Определение № 11 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2676/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 263846/14.05.2021 г., подадена от Л. С. И., К. Г. М. и Н. Г. К., [населено място], [община], чрез пълномощника адвокат Е. А., срещу въззивно решение № 260080/14.04.2021 г. по в. гр. д. № 454/2020 г. на Окръжен съд – Кюстендил. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос относно задължението на въззивния съд при формиране на изводите си да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, като посочи защо приема едни доводи и доказателства, а други не. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г.о. Ответниците по касация – Е. Р. В. и Е. В. В. са подали писмен отговор, в който твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 540/21.07.2020 г. по гр. д. № 2544/2018 г. на Районен съд – Кюстендил, с което е отхвърлен предявения от Л. С. И., К. Г. М. и Н. Г. К. против Е. Р. В. и Е. В. В. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на част от поземлен имот с идентификатор № ..........., в землището на [населено място], [община], находяща се по протежението на границата между имоти с идентификатори № ............и № ..........., с площ от 0.987 дка., както и за осъждането на ответниците да предадат на ищците владението върху тази част. Въззивният съд е приел за установено, че ищците не доказват правото си на собственост на имот с площ, надхвърляща тази от 3.538 дка, за която наследодателят им - Г. И. се е снабдил с нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка. Последният е притежавал идеални части от правото на собственост върху възстановения с решението на ПК-К. имот № ............., който е бил съсобствен между наследниците на И. Г.. Г. И. е инициирал нотариално производство по чл. 587, ал. 2 и ал. 3 ГПК като е заявил пред нотариуса, че е владял имот с площ от 3.538 дка, посочвайки доказателства за това. Той е признат за собственик по давностно владение към датата на съставяне на нотариалния акт - 12.04.2013 г., на овощна градина в м. "Л." в землището на [населено място], съставляваща поземлен имот ..........., с площ от 3.538 дка. Дори след 2013 г. - Г. И., а след смъртта му през 2017 г. - неговите наследници, да са завладели с намерение за своене по-голяма от признатата с нотариалния акт площ, то към момента на предявяване на иска по чл. 108 ЗС 10-годишният давностен срок не е изтекъл. Липсват категорични доказателства за твърдението, че над признатите 3.538 дка. наследодателят на ищците е владял още 987 кв. м. Ето защо в случая не може да се заключи, че по силата на наследяване, земеделска реституция и давност, ищците са собственици на процесните 987 кв.м. С оглед на поддържаните основания за правото на собственост, не може да се формират изводи в полза на ищците, основани на базата на установените нередности при изменение на КВС, данните от която са били пренесени в КККР. Въззивният съд е приел за неотносими към спора останалите оплаквания във въззивната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страната, изложени във въззивна жалба не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие постоянната практика на ВКС. Съгласно последната въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението, както и релевантните за спора доказателства. В случая въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора към нея, като в съответствие със задължителната практика на ВКС е формирал и изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдени са релевантните за спора писмени и гласни доказателства, както и съдебнотехнически експертизи. Твърдението за необсъждане на официални документи, установяващи неправомерни действия в Поземлена комисия – К. по отношение на имотите в масив 16 от КВС, които правели издадените впоследствие документи нищожни, представлява общо касационно оплакване по смисъла на чл.281, ал.1, т.3 ГПК. То и не може да се приеме като относимо към решаващите изводи на въззивния съд за това, че ищците не доказват правото си на собственост на имот с площ, надхвърляща тази от 3,538 дка, за която самият техен наследодател се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка, а дори да е била установена фактическа власт с намерение за своене върху по-голяма площ от признатата с констативния нотариален акт от наследниците, то към момента на завеждане на иска не е изтекъл предвиденият от закона 10 годишен давностен срок. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на Е. Р. В. и Е. В. В. следва да бъдат присъдени сторените по настоящото дело съдебни разноски в размер на 320 лева, представляващи заплатено от тях адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.