Определение № 877 от 06.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1158/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 303 от 12.01.2016 г. по гр. д. № 3835/2015 г. на Софийски градски съд, ІІ-Д въззивен състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 78 състав решение № ІІ-78-251 от 04.12.2014 г. по гр. д. № 11198/2014 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск за заплащане на сумата 21 470.76 лв. – възнаграждение по договор за извършване на строително-монтажни работи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.03.2014 г. – до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода за наличие на сключен и изпълнен договор за извършване на строително-монтажните работи, описани в Акт обр. 19 № 2/12.2013 г., за които е издадена процесната фактура № 3102/17.12.2013 г. Счита, че този извод е направен на база документи, които не са подписани от него и поради това не доказват нито възлагането на описаните СМР, нито тяхното приемане. Оплакването за процесуални нарушения е аргументирано с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил част от доказателствата по делото ( приемо-предавателния протокол от 26.06.2013 г.), както и че се е произнесъл по факт, който не е бил установен от първоинстанционния съд, нито е релевиран във въззивната жалба, а именно – че възложените с процесната фактура СМР представляват изменение на вече сключен договор между страните със същия предмет, обективиран във фактура № 3079/11.12.2013 г., за който не се спори, че е изпълнен. Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, с твърдението, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, касаторът поставя въпросите: „ 1. Може ли съдът да намери за доказано наличието на неформално облигационно отношение между страните въз основа на фактура, издадена и осчетоводена единствено от издателя й; 2. Следва ли да се приложи презумпцията на чл. 301 ТЗ при получаване на фактура, когато същата не е подписана и осчетоводена от получателя, а единствено се твърди, че му е била изпратена; 3. Следва ли при липса на конкретни правни и факически действия от страна на дружеството, за което се твърди, че е възложител, да се презюмира, че е приело изработеното; 4. Обвързан ли е съдът с посочените конкретни правопораждащи факти и може ли да излиза произволно извън наведеното от ищеца основание на иска; 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, сочени от страните като относими“. Като релевантна съдебна практика към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са представени съответно: решение № 62 от 25.06.2009г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 114 от 26.07.2013г. по т. д. № 255/2012 г. на ВКС, І т. о. (по първия въпрос); решение № 114 от 26.07.2013 г. по т. д. № 255/2012 г. на ВКС, І т. о. и решение № 57 от 07.06.2011 г. по т. д. № 546/2010 г. на ВКС, І т. о. (по втория въпрос); решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. (по третия въпрос); решение № 21 от 25.02.2015 г. по т. д. № 412/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (по четвъртия въпрос); решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. (по петия въпрос) Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата 21 470.76 лв. – възнаграждение по договор за извършване на строително-монтажни работи, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на сключен между страните договор за изработка – извършване на СМР, описани във фактура № 3102 от 17.12.2013 г. Възлагането на тези работи е преценено като изменение в предмета на сключения между страните договор за извършване на СМР, обективиран във фактура № 3079/11.12.2013 г., за които не се спори, че са изпълнени и разплатени. Основание за този извод е еднаквият предмет на възложената работа по двете фактури. Независимо от обстоятелството, че процесната фактура № 3102/17.12.2013 г. не е подписана от представляващия ответното дружество А. З., доколкото същата е получена от ответника на 07.01.2014 г., т. е. преди датата на подаване на исковата молаб, и не е оспорена от него, решаващият състав е счел действията по възлагането и приемането на работите за потвърдено по смисъла на чл. 301 ТЗ, а изпълнението на същите е прието за доказано от неоспореното заключение на допуснатата по делото техническа експертиза. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изводът на въззивния съд за наличие на правоотношение между страните с предмет извършването на процесните СМР и за изпълнение на същите е направен въз основа на преценените от решаващия състав като относими доказателства по делото, в т. ч. заключението на изслушаната по делото техническа експертиза. Проверката за правилността на тази негова преценка е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по неговото допускане. Следователно, материалноправните въпроси не могат да бъдат определени като значими по смисъла на задължителната съдебна практика и поради това не следва да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка на заявеното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. противоречие с представените решения на ВКС по чл. 290 ГПК. По отношение на двата процесуалноправни въпроса отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че по своята същност тези въпроси представляват оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения (чл. 281, т. 3 ГПК), които са относими към правилността на обжалваното решение и поради това подлежат на обсъждане само при вече допуснат касационен контрол. Освен това, следва да се отбележи като некореспондиращо на данните по делото твърдението на касатора, съдържащо се във въпрос № 4, че съдът е излязъл извън наведеното от ищеца основание на иска. Обстоятелството, че при преценката за наличие на облигационна обвързаност между страните по повод извършването на процесните СМР въззивният съд е взел предвид представените от ответника (сега касатор) двустранно подписана фактура и Акт обр. 19, не означава подмяна на заявеното от ищеца основание. Касае се за обсъждане на доказателствата по делото и направен въз основа на него извод за доказаност на заявеното в исковата молба основание на претенцията. Що се отнася до последния въпрос, следва да се посочи, че преценката дали всички представени от страните доказателства са относими към спора, е предоставена изцяло в дискрецията на съда. Още повече, че в случая доказателството, за което касаторът твърди, че не е взето предвид като относимо, е представено не от него, а от другата страна и то е именно в подкрепа на поддържаното от ищеца и възприето от съдебния състав становище, че ответникът е възложил на ищеца процесните СМР. Поради изложените съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК