Определение № 50177 от 23.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3480/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Р. Г. М. срещу решение № 216/19.04.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 1065/2021 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 905579/01.10.2021 г. по гр. дело № 3489/2019 г. на Благоевградския районен съд и е уважен предявеният по делото конститутивен иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, като е отменено дарението, обективирано в нотариален акт № ., том, рег. №, нот. дело № г. на нотариус с рег. №, по силата на който ищците Г. Д. М. и П. С. М. са дарили на касатора-ответник Р. М. 1/2 идеална част от, кв. по КРП на [населено място], общ. Благоевград, ведно с целия втори жилищен етаж от построената в същия УПИ жилищна сграда, като и 1/2 идеална част от тавана на същата; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на същото поради необоснованост и нарушение материалния закон и на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Р. М., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустимо ли е да се предполага от съда наличието на предпоставката по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, – че дареният има възможност да предоставя издръжка, само на основание обстоятелството, че по делото не са събрани доказателства за имущественото му състояние; 2) в доказателствена тежест на надарения ли е да доказва наличието на отрицателен факт, – че няма възможност да предоставя издръжка; 3) приложими ли са общите социални критерии – ниво на бедност, инфлация, потребителска кошница и т.н. при определяне наличието или липсата на предпоставката по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, – че дарителят се нуждае от издръжка; и 4) кой е релевантният факт при определяне наличието или липсата на предпоставката по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, – че дарителят се нуждае от издръжка – конкретните нужди на дарителя за всеки отделен случай или общите социални критерии. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси били значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока. Жалбоподателят сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно. В тази връзка твърди, че първоинстанционният съд в нарушение на чл. 147 от ГПК допуснал комплексна съдебно-медицинска и счетоводна експертиза във второто по делото заседание, което не било санкционирано от въззивния съд, а той основал решението си на заключението на тази експертиза. Излагат се и съображения, че окръжният съд приложил законовата разпоредба на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД в обратен, противоположен смисъл, като тълкувал предпоставката „нужда от издръжка“, не като лична конкретна нужда на конкретно лице в зависимост от неговото състояние, а като обща нужда, определена на основание социални критерии, които „не присъстват“ в посочената разпоредба и са неотносими към определено лице – ищеца. Подобни съображения жалбоподателят излага и относно предпоставката „възможност за даване на издръжка“, като поддържа, че въззивният съд бил приел, че липсата на доказателства за имущественото състояние на надарения предполагало, допускало и следвало да се тълкува, че същият имал такава възможност. Ответниците по касационната жалба – ищците Г. и П. М., в отговора на жалбата излагат съображения, че не са налице наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че нуждата от издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци (определени в цифрова величина), и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средномесечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът съобрази от какви пера е формирана тя и да я отнесе към специфичните нужди на дарителя. Сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение, се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др. подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира – наеми или цена на друго имущество. Изхождайки от тези принципни съображения, окръжният съд е приел за установено от заключението на комплексната съдебно-медицинска и счетоводна експертиза по делото (която преди това подробно е обсъдил в съвкупност с останалите доказателства), че доходите на двамата ищци, получени през процесните 2019-2021 г. от пенсиите им, са под определения размер на линията за бедност, и с още по-голяма разлика от изчислената от експертизата нормална издръжка за ищците като двучленно семейство, за която са им били необходими около 825 лв. месечно, а доходите на двамата ищци са били съответно: 535.12 лв., 569.57 лв., 622.99 лв., 672.99 лв. и 704.64 лв. за посочените в експертното заключение периоди за процесните 2019-2021 г. С оглед тези обстоятелства и позовавайки се на решение № 34/19.02.2016 г. по гр. дело № 4981/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е достигнал до извода, че при съпоставяне на доходите на ищците с размера на средствата, определящи линията на бедност в съответните периоди, както и с необходимите средства за издръжка за двучленното им семейство съобразно потребностите им, установени със заключението на комплексната експертиза, то ищците са лица, които следва да бъдат подпомагани със средства за издръжка, и за тях това е трайно състояние. Този решаващ извод на въззивния съд по делото, както и принципните му съображения относно тълкуването на понятието „нужда от издръжка“ по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД и относно критериите, по които тази нужда се определя, са в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД. Тази практика е намерила израз не само в посоченото от окръжния съд, решение № 34/19.02.2016 г. по гр. дело № 4981/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, а още и в решение № 432/22.01.2014 г. по гр. дело № 3321/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 473/20.01.2012 г. по гр. дело № 263/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 225/29.06.2012 г. по гр. дело № 911/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 688/18.11.2010 г. по гр. дело № 1699/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и др. Тази константна практика на ВКС, с която е дадено разрешение на последните два (третия и четвъртия) правни въпроса в изложението към касационната жалба, не се нуждае от промяна поради настъпили законодателни изменения или от осъвременяване заради развитието на обществените отношения, като същата се споделя и от настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС. При това положение, тези два правни въпроса не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (така и т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като и самият касатор (както вече беше посочено) не излага никакви съображения за наличието на тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е приел също, че ответникът-касатор има възможност да поддържа с допълнителни средства родителите си, т.е. да дава исканата издръжка на двамата ищци. В тази връзка съдът е посочил, че ответникът е представил по делото оскъдни доказателства за материалното си състояние, като до приключване на съдебното дирене по делото той не е ангажирал доказателства за установяване на размера на месечните си доходи. Съдът е обсъдил представеното от него удостоверение, че е получил обезщетение за безработица по 15.88 лв. на ден за двумесечния период от 11.05.2020 г. до 10.07.2020 г., но е отчел и че няма данни за доходите му след това, като от справка от НАП е установил, че ответникът работи като таксиметров шофьор, а преди това – като пласьор на стоки, предвид което е приел, че той е получавал добри доходи. В тази връзка съдът е изтъкнал и установеното по делото обстоятелство, че ответникът е продал за сумата 9 900 лв. друг недвижим имот, дарен му от ищците. От друга страна съдът е отчел, че ответникът има задължение за издръжка към малолетно дете. На следващо място, при липса на други обективни доказателства, съдът е съобразил и възприел свидетелските показания по делото, съгласно които ответникът работи през лятото в чужбина, от което е печелил по 2000-3000 лв, а през зимата работи като таксиметров шофьор. Видно от горното, въззивният съд, въпреки че е приел, че доказателствата в тази насока са оскъдни, е обсъдил конкретни доказателства и обстоятелства по делото относно конкретно установени доходи на ответника, и въз основа на тях е направил извода си, че той има възможност да дава издръжка на ищците. Този извод на окръжния съд нито е основан на предположение, каквато е постановката на първия правен въпрос, формулиран от касатора, нито пък съдът е приложил спрямо него неблагоприятните последици на правилата за разпределение за доказателствената тежест в процеса, каквато е постановката на втория правен въпрос, като въззивният съд не е и обсъждал за кого е доказателствената тежест в случая. При това положение, тези два въпроса не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което и не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От гореизложеното следва, че са несъстоятелни и доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд относно нуждата от издръжка за двамата ищци и относно възможността на ответника да им я дава, респ. – несъстоятелно е и твърдението на касатора, че окръжният съд бил тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД в обратен, противоположен на вложения в нея от законодателя смисъл. Останалите доводи на жалбоподателя, – че първоинстанционният съд в нарушение на чл. 147 от ГПК допуснал експертизата по делото, което нарушение не било санкционирано от въззивния съд, не са такива за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, тъй като изискват обсъждане на процесуалните действия както на съда, така и на страните в производството пред двете съдебни инстанции; т.е. с тези свои доводи касаторът прави общо оплакване за неправилност по чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК – поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, като съдът не намира и основание за служебно допускане на касационното обжалване – при някоя от останалите хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение