Определение № 5980 от 19.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2317/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 24/21.02.2025 г., постановено от Варненския апелативен съд по въззивно гр.д. № 401/2024 г. Ищците С. П. М. и Н. С. М., чрез адвокат Р. М., обжалват решението в частта, с която исковете им по чл. 2а ЗОДОВ за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата над 60 000 лв. (за С. М.) и над 30 000 лв. (за Н. М.). Излагат доводи за занижен размер на обезщетението, несъобразен с чл. 52 ЗЗД. Насрещната страна по тази жалба не отговаря в срока по чл. 287 ГПК. Ответникът по иска Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, чрез инспектор Г. Д. - Г., обжалва въззивното решение в частта, с която исковете са частично уважени - на С. М. за 15 000 лв. и на Н. М. за 5000 лв. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърлят в цялост претенциите. Насрещните страни по тази жалба не отговарят в срока по чл. 287 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски апелативен съд, като изменил решението на първостепенния Търговищки окръжен съд, осъдил Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество да заплати на С. П. М. и Н. С. М. по чл. 2а ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. за С. М. и 5000 лв. – за Н. М., като отхвърлил исковете до пълния предявен размер от по 250 000 лв. за всеки от ищците. За да се произнесе, въззивният съд установил, че срещу ищците е водено производство по ЗОПДИППД /отм./ вр. § 5 ЗОПДНПИ /отм./ и §5 ЗПКОНПИ. По повод уведомление от ТД на КУИППД - София с вх. № 2376/26.04.2011 г. за образувано досъдебно производство срещу група лица, между които и ищците, Комисията (чрез ТД – Варна) е образувала проверка по чл.15 ЗОПДИППД /отм./, с първоначално проверяван период 05.06.1992г. - 30.09.2013г., а след постановяване на ТР № 7/2013г. на ОСГК на ВКС - за периода от 1.05.2007 г. до 30.09.2013 г.. По искане на Комисията, с определение № 3375/06.11.2013г., постановено по ч.гр.д. № 3278/2013г. на Окръжен съд - Варна, е допуснато обезпечение на бъдещи искове срещу ищците, сина им и свързани с ищците търговски дружества, като са наложени възбрани върху множество недвижими имоти и запори върху дружествени дялове, МПС, банкови сметки и вземания, собственост на физическите лица и контролираните от тях търговски дружества-ответници. Общата цена на обезпечените искове е в размер на 5 530 342,24 лв. След приключване на наказателното производство със сключено на 05.08.2015г. споразумение (С. М. и Н. М. се признали за виновни по повдигнатите им обвинения като на първия е определено общо наказание - лишаване от свобода за срок от три години, отложено с изпитателен срок от пет години, а на Н. М. - 2 години лишаване от свобода, с изпитателен срок от четири години), Комисията е внесла мотивирано искане по чл.28, ал.1 от ЗОПДИППД /отм./ с вх. № 26965/08.09.2015 г. за отнемане на незаконно придобито имущество от С. П. М., Н. С. М., „М. и синове“ ЕООД, „М. и син“ ЕООД и „Т.“ ООД, на обща стойност 928 739 лв., а след уточнение в хода на процеса - 930 594 лв. Образувано е гр.д. № 2606/2015 г. на Окръжен съд – Варна, по което, с решение № 273/19.02.2018 г., исковете са отхвърлени. Въззивният съд го е обезсилил, но ВКС е върнал делото на апелативния за ново произнасяне. С решение № 260055/06.04.2021 г. по в.гр.д. № 527/2020г. по описа на Апелативен съд – Варна, решението на първата инстанция е потвърдено. Въззивното решение не е допуснато до касационен контрол с определение № 30/19.01.2022 г. по гр.д. № 2291/2021 г. на ВКС и е влязло в сила на същата дата. След предявяване на исковете по чл.28 ЗОПДИППД /отм./, по искане на Комисията, с определение № 3305/23.09.2015 г. по гр.д. № 2606/2015 г., съдът е постановил частична отмяна на наложеното обезпечение, като запорираното/възбраненото имущество е било съобразено с цената и предмета на искането за отнемане. След приключване на исковото производство и въз основа на молба на КПКОНПИ от 20.01.2022 г., с определение № 260028/24.01.2022 г. по ч.гр.д. № 3278/2013 г., всички обезпечения са отменени. В обжалваното въззивно решение съдът приел, че е налице фактическият състав на отговорността по чл. 2а ЗОДОВ – извършени са незаконосъобразни действия на Комисията по ЗОДПИППД (отм.) при изпълнение на нейните правомощия, довели до претърпени от ищеца вреди – пряка и непосредствена последица от действията на Комисията. Искането на комисията за отнемане в полза на държавата на имущество на ищеца е отхвърлено с влязло в сила решение, в което е прието, че доходите, с които е придобито имуществото, не са свързани с престъпната дейност на ищеца. Съдът изяснил, че отговорността на Комисията е за предприетото и проведено производство по ЗОДПИППД (отм.). Неоснователността на предявените искове ангажира отговорността на Комисията за обезвреда на причинените на ответниците по тези дела вреди, които са в пряка причинна връзка с действията на комисията, като тази отговорност включва и действията по сезиране на съда за налагане на обезпечителни мерки. Съдът установил, че в резултат на предприетите от ответната страна действия ищците са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, страх и притеснения. Психичното здраве на М. се е влошило и това е в пряка причинна връзка с производството по ЗОПДИППД (отм.), като само налагането на обезпечителните мерки е довело до депресивен период от около 4-5 месеца. Предприемането на действия по проверка, а впоследствие и предявяване на исковете за отнемане, поддържани пред трите съдебни инстанции, сами по себе си са обстоятелства, които по своето естество пораждат основателен страх и безпокойство от възможността за отнемане на притежаваното от ищците и дружествата им имущества, значителни неудобства и притеснения. Въззивната инстанция намерила за установено наличието на такива преживявания и при преценка на събраните писмени и гласни доказателства. Относно ищцата М. съдът установил, че тя е претърпяла негативни последици върху психиката си, налице е тревожно емоционално състояние, проявено в периода на производството, инициирано от Комисията. Твърденият провал на сделки поради наложените обезпечителни мерки съдът намерил за недоказан. Воденото производство не е станало обществено достояние, не е налице медийното разгласяване. Общата продължителност на производството е осем години е два месеца, като е преминало през всичките му фази. Обезпечителните мерки за сумите от над пет милиона лева са били за срок от две години. Част от адвокатите, към които С. М. се обръщал за осъществяване на защита, не искали да поемат същата, тъй като считали, че нещата са обречени; други поставяли високи финансови условия, с които М. бил принуден да се съобрази. Той и Н. М., както и служители на тяхната фирма, отделили много време и усилия за изготвяне на анализ на доходите на семейството и фирмите за период от 25 години. Притесненията около делото се отразило и на взаимоотношенията между съпрузите, като за известен период от време Н. М. щяла да се изнася да живее отделно. Докато е било висящо производството по специалния закон (в обезпечителната фаза), паралелно се е водило и наказателно производство, завършило в крайна сметка с осъдителни присъди, (макар и чрез споразумение), а обвинението в престъпление е първопричина за започване на производството от Комисията. Искът за отнемане на имуществото е предявен след приключване на наказателното производство. При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът взел предвид, както общите критерии за определяне на обезщетението по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД, така и специфичните обстоятелства, свързани с характера на производството за отнемане по ЗОПДИППД (отм.), в което, за разлика от наказателното производство, където действа презумпцията за невиновност и цялата доказателствена тежест се носи от прокуратурата, проверяваното лице следва да установява всички твърдени от него обстоятелства, от които черпи права. Отчетено е също така, че с налаганите в производството по ЗОПДИППД (отм.) обезпечителни мерки се засягат с по-голям интензитет и в по-голям обем правото на труд и правото на частна собственост, които пряко засягат свободата на личността За да обоснове по-висок размер на обезщетението за ищеца М. в сравнение с другата ищца, съдът приел, че той е претърпял дълбоки по интензитет вреди, включващи съществено влошаване на здравословното му състояние (тежък депресивен епизод, със съпътстващите го физиологични неразположения като липса на апетит, безсъние, умора, тревожност, апатия и др.), но отново при отчитане, че производството по ЗОПДИППД /отм./ не е било единственото психо-травматично събитие, предшествало във времето проявилата се депресия. Съдът се обосновал, че определените размери на обезщетенията кореспондират и на общественото възприятие за справедливост, намерило отражение в съдебната практика. По касационна жалба на ищците по делото С. М. и Н. М.: Касаторите поставят следните въпроси: може ли да се приеме, че при наличие на две паралелни производства – законосъобразно наказателно и безспорно незаконосъобразно за отнемане на имущество, вредните последици да са в причинна връзка само и единствено със законосъобразното производство и да нямат връзка с незаконосъобразното такова; тълкуването на този извод на съда за причинната връзка и разграничаването на вредните последици при наличие на две производства по какъв критерий се извършва; законосъобразно ли е да се приеме, че законно проведено наказателно производство, което приключва със споразумение, причинява неимуществени вреди на извършителя, а от незаконното такова вредни последици за страната не настъпват. Липсва каквато и да е обосновка за относимостта на въпросите с постановеното от въззивната инстанция, както и за допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Страните са се позовали на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но както е разяснено още с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обосновка, направена по този начин, се равнява на липса на такава. Изложеното е достатъчно, за да се формира извод, че касационно обжалване не следва да се допуска по касационната жалба на С. и Н. М.. Наред с това, така поставени, въпросите не кореспондират със съображенията на въззивния съд; явяват се неотносими към постановения от него резултат и, поради това, не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е вярно, че съдът не е признал неимуществени вреди от производството по ЗОПДИППД /отм./. По логиката на поставените от касаторите – ищци въпроси, те са получили обезщетение за причинени им вреди от наказателното производство, а не от това за отнемане на имущество – ако, съдът, както поддържат М., не е признал настъпване на вредни последици в неимуществената сфера на ищците, то остава неясно защо им е присъдил обезщетение по чл. 2а ЗОДОВ. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, на каквато, с цитиране на законовата разпоредба, се позовават С. и Н. М.. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, и без наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Случаят не е такъв. Сами касаторите не излагат и доводи, които биха могли да бъдат квалифицирани като твърдения на очевидна неправилност на въззивното решение. По касационната жалба на ответника по иска Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество: Касаторът – ответник се обосновава със следните въпроси: длъжен ли е съдът, за правилното определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ, настъпили от производството по ЗОПДИППД (отм.), да направи разграничаване между нанесените вреди от воденото преди това наказателно производство срещу ищците, приключило с влязла в сила осъдителна присъда и подлежи ли на пълно главно доказване наличието на причинно-следствена връзка между поведението на Комисията и вредите, за които съдът е присъдил обезщетение. По първия въпрос касаторът твърди, че разглеждането му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по втория поддържа противоречие с ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 7/30.12.1959 г. на Пленума на ВС и решение по гр.д. № 3026/2008 г. на ВКС, IV г.о. Въпросите са поставени във връзка с оплакването, че установените от въззивната инстанция неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, страх и притеснение, влошено психично здраве, не са в пряка причинноследствена връзка с производството по ЗОПДИППД (отм.), както и, че влошеното здраве на М. и притесненията на М. са последици и от воденото наказателно производство, приключило с постановяване на присъди „лишаване от свобода“ и за двамата ищци. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Въззивният съд не е във възможност да разграничи каква част от търпени едновременно неимуществени вреди, по едно и също време от различни причини, са следват на всяка. Трябва обаче да съобрази, че установената неимуществена вреда за част от спорния период е резултат на едновременно две причини – в случая от две съдебни производства, което означава, че притесненията и негативните изживявания са по-големи от обичайно търпимите от едно съдебно производство. Съдът е съобразил това, както и необходимостта да обезщети по настоящото дело само уврежданията, резултат от производството за отнемане на имущество. Същественото е, че въззивният съд е съобразил, че са установените общи неимуществени вреди от две съдебни производства, поради което, при определяне дължимият размер на обезщетението за вреди от производството по ЗОПДИППД (отм.) е ценил и оценявал притесненията, страха, несигурността във връзка с това дело, както и проблемите в психичното здраве на С. М. именно с оглед засегнатите в това дело блага. Това разрешение на въззивния съд е съобразено, както със закона, така и с цитираната съдебна практика. Относно доказването на неимуществените вреди пък следва да се посочи, че е трайно застъпено в практиката на българските съдилища, а и такова е и тълкуването в решенията на ЕСПЧ, вкл. по български дела, че съществува силна презумпция за причиняване на негативни емоции, притеснения, страх, от водене на съдебни производства, особено на наказателни, вкл. и такива за отнемане (конфискация) на имущество, за установяване на които не е нужно и събиране на доказателства, освен, ако се твърди в исковата молба такова естество и интензитет, над обичайните. Отговорността по ЗОДОВ е обективна, поради което, обезщетение по чл. 2а ЗОДОВ се дължи от държавата, при наличие на вреди, щом искът, предявен от Комисията по някои от законите за отнемане на имущество, е отхвърлен. Няма нужда, и съдът не дължи установяване доколко законосъобразни и в съответствие с длъжността им са били действията на служителите в производството, приключило, като резултат, с извод за неоснователност на иска. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване по жалбите на насрещните страни по делото. Мотивиран от горното, съдът