в какво се изразява съпричиняващото поведение на пострадалия и какъв е приносът му за настъпване на вредите, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация за представляването му от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК за сумата 100 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение