Определение № 358 от 20.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2785/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 4603/13.05.2022 г. на „ТИВИТИ ПАК“ЕООД [населено място], с ЕИК-116545206, чрез адв. Е. Е. от САК, срещу въззивно определение № 475/01.04.2022 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 223/2022 г. на Плевенски окръжен съд, в частта му, с която е потвърдено определение за отказ за допускане на изменение на иска предявен от дружеството по размер, по гр. д. № 2526/2021 г. на Плевенския районен съд. Подадена е и частна касационна жалба с вх. № 4605/13.05.2022 г. от „ТИВИТИ ПАК“ЕООД [населено място], с ЕИК-116545206, чрез адв. Е. Е. от САК, срещу въззивно определение № 475/01.04.2022 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 223/2022 г. на Плевенски окръжен съд, в частта му, с която е потвърдено определение за спиране на производството по гр. д. № 2526/2021 г. на Плевенския районен съд, до приключване на производството по адм. дело № 939/2021 г. на АССО. В жалба вх. № 4603/13.05.2022 г. се сочи, че определението в атакуваната му част е неправилно и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1. Искът за обезщетителна неустойка по чл. 92 ал.1 изр.1 от ЗЗД и искът за обезщетение за превишаващите вреди по чл. 92 ал.1 изр.2 от ЗЗД представляват ли самостоятелни искове или са форми на един и същ иск? и 2. Допустимо ли е при предявен иск за неустойка ищецът да увеличи размера на предявения иск по реда на чл.214 ал.1 изр.3 ГПК над размера на договорената неустойка до размера на действително претърпените вреди? Поддържа се, че по първия въпрос въззивното определение е постановено в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. По отношение на двата въпроса се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. В жалба вх. № 4605/13.05.2022 г. се сочи, че определението в атакуваната му част е неправилно и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Производство, което завършва с акт, който може да породи само едностранна обвързваща сила за гражданския съд, представлява ли преюдициално производство по см. На чл.229 ал. т.4 от ГПК? Поддържа се, че по този въпрос въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. От С. К. Д., като ответник по жалбите в срок са постъпили писмени отговори, с които те се оспорват като недопустими и неоснователни. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба вх. № 4603/13.05.2022 г. за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството по гр. д. № 2526/2021 г. на Плевенския районен съд е образувано след като с определение от 12.01.2021 г. по гр.д. № 931/2019 г., Окръжен съд Велико Търново е разделил производството на висящото пред него дело и е изпратил по подсъдност на РС- Плевен исковата претенция на „ТИВИТИ ПАК“ЕООД [населено място] против С. К. Д. за сумата от 5000 лв. След образуване на делото пред Плевенския районен съд исковата молба е била оставена без движение с конкретни указания към ищеца за уточняване на обстоятелствата, на които се основава иска за неустойка с цена 5000 лв. С писмена молба с от 04.10.2021 г. „ТИВИТИ ПАК“ЕООД [населено място] е уточнил, че се претендира неустойка в размер на 5000 лв. по чл. 4.5 от трудовия договор само за неизпълнение на задължението на ответника С. К. Д. по чл. 4.1 от трудовия договор за неразкриване на ползвана конфиденциална служебна информация и не се претендира неустойка за нарушение на забраната да извършва конкурентна дейност съгласно клаузата на чл. 4.4 от трудовия договор. В молбата са посочени конкретните действия на ответника, с които според ищеца е нарушена клаузата на чл. 4.1 от трудовия договор. С писмена молба от 29.11.2021 г. ищецът е направил искане за увеличение на цената на предявения иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД от 5000 лв. на 11650 лв., като е посочил, че увеличената цена на иска от 6 650 лв., съставлява част от сумата от 133 000 лв., представляваща действително претърпени от дружеството вреди в резултат на същото нарушение на трудовите задължения от страна на ответника. Ищецът е посочил, че по време на трудовото правоотношение между страните ответникът е причинил вреди на ищеца в размер на 133 000 лв., които надвишават значително размера на договорената неустойка и тъй като тези вреди не са претендирани до момента, а разпоредбата на чл. 92 ал. 1 изр. 2 от ЗЗД дава възможност кредиторът да иска обезщетение и за по- големи вреди в размер по-голям от договорената неустойка, които подлежат на доказване той счита, че тази претенция съставлява увеличение на цената на вече предявения иск с правно основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД, като иска за сумата от 6650 лв. е частичен от иск за 133 000 лв. С обжалваното определение съдът е приел, че искането за увеличение на цената на иска е направено от ищеца във второто редовно съдебно заседание, т.е. в срока по чл. 214 ал. 1 изр. 3 от ГПК. Посочил е, че наличието на претендираното материално право е въпрос на основателност на иска, който няма отношение към допустимостта на иска, включително към изменение цената на иска, и че при липса на посочени други обстоятелства, на които да се основава искането по реда на чл. 214 от ГПК, въпросът относно съществуването на материалното право в претендирания размер е въпрос по съществото на спора. В конкретният случай обаче, ищецът основавал искането си на нови обстоятелства, поради което въззивния съд е приел, че се касае за предявяване на нов иск по реда на чл. 214 от ГПК, което е недопустимо. В обжалваното определение са анализирани хипотезите на чл. 92 ал. 1 от ЗЗД. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 92 ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като съгласно изр. 2 на същата разпоредба кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди. Прието е, че разпоредбата на чл. 92 ал. 1 изр. 2 от ЗЗД следва да се разбира като изрично предвидена в закона правна възможност кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди, които не се покриват от неустойката, но в този случай той трябва да докаже тези вреди. Изтъкнато е, че претенциите за обезвреда на причинените на кредитора имуществени вреди може да включват както обезщетение в размер на договорената неустойка по реда на чл. 92 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, така и обезщетение за действителните вреди по реда на чл. 92 ал. 1 изр. 2 от ЗЗД, които са над размера на неустойката, но доказателствената тежест на кредитора по двата иска ще бъде различна по отношение на размера на вредите, което предопределя претенциите да се разглеждат като самостоятелни. Направен е извод, че за ищеца в първоинстанционното производство е съществувала правна възможност да предяви самостоятелно иска за обезщетение за действителните вреди, надхвърлящи неустойката, като частичен за сумата от 6 650 лв. от иск за сумата 133 000 лв. със същата ИМ, с която предявява иска за неустойка или в друго гражданско производство, но не и да иска съединяването му за съвместното му разглеждане в производството с иска по чл. 92 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД по реда на чл. 214 ал. 1 изр. 3 от ГПК. С тези решаващи мотиви въззивният съд е потвърдил определението на първата инстанция, с което направен отказ за допускане на изменение на иска предявен от дружеството по размер. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Формулираните в изложението въпроси нямат претендираното от страната значение. Въпросите са релевантни, но не обуславят селектирането на частната касационна жалба, тъй като даденото от въззивния съд разрешение съответства на точния смисъл на закона и трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението му, /в т.ч. и соченото от касатора Решение №68/09.07.2012 г.по т.д. №450/2011 г. на ВКС I т.о./. По отношение на първия от поставените от касатора въпроси: Безпротиворечиво се приема, че разпоредбата на чл.92, ал.1 изр.1 ЗЗД определя функциите на неустойката като обезпечаваща изпълнението на задължението и обезщетяваща вредите от неизпълнението. Правилото на чл.92 ЗЗД е диспозитивно и при липса на противна уговорка между страните обезщетителната функция на неустойката се проявява чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва вредите от неизпълнението, но чрез уговорката за неустойката не се ограничава размерът на обезвредата на кредитора. Този извод се основава на нормата на чл.92, ал.1, изр.2 ЗЗД, която изрично предвижда възможността кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди, които не се покриват от неустойката. Законодателят е уредил отговорността за вреди от неизпълнение на договорно задължение в разпоредбите на чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. По правилото на чл.82 ЗЗД вредите, представляващи претърпяна загуби и пропусната полза, доколкото са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, ако са в размер, надхвърлящ уговорената неустойка между страните, имат характер на “по-големи вреди” по смисъла на чл.92, ал.1, изр.2 ЗЗД. Т.е. претенцията за обезвреда на кредитора може да включва както уговорената неустойка, така и обезщетение за действителните вреди, но само тези, които са над размера на неустойката. Неустоечната клауза не лишава кредитора от правото да иска обезщетение за вреди. Той може, наред с реализацията на договорната неустойка, да поиска и вреди, доколкото те я надхвърлят, но за тези действително претърпените вреди в по-висок размер, кредиторът може да иска обезщетение съобразно с общите правила, т.е по реда на чл.82 ЗЗД. Въззивното определение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по втория формулиран от касатора въпрос. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нормата на чл.214 ал.1 изр.3 ГПК е ясна, пълна и непротиворечива и не се нуждае от тълкуване за постигане на точния й смисъл. ГПК въвежда редица преклузии за извършване на съдопроизводствени действия от страните с цел ускоряване на гражданския процес. В тази насока са и ограниченията за изменение на иска, предвидени в чл. 214, ал. 1 от ГПК. Според изр. 3 на посочената разпоредба ищецът може да измени размера на предявения иск само до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Изменение на петитума единствено по размер, в хипотезата на чл.214 ал.1 изр.3 ГПК, означава ищецът като запази същото право предмет на делото, да го промени в количествено отношение, като претендира повече или по-малко от същото право. Когато обаче ищецът твърди нов факт, пораждащ субективно право различно от първоначално заявеното с иска или заяви, че изоставя твърдението си за някой правопораждащ факт, той изменя иска по основание, а когато заяви, че претендира съдът да признае или отрече право с различно съдържание, ищецът изменя иска по петитум. В случая, въззивният съд е посочил, че при първоначално предявен по делото иск само за неустойка, с правно основание чл. 92 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, е недопустимо под формата на изменение на иска по размер, да се предявява нов иск, за обезщетение за по-големи вреди надхвърлящ уговорената неустойка между страните. Обжалваното определение е постановено в съответствие с точния смисъл и цел на приложимата норма, поради което не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване. Бланкетно поддържаните основания за селекция по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК също не се установяват. По основанието за очевидна неправилност следва да се посочи, че във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, доводите на страната не сочат за наличието на такъв тежък порок на определението, който да може да се установи пряко от съдържанието му, а по формулираните въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят селекцията на жалбата. При проверка допустимостта на касационното производство по частна касационна жалба с вх. № 4605/13.05.2022 г., Върховният касационен съд, състав на III г. о., констатира следното: Съгласно изричната разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а според чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (изм. ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г. в сила от 07.07.2015 г., предишна ал. 2, бр. 86, 2017 г.), на касационно обжалване не подлежат решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела и до 20000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Производството по първоинстанционното гражданско дело е по предявен иск, с цена 5000 лв. Оттук следва, че ВКС е сезиран с частна жалба срещу определение по дело, решението по което не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, тъй като предявения иск по делото е с цена 5 000 лв. Частна касационна жалба вх. № 4605/13.05.2022 г. следва да се остави без разглеждане, поради недопустимост на касационния контрол. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение