Определение № 5902 от 17.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 257/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. С. и И. Г. С., чрез процесуалния си представител адв.Д. С., срещу решение №260378/20.06.2024г. по в.гр.д.№3108/2021г. на СГС, с което е потвърдено решение №20285491/30.12.2020г., постановено по гр.д.№15121/2019г. по описа на Софийския районен съд, с което са отхвърлени изцяло предявените от първоначалната ищца Е. В. срещу С. В., С. В. и М. В. искове, както следва: за признаване за установено, че югоизточното помещение, означено като “стая“ с вход към вестибюла и изглед към улицата, находящо се на първия етаж, със застроена площ 14кв.м. съгласно архитектурния проект, одобрен на 24.02.1995 г., като част от обособената жилищна сграда с идентификатор ***, придобита със самостоятелен вход „Б“ и административен адрес [населено място], С. О., [улица] собственост на ищцата на основание покупко-продажба и за осъждане на ответниците да предадат владението върху имота; за признаване за установено по отношение на ответниците, че има грешка в Кадастралната карта относно отразените квадратури на сградите с идентификатор *** и идентификатор ***, като част от югоизточната стая от старото жилище неправилно е заснета като част от сграда с идентификатор ***, а част от югозападната стая от старото жилище неправилно е заснета като част от сграда с идентификатор ***, като вярната граница е тази по одобрения архитектурен проект от общината от 1995г.; за осъждане на С. Г. В. в лично качество да заплати на ищцата сумата от 1312.50лв., както и трите ответнички С. Г. В., М. С. В. и С. С. В., в качеството им на наследници на С. С. В. да заплатят на ищцата обезщетение в размер на по 437.50лв. за всяка от тях за периода от 22.09.2017 г. до 14.02.2019 г., ведно със законната лихва, която сума представлява обезщетение в размер на среднопазарния наем за това, че С. и С. В. са я лишили от възможността да ползва собствеността й - стая от 14 кв. м, неразделна част от сградата с вход „Б“ по архитектурен план; за осъждане на С. Г. В. в лично качество да заплати на ищцата сумата от 1905.00лв., както и трите ответници С. Г. В., М. С. В. и С. С. В., в качеството им на наследници на С. С. В., да заплатят на ищцата по 635. 00 лв. всяка от тях, представляващи обезщетение за нанесените й щети от противоправните действия на С. и С. В. без съгласието и знанието на ищцата в резултат на които е претърпяла имуществени вреди: избиване на отвор в стената, представляваща имотна граница между двете жилища, събаряне на портала между вестибюла и източната стая от 14кв. м., принадлежаща към вход „Б“, както и напукване на мазилката на банята, поради неправомерно поставяне на климатик от С. и С. В.; за разпределение на ползването на дворното място, което е с идентификатор ***. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доказателства, представени по делото, отделно и в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните. Твърди се, че изводите на въззивния съд са формирани в противоречие с т.1 и т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК и решение№51/21.07.2021г. по гр.д.№2694/2020г. на ВКС, ІІ г.о. 2/Какво е значението на индивидуализацията на самостоятелен жилищен обект в сграда и за обема на придобитите права обстоятелството, че при изповядване на сделката на разпореждане с този обект е бил представен първоначалния архитектурен проект, а не одобрения към датата на сделката. Навеждат се доводи, че въззивното решение е постановено в отклонение на решение №123/12.07.2016г. по гр.д.№6119/2015г. на ВКС, І г.о. 3/Длъжен ли е съдът служебно да назначи съдебна експертиза, ако в хода на делото се установи, че то не е попълнено с доказателства, изискващи специални познания. Въззивното решение противоречи на решение №24/23.04.2020г. по т.д.№437/2019г. на ВКС, І т.о. 4/Длъжен ли е съдът да мотивира своето решение – да посочи кои са приетите от него фактически заключения, от които е направил правните си изводи в приложение на материалния закон. Твърди се, че изводите на въззивния съд са формирани в противоречие с т.1 и т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК и решение№51/21.07.2021г. по гр.д.№2694/2020г. на ВКС, ІІ г.о. 5/Необходимо ли е в определени случаи да се тълкува по правилото на чл.20 от ЗЗД волята на страните, изразена в договори, от които произтичат спорните права, както и следва ли за изясняване волята на страните досежно обекта на прехвърляне да се изследват обстоятелства и факти, стоящи извън текста на договора. Навеждат се доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с: решение №1/24.07.2010г. по гр.д.№777/2010г на ВКС, І г.о., решение №349/21.05.2012г. по гр.д.№453/2010г. на ВКС, І г.о., решение №202/13.07.2010г. на ВКС и решение №37/04.04.2017г. по гр.д.№3180/2016г. на ВКС, І г.о. Ответниците по касация С. В., С. В. и М. В., чрез процесуалния си представител адв.П. П., са депозирали отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба на С. Г. С. и И. Г. С., в частта ѝ срещу решението на въззивния съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от касаторите срещу ответниците искове за заплащане на обезщетение, е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000лв. за граждански дела, не подлежат на касационно обжалване. Касационната жалба, в останалата ѝ част, е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че при предявяване на иск по чл. 108 от ЗС ищецът е длъжен да въведе твърдения за конкретен придобивен способ, от който извежда своето право на собственост.В процесния случай ищцата твърди, че е собственик на процесния имот въз основа на покупко - продажба, обективирана в нотариален акт № 12/1996 г., на нотариус при СРС. Видно от представения нотариален акт №12/1996г. Е. В. е придобила собствеността върху североизточната част от масивна жилищна сграда, обособена със самостоятелен вх.“Б“, застроена на площ от 68.6 кв.м., като първи етаж включва: вестибюл, кухня, склад и килер. С нотариален акт № 199/1996 г. С. В. е закупил югозападната част от масивна жилищна сграда, обособена със самостоятелен вх.“А“, на два етажа и тавански полуетаж, застроен на площ от 98.2 кв. м., като първи етаж включва: търговски обект, склад и три стаи. Основният спорен въпрос е дали процесната стая, представляваща източна стая с изглед към улицата и със застроена площ от 14 кв.м., е част от закупения от Е. В. или закупения от С. В. имот с цитираните по – горе нотариални актове. Видно от приетата по делото пред СРС тройна СТЕ и разясненията на вещите лица в съдебно заседание, вещо лице Д. е категорична, че процесната стая, съгласно приложените по делото нотариални актове, е към вх.“А“, тоест към сградата, собственост на ответниците. Действително в настоящето производство се установява, че е налице разминаване в площта между нотариалните актове и реалната площ на двете обособени жилища.Според вещите лица застроената площ на североизточната част от къщата, обособена като вх.“Б“ по нотариален акт е 68.60 кв.м., а по чертежа от л.72 от делото на СРС – 52.19 кв. м., а площта на югозападната част от къщата е 98.20 кв. м. по нотариален акт и 114. 74 кв. м. по чертежа. Въззивният съд е приел още, че площта на имота, не е съществен белег на индивидуализацията му.Понякога действителната площ на имота, определена от неговите граници, се разминава с площта, отразена в документа за собственост.Това разминаване може да се дължи на грешка при нанасяне на границите или на грешно изчислена площ, когато границите не са били точно установени при съставяне на документа за собственост. Когато няма спор за границите на имота, решаваща е площта му, очертана от тези граници, а не отразената в документа за собственост. От това съображение изхожда и разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, според която разликата между записана в кадастралния регистър площ на имота и площта по документа за собственост не се счита за грешка и не е основание за изменение на кадастралната карта, ако грешката в абсолютното положение на подробните точки на имота и на контролните дължини е в рамките на нормативно допустимото отклонение. Изложеното по-горе е приложимо не само относно поземлените имоти и земеделските земи, но и недвижимите имоти като цяло. Макар и да липсва посочване на границите на прехвърляния обект на Е. В., имотът не следва да се индивидуализира само въз основа на площта.И в двата нотариални акта ясно са заявени какви помещения се прехвърлят, тоест индивидуализирани са самите помещения. Не е задължително помещения като антре, вестибюл, коридор и др. подобни да се посочват изрично в титула за собственост, а принадлежността на правото на собственост може да се определи и от тяхното функционално предназначение и разположение, щом без тях не би могло да съществува жилището като самостоятелен обект на вещни права. Съгласно експертизите, приети пред СРС, процесната стая не би могла да се приеме за самостоятелен обект, тъй като ползва общ санитарен възел с другите помещения във вх.„А“, тоест това е жилището на ответниците, а не на ищците.Отделно от това в настоящия случай се установява, че и в двата акта за собственост отделните помещения са изрично изброени. Нещо повече, установява се, че процесното помещение се включва и е посочено в нотариалния акт за собственост на ответника – въззиваемия по настоящето дело.Не на последно място, по делото не се установява жилището на въззивниците да не може да съществува като самостоятелен обект на вещни права без процесната стая.Допълнителен аргумент е и това, че помещенията по чертеж и на двата входа – „А“ и „Б“ съответстват на тези по нотариалните актове, съгласно приетата пред СРС тройна СТЕ. От показанията на разпитания по делото свидетел Р. И., се установява, че бащата на Е. и С. е предприел действия по пристрояване и надстрояване на къщата, респективно за узаконяването й.Той е казал в присъствието на свидетелката, че ще си остави една стая на първия етаж, която след смъртта му ще остане за С..Според свидетелката става въпрос именно за процесната стая, която е на първия етаж, източно отпред на фасадата. Показанията на тази свидетелка въззивният съд е кредитирал като пълни и безпротиворечиви.Същата е възприела непосредствено казаното от бащата на страните.Отделно от това липсват данни да е заинтересована от изхода на делото. Въззивният съд е приел, че показанията на св.С. С. не могат да бъдат кредитирани, тъй като на първо място, същият е конституиран като страна по делото, на мястото на починалата в хода на делото Е. В..На следващо място, макар и да са били допустими към момента на даване на показанията на СРС, същият е бил син на ищцата, поради което показанията му следва да се преценяват с оглед на възможната заинтересованост от изхода на делото. Въз основа на горното е прието, че по делото не се установява по категоричен начин правото на собственост на Е.В., респективно нейните наследници, върху процесната стая. Горните изводи не могат да се променят от двата представени архитектурни проекта.Единият – на л. 20 от делото на СРС, и другият на л. 72 от делото на СРС.И двата изхождат от компетентни органи, поставени са подписи и печати и е посочено, че са одобрени за узаконяване.Нещо повече, оригиналът на представения от ответниците проект е бил представен в оригинал в съдебно заседание за констатация във връзка с направеното от ищцата оспорване. Дори и помещенията по нотариалните актове да не съответстват на архитектурния проект, самите проекти, без значение кой от двата, не могат да създадат вещно – прехвърлителен ефект, какъвто настъпва по силата на договорите за покупко – продажба, обективирани в съответните нотариални актове, от които страните черпят правата си на собственост. Прието е, че едва във въззивната жалба Е.В. се позовава и на изтекла в нейна полза придобивна давност върху процесната стая, тоест заявяват се нови факти, които не са били заявени пред районния съд, поради което не може и не следва да се коментират от въззивната инстанция. Въз основа на това е прието, че предявеният с правно основание чл.108 от ЗС иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Приети са за правилни изводите на СРС, че установената от вещите лица грешка не касае спорната стая, а цялостното заснемане на сградата.Искът по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР включва не само искане за установяване на непълнота или грешка в кадастралната карта, но съдържа и искане за установяване съществуването на претендираното имуществено право в патримониума на ищеца.От събраните доказателства и по – конкретно от приетите пред СРС съдебно-технически експертизи, и с оглед това, че не е установено правото на собственост на наследодателката на въззивниците върху процесната стая, не може да се приеме, че вярната граница е тази по архитектурния проект от 1995г. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице са основания за допускане на касационно обжалване по първия и четвърти въпроси, които касаторите са формулирали в изложението на касационните си основания, и са относими само към изводите на въззивния съд за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и много други.Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила.Въззивният съд не се е съобразил с тази практика, тъй като липсват обосновани мотиви относно следното: кой от двата чертежа по част архитектура – заснемане на обект: Преустройство, пристройка и надстройка на жилищна сграда в кв.26а по плана на [населено място], които са представени по делото от всяка една от страните с различно съдържание, съответства на одобрения от Район „Искър“ на 24.02.1995г. архитектурен план, който е описан като приложение в договори за продажби от 21.05.1996г., обективирани по н.а. №12, н.д.№10084/1996г. и н.а.№199, н.д.№10071/1996г. на нотариус Л.Лозанов, и представения по делото като част от преписката на СО, р-н „Искър“, постъпила пред СРС с писмо от 13.05.2020г./стр.186 – 200/. Въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на СРС, с което са отхвърлени изцяло предявените от първоначалния ищец Е. В. срещу С. В., С. В. и М. В. искове, за признаване за установено по отношение на ответниците, че има грешка в Кадастралната карта относно отразените квадратури на сградите с идентификатор *** и идентификатор ***, като част от югоизточната стая от старото жилище неправилно е заснета като част от сграда с идентификатор ***, а част от югозападната стая от старото жилище неправилно е заснета като част от сграда с идентификатор ***, като вярната граница е тази по одобрения архитектурен проект от общината от 1995г., следва да бъде допуснато до касационно обжалване при условията на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК, тъй като е налице вероятност в тази си част да е процесуално недопустимо – противоречие с т.5 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение