Определение № 113 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3337/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на М. Н. Е., чрез пълномощник адв. Е. Ф. от САК, срещу въззивно решение № 81/02.05.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 443/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 94/07.06.2024 г. по гр. д. № 264/2023 г. на Окръжен съд – Силистра и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на М. Н. Е. сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д. № 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от подаването на исковата молба- 23.07.2023 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. Ищецът М. Н. Е. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв. до 120 000 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, който могат да бъдат обобщени в следния смисъл: 1. „Има ли значение за приложението на чл. 2б от ЗОДОВ и за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок) дали пострадалият по едно забавено досъдебно производство е проявявал активност, каква по вид и честота активност и какво е значението на тези обстоятелства? В частност как се мери активността на пострадалия?“; 2. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“; 3. „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б от ЗОДОВ и какво е значението им?“; 4. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“; 5. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б от ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?“; 6. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“ и 7. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС?“. Според жалбоподателя - ищец въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а въпроси с №№ 3 и 7 при условията на евентуалност се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Направено е искане от съда да отправи запитване за преюдициално заключение от СЕС във връзка с поставения въпрос №3. Ответникът Прокуратурата на Република България, не е взел становище по касационната жалба на ищеца. Обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размера от 30 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът М. Е. е сред български граждани, спрямо които в периода 1985 г.- 1989 г. са извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. В периода 04.02.1985 г. - 10.02.1986 г. ищецът бил настанен принудително в затвора в Белене за срок от две години първоначално, впоследствие срокът е бил намален поради добро поведение. След което през юни 1989 г., ищецът бил изселен в Република Турция. Прието е за безспорно, че в резултат на тези мерки са били засегнати основни човешки права на ищеца. Прието е за безспорно между страните обстоятелството, че по повод на тези действия на физически лица, висши държавни служители, на 30.01.1991 г. е образувано, сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили срещу Т. Ж. и о.з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл.162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК за това, че в периода 1984г. - 1989г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода м.09.1991 г. - м.01.1993 г. като обвиняеми са били привлечени и други лица. На 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А., въз основа на който било образувано НОХД № 1/1994 г. С разпореждане от 09.02.1995 г. на заместник -председател на Върховния съд делото било прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения - идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997 г. бил внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания. Поради настъпили законови промени в подсъдността сл. д. № 1/1991 г. било изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с постановление от 29.09.1998 г. преобразувано в сл. д. № 780-11/1998 г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. било постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С. на същото основание. В периода 06.04.1999 г. - 04.12.1999 г. досъдебното производство било спряно поради наличието на множество свидетели в чужбина, а след възобновяването му продължило под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължавало да е висящо и към настоящия момент. От доказателствата по делото е прието, че по повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Република Турция, по делото са изготвяни следствени поръчки. По тези причина делото било спирано и в периодите 01.10.2002 г. - 04.07.2003 г., 04.02.2004 г. - 14.12.2010 г. и 04.10.2018 г.- 18.04.2022 г. На 31.05.2022 г. досъдебното производство било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване било отменено по жалба на друго пострадало лице и наказателното производство отново е възобновено, като към настоящия момент не е приключило. Съдът е посочил, че ищецът е бил разпитан по досъдебното производство като свидетел и конституиран като пострадало лице на 21.06.2002 г. Същият подал жалба срещу постановлението за спиране на наказателното производството от 04.10.2018 г. На 08.01.2022 г. поискал да бъде променена правната квалификация на обвинението. На същата дата поискал и да участва като пострадало лице в досъдебната фаза на производството. На 13.06.2022 г. обжалвал и постановлението за прекратяване на наказателното производство от 31.05.2022 г. По делото били ангажирани доказателства, установяващи, че през 2005 г. учреденото в Турция Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, една от дейностите на което била защита интересите на репресираните изселници от България, сезирало Народното събрание на РБ за забавянето на сл.д. № 1/1991г., по повод на което е била извършена проверка от инспектората към Министерство на правосъдието. Ищецът М. Е. бил член на сдружението, видно от приложеното удостоверение 22.03.2024 г. без обаче да е установено към кой момент е станал такъв. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намерил предявения иск за доказан по основание. Посочил е, че от образуването на делото на 31.01.1991 г. до момента на устните прения пред въззивната инстанция досъдебното производство е с продължителност над 34 години. Предвид датата, от която Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ е ратифицирана и влязла сила за България, началният момент за преценка разумността на срока при отчитане стадия на производството към този момент е от 07.09.1992 г. С оглед на това до датата на приключване на устните състезания пред съда е прието, че нарушението продължава и към момента е изминал период от 32 години и 7 месеца. Въз основа на примерно изброените в чл. 2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело, съдът е приел, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 Конвенцията. Отчетено е обстоятелството, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, наличието на повече от един обвиняем, множество пострадали лица /след връщането на обвинителния акт от съда били идентифицирани 446 лица, въдворени в ТВО Белене/ и произтичащия от това обем на процесуално-следствените действия, също и факта, че част от пострадалите лица са починали, а други живеят на територията на Република Турция, но независимо от това съдат е приел, че делото не е проведено с дължимата грижа. С процесуалното си поведение ищецът не възпрепятствал по никакъв начин развитието на производството. ПРБ била тази, която не изпълнила задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица, а обвиняемите лица –– предадени на съд. Прибягването до инструментите на международната правна помощ станало в периода 2002-2007 г., към който момент вече била изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване на единствения тогава останал жив обвиняем, въз основа на което е направен извод, че не са положени необходимите усилия за ефективно използване на международноправните инструменти. Посочено е, че относно неимуществените вреди съдебната практика приема, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността. Доколкото по делото не били ангажирани доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът е приел, че той е претърпял претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани. В същото време съдът е отчел, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. Не е твърдяно и не е било установено воденото производство да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца, или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение, което ще репарира в пълен обем понесените от ищеца неимуществени вреди, възлиза на 30 000 лв. За да определи този размер е взел предвид, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла, поради което, а и с оглед настъпилата смърт на последния обвиняем, легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес не може да се осъществи. Отчел също, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на производството, както и че упражнената спрямо него репресия през периода 1985 г. – 1989 г., определя значимостта, която разследването на събитията от този период има за него. Като е взел предвид и обществено-икономическото развитие в страната, съдът отхвърлил доводите на ищеца, че размерът не бил съобразен с установените стандарти в практиката на ЕСПЧ. Посочил, че установените от ЕСПЧ общи принципи винаги са прилагани в контекста на конкретния правен спор, а в практиката на ВКС последователно се приемало, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на конкретните обстоятелства по делото, като при присъждането на обезщетения дори по сходни казуси също следва да се отчете и конкретиката на всеки отделен случай. Целта на обезщетението била да възмезди пострадалия в най-пълна степен за вредите от накърнените му нематериални блага, които по принцип нямат парична стойност, но без същото да води до неоснователно обогатяване. Самият факт на осъждането /признаването факта на увреждането/ също имал репариращ ефект за пострадалия. Отхвърлен е довода на ищеца, че при определяне размера на следващото се обезщетение следва да бъде включена и „съответната част за загубените възможности“. В приложното поле на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС не се включвало правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не целяло да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имали значение единствено за преценка за значението, което делото е имало за пострадалия. Затова искът следвало бъде уважен до размер на сумата от 30 000 лева, а за разликата исковата претенция е приета за неоснователна. По искането за лихва за забава, съдът е намерил за приложима разпоредбата на чл. 84 ал. 3 ЗЗД, но доколкото наказателното производство не било приключило, следвало да бъде съобразена практиката на ВКС, съгласно която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска /т.е. неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ/. Поради това началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение бил датата на подаване на исковата молба. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. По въпрос № 3 поставен от касатора-ищец, имат ли значение и какво вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с посочената от касатора практика на ВКС, според която предметът и залогът на забавеното дело имат значение за определяне на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, като въззивният съд изрично е посочил, че вредите от престъплението имат значение единствено за преценката за значението /залога/, което делото и имало за пострадалия /а този залог от своя страна е сред обстоятелствата по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/, като предметът и значението на забавеното дело, са взети предвид от въззивния при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Поради липса на допълнителния критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по въпроса, съобразена с практиката на ЕСПЧ, според която в приложното поле на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство, изключва наличието на допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и по въпрос № 7 поставен от касатора - ищец, касаещ началния момент, от който се дължи лихва за забава при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. В трайната практика на ВКС се приема, че лихвата се дължи от датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане – в случая от януари 1991 г. до момента на предявяване на иска. По въпроса не е налице противоречие с посоченото решението по гр.д. № 5914/2015 г. на ВКС, IV г.о., тъй като последното е постановено по иск, предявен преди да е уреден пряк ред в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, т.е. не по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Не се установява въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед наведените в изложението твърдения за наличие на противоречива практика, доколкото е налице актуална практика на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 87/08.02.2024 г. по гр.д. № 1088/2023 г., III г.о.; решение № 50030/09.02.2023 г. по гр.д. № 785/2022 г., IV г.о.; решение № 30/03.02.2022 г. по гр.д. № 1701/2021 г., IV г.о. в горепосочения смисъл. Ето защо и този въпрос не обуславя допускането на касационното обжалване. Въпроси с №№ 1, 2, 4 и 5 поставени от ищеца /относно критериите, които съдът следва да вземе предвид при определянето на вредите, съответно при определяне на размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС и как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД/ и въпросът поставен от ответника, поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес по отношение на иска за обезщетение за неимуществени вреди, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, в хипотеза на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че касационното обжалване на въззивното решение, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по посочения въпрос, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС. По въпрос № 6 поставен от касатора- ищец, свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото, съдът ще се произнесе при разглеждане на спора по същество. Неоснователно е искането на касатор - ищец за отправяне на преюдициално запитване, дали разпоредбите на чл. 47 от ХОПЕС и чл. 16 от Директива 2012/29 допускат национална съдебна практика, според която обезщетението за бавенето на делото не включва обезщетяване на загубата на залога на делото и се отрича калкулиране в обезщетението по чл.2б от ЗОДОВ на загубата на възможности. То е направено във връзка с поставения от този касатор въпрос № 3: „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б от ЗОДОВ и какво е значението им?“. Същия както се посочи по горе в мотивите, при обсъждане на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не обуславя достъп до касация. Необходима предпоставка при изпълнение на задължението на настоящата инстанция да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, на основание чл. 267, ал. 1, във вр. с ал. 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ е тълкуваната разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз да са от значение за правилното решаване на делото. В настоящия случай поставения въпрос, макар и да се отнася до тълкуване на разпоредби на съюзното право, няма заявеното от страната значение за решаването на спора. Ето защо, искането следва да се остави без уважение. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя М. Н. Е. следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 2,56 евро /сума получена след превалутиране на държавната такса от 5 лв., съгласно чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България/ и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Прокуратурата на Република България при касационно обжалване като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса /ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГК/. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение