Определение № 536 от 01.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1919/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата в производството К. Н. Г., чрез процесуалния и представител адв. П. К. от САК, срещу въззивно решение № 19 от 08. 06. 2021 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.гр.д. 146 по описа на съда за 2021 г., поправено с решение по същото дело № 33 от 24. 06. 2021 г. Въззивното решение е обжалвано в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 335 от 23. 10. 2020 г., постановено от Бургаски окръжен съд по т.д. № 420 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която е отхвърлен иска на ищцата против „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД за сумата 80000 лв., представляваща разликата над присъдения размер по главницата от 120000 лева до общо претендираната сума от 200000 лева - обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени поради смъртта на сина и В. Д. Т., ЕГН: [ЕГН], настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, допуснато от К. К. А., ЕГН:[ЕИК] на 23. 03. 2018 г. в [населено място], при управление на лек автомобил марка „Ауди”, модел „А6“ с peг. [рег.номер на МПС], застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ - полица № BG/22/117001604767, ведно със законната лихва върху същата сума за периода от 01. 05. 2018 г. до 06. 06. 2018 г., със законните последици по отношение на лихвите за период след предявяването на иска и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Твърди се неправилност на изводите на съда за доказано и отчетено от съда съпричиняване на вредоносния резултат от починалото лице, като се поддържа че такова съпричиняване в случая не е доказано по делото от ответника, който следва да го докаже при условията на пълно и главно доказване, което е довело и до неправилност на изводите на съда относно справедливия размер на дължимото обезщетение. Оспорва се преценката на съда относно критериите – законоустановени и установени в практиката, имащи значение за определянето на справедлив размер на обезщетението, съобразно и особеностите на конкретния процесен случай. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната част и осъждането на ответника да заплати на касатора допълнително и сумата 80000 лв., представляваща разликата над вече присъдените 120000 лв. по главницата до общо претендираният размер по главницата от 200000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 14. 05. 2018 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на лихвите за период след предявяването на иска и на разноските, претендират се разноски.

В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира следните въпроси, обуславящи според него допускане на касационно обжалване на въззивното решение, със съответното им обосноваване:

Във връзка с приетото от съда съпричиняване:

1. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; при главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване – т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест. Касаторът твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си за пълно и главно доказване на въведеното възражение, но въпреки това съдът е приел същото за доказано в противоречие със сочената съдебна практика – реш. № 226/12. 07. 2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., реш. № 31/09. 03. 2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., реш. № 61/01. 03. 2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта? Твърди се произнасяне на въззивния съд по този въпрос в противоречие с реш. № 147/05. 12. 2017 г. по гр.д. № 60341/2016 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., реш. № 206/12. 03. 2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

3. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици? Твърди се приемане на съпричиняване при доказана липса на причинна връзка в противоречие с реш. № 206/12. 03. 2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

4. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещ до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?

5. Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично предполагаем?

По двата последни въпроса се твърди приемане на съпричиняване, въпреки че по делото било доказано, че поведението на пострадалия – неизползване на предпазен колан, е без значение за настъпването на вредите, т.е. при доказана липса на причинна връзка между поведението на пострадалия и причинените вреди, като се сочи, че от отговора на въпросите зависи изхода на делото в частта за съпричиняването, както и че на същите съдът е отговорил в противоречие с цитирана в изложението практика на ВКС - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

6. Несъответствие на фактическите изводи на съда, както на правните изводи, така и на установените по делото факти и доказателства представлява ли нарушение на съществени процесуални правила, длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? Твърди се явна необоснованост на изводите на съда в частта им относно размера на приетото от съда съпричиняване, в противоречие със задължителна съдебна практика – т. 12 от ТР № 1/2001 г. - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и явна необоснованост на самото решение в тази му част – касационно основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

7.1. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните, чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?

7.2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение? Твърди се решението да е постановено при игнориране на доказателства и липса на обсъждане в пълнота на всички доказателства, както и при невярно обсъждане и ценене на доказателствата относно наличието на съпричиняване и вредите на ищеца, което водело до необоснованост на решението, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие на константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 от ГПК.

8. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Твърди се да са игнорирани изводи на изслушаната по делото автотехническа експертиза /А./, в противоречие с определение № 26/19. 01. 2009 г. и реш. № 24/2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, Първо т.о., реш. № 221/2002 г. по гр.д. № 667/2001 г. на ВКС, ГК, Първо т.о. – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

9. Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събраните по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда – допринасяне от пострадалия, както и наличие на предпоставки за намаляване на обезщетението, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение; следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност, биха довели до други фактически и правни изводи? Твърди се решението да е постановено в противоречие с практиката на ВКС – реш. № 149/03. 07. 2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По правилното приложение на принципа за справедливост:

По изложени съображения за произнасяне на въззивния съд в обжалваното му решение в противоречие със задължителна съдебна практика и практиката на ВКС, посочена в изложението, както и по въпроси, отговорите на които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, се поставят въпросите:

1. Понятието „справедливост“ по см. на чл. 52 от ЗЗД свързано ли е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и липсата на изложение на правни аргументи с оглед указанията на т. 11 на ППВС № 4/68 г., представлява ли отменително основание?

2. Как трябва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2.1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии реално да съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците, и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?

2.2. длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да са изпълнени изискванията на ППВС № 4/68 г.?

2.3. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, и достатъчно ли е формалното възпроизвеждане на свидетелски показания и позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост?

2.4. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г. длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?

3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубите“, както е направено в обжалваното решение?

4. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социалните условия в страната и тези условия към 2016 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това или след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „ГО“, които отразяват промените в икономическите условия? Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2017 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за процесуално представителство в касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно справедливия размер на процесното обезщетение, съответно – и да потвърди частично с обжалваната по касационен ред част от решението си първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът на касатора за сумата 80000 лв., представляваща разликата над присъденият размер по главницата от 120000 лева до общо претендираната сума от 200000 лева въззивният съд е изложил, че съгласно трайно установената съдебна практика - ППВС № 4 от 25. V. 1961 г., т. 4, обезщетение като процесното се следва заради загубата на морална опора и подкрепа, каквато е представлявало починалото лице. Като е взел предвид и е кредитирал показанията на двамата разпитани по делото свидетели съдът е приел за установено, че починалият е бил много близък с майка си /ищцата/ и въпреки че са живели в различни населени места, са поддържали много топли взаимоотношения, чували са се по телефона почти всяка вечер и при нужда винаги са се отзовавали и са си помагали. Съдът е изложил, че от всички събрани по делото доказателства става ясно, че между ищцата и починалия е съществувала дълбока привързаност, обич, взаимно уважение и разбирателство, още повече, че починалият не е създал собствено семейство, бил е единственият останал жив син на ищцата, която след загубата му загубила една от опорите в живота си и устоите и силно се разклатили, и ищцата изпаднала в дълбока покруса от това, че и вторият и син е загинал по същия неочакван начин, както и първият. Според съда фактът, че съпругът и не е смеел да я остави сама в къщи, сочи колко силно и дълбоко е засегната от трагичните последици от инцидента и каква тежка травма представлява загубата. Кредитирайки изцяло показанията на разпитаните по делото двама свидетели съдът е приел, че ищцата преживява поредният тежък момент в живота си и доколкото по делото са доказани изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за наличие на силна, топла и емоционална връзка между нея и починалия и син, както и понесени тежки душевни страдания и болки, това обосновава присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на размера на обезщетението съдът е съобразил, че става въпрос за загубата на млад мъж, в активна работоспособна възраст, без данни за здравословни проблеми, който е втори починал син на ищцата от първия й брак, състоянието на скръб и траур на майката е продължило много дълго време, продължава и към разглеждане на спора от въззивния съд - повече от две години след инцидента. От съда е прието за доказано по безспорен и достатъчно убедителен за съда начин, че между майката и сина са съществували много близки отношения, двамата са поддържали почти ежедневен контакт, макар и по телефона и при положение, че той не е страдал от никакви заболявания, вестта за смъртта му е била внезапна, неочаквана и затова - изключително шокираща за ищцата, като доведена до силна скръб и отчаяние, тя е споделяла, че не иска повече да живее, макар и да има и трето дете от втория си брак. Съдът е изложил, че не поставя под съмнение твърдението, че болката и мъката на ищцата е непреодолима във времето, поради което е приел за справедлив размер на обезщетението за търпените от нея вреди сумата от 160000 лв., която е съобразена с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите – месец март 2018 г. При индивидуализиране на размера на обезщетението съдът е зачел въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване от страна на починалия, изразяващо се в пътуване без поставен предпазен колан. Въззивният състав изрично е изложил, че същото възражение е доказано от извършената САТЕ, като вещото лице /ВЛ/ е заявило, че при определени скорости и свръхмерни инерционни сили, вследствие на ПТП ефективността на предпазния колан рязко спада, но във всички случаи неизползването на колана би довело до значително по-тежки травми при същите сили и механизми на травмиране на тялото в купето. Ето защо въззивният съд, споделяйки по реда на чл. 272 ГПК извода на първоинстанционния такъв за 25% съпричиняване от страна на починалия и като е съобразил освен изложеното и това, че в катастрофиралият автомобил са пътували още три лица, за които няма данни да са пострадали толкова сериозно е приел, че определеното обезщетение следва да бъде намалено с 25% или на ищцата следва да бъде присъдена сума в размер на 120000лв.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

По първата група въпроси, поставени във връзка с приетото от съда съпричиняване:

По начинът, по който са формулирани и обосновани въпросите от № 1 до № 6 от изложението на касатора, отговорите им изцяло зависят от правилността на изводите на съда относно преценка на конкретните факти по делото и установяващите ги събрани в производството доказателства, поради което и същите въпроси не съставляват годно основание за допускане на касационно обжалване, при съобразяване задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съобразно които за да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Противно на изложеното в посочените шест въпроса от първата група, формулирани в изложението на касатора, както и на съответстващото им оплакване в касационната му жалба за неправилност на изводите на съда за доказано и отчетено от съда съпричиняване на вредоносния резултат от починалото лице, от възпроизведените и по-горе в настоящите мотиви, такива на въззивния съд в относимата им част, обективиращи решаващите му изводи за изхода на делото във въззивната инстанция в тази им част ясно е видно, че съдът е приел възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице за доказано по делото. За да стигне до такъв извод и да определи конкретно възприетата от него степен на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в размер на 25 %, въззивният съд, освен че е препратил по реда на чл. 272 към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част, също така изрично е кредитирал изводите на ВЛ по САТЕ в насока на това, че при определени скорости и свръхмерни инерционни сили, вследствие на ПТП ефективността на предпазния колан рязко спада, но във всички случаи неизползването на колана би довело до значително по-тежки травми при същите сили и механизми на травмиране на тялото в купето, като се е позовал и на също приетото за установено по делото обстоятелство, че в катастрофиралия автомобил са пътували още три лица, за които няма данни да са пострадали толкова сериозно. Видно от изложеното тези въпроси са и изцяло основани на оплаквания за необоснованост /включително явна - въпрос № 6, в края/ на въззивното решение и неправилност на същото, поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при събирането и обсъждането на доказателствата. Евентуалната неправилност на решението, като касационно основание по чл. 281 от ГПК подлежи на преценка при вече допуснато касационно обжалване в рамките на осъществявания касационен контрол по реда на чл. 290 и сл. от ГПК, но е изключена от обхвата на настоящото производство с предмет преценка наличието само на основания за допускане на касационно обжалване. При така изложеното се налага извод, че първите шест въпроса от изложението, като относими изцяло към правилността на изводите на въззивния съд по преценка на конкретните факти по делото, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Освен всичко изложено за тази група въпроси по отношение на същите, макар и принципно да са формулирани като правни такива, но от мотивите на обжалваното въззивно решение и обективираната в тях действително да е осъществена дейност на въззивния съд по събирането и оценката на доказателствата, не се установява да са налице обосноваващите въпросите на касатора предпоставки - липсата на извършена от съда самостоятелна преценка на доказателствата и на тяхното обсъждане в пълнота, основаване на изводите на съда само на избрани доказателства, без обсъждането на останалите, непълно, едностранно и извадково обсъждане на доказателствата с цел да се обоснове определен фактически и правен извод. Поради изложеното и доколкото изводите на въззивния съд са не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, и каузалната такава на ВКС, по делото не е налице и заявяваният, и така обосноваван допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и претендираната при обосноваването на шестия въпрос очевидна необоснованост на изводите на съда относно наличието на съпричиняване и неговия размер, водеща според касатора и до явна необоснованост на решението. От обикновен прочит на решението, включително и на мотивите към него в тази им част и без специален анализ на изводите на съда относно доказателствата по делото и произтичащите от тях правни изводи, не се установява допуснато от въззивния съд очевидно и грубо противоречие с императивни норми от действащия обективен правов ред /прилагане на отменен или въобще неприложим закон/, с правила на формалната логика или друго явно нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството.

Формулираните в изложението на основания за допускане на касационно обжалване процесуалноправни въпроси от седми до девети от първата група включително, са несъответни на видната, като обективирана в мотивите на обжалваното решение да е действително извършена, процесуална дейност на съда по събирането и обсъждането на доказателства. Важността на отговорите на същите въпроси за законосъобразното осъществяване от страна на съда на дейността му по събирането и оценка на доказателствата в гражданския процес им придава обуславящо значение за изхода на всяко дело. В случая обаче по отношение на тях не е налице поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие с цитираната в изложението и със служебно известната на касационния състав задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, и противоречие с практиката на Върховния касационен съд, доколкото дейността на съда по събирането и оценка на доказателствата е осъществена не в противоречие, а в съответствие с тях. По отношение на същите въпроси не са налице и само общо заявените, без опит въобще за конкретно обосноваване на наличието им по делото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК.

По втората група въпроси, свързани с правилното приложение от въззивния съд на принципа за справедливост:

Четвъртият въпрос от тази група е въобще неотносим към конкретните обстоятелства по делото, доколкото се отнася за период 2016 – 2017 г., а процесното ПТП е настъпило през 2018 г.

По отношение на останалите въпроси от същата група изцяло е приложимо изложеното по-горе относно въпросите от номер седем до номер девет включително от първата група. Процесуалните от тях, поради принципната си значимост за законосъобразното и съобразено с практиката на касационната инстанция осъществяване на процесуалната дейност на съда по събиране и преценка на доказателствата по делата, протичащи по правилата на исковия граждански процес, са обуславящи за изхода на всяко исково гражданско дело. По отношение и на тях в случая не се установява въззивният съд, при подготовката на делото за решаване и при постановяването на обжалваното си решение да е процедирал в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС и ВС, и каузална такава на ВКС, а напротив - видно от мотивите на обжалваното решение дейността на съда е осъществена съобразно със същите. Същото важи и за материалноправните въпроси, свързани с правилното прилагане на принципа за справедливост, при съобразяване на установените за това в практиката критерии и конкретните обстоятелства по делото - видно от мотивите на въззивното решение същите критерии са взети предвид от въззивния съд при преценката на конкретните обстоятелства по делото и значението им за размера на определеното в случая от съда като справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, и при съобразяване със задължителната за съдилищата практика на ВС и ВКС, и тази на ВКС по отделни казуси, поради което по отношение и на тези въпроси не се установява по делото да е налице допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а този по т. 3 от същия законов текст, е посочен само общо и изцяло бланкетно, без въобще да бъде обосноваван в изложението на касатора.

По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има такова право на претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в касационното производство.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение