Определение № 3678 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 387/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 2248 /2024 г. на Софийския апелативен съд срещу въззивно решение № 1071 /14.08.2025 г. по делото, постановено по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.

Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която с него искът на Д. Н. П. срещу ПРБ е уважен общо за сумата 50 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда, постановена по н.о.х.д. № 204/2016 г. на Софийски военен съд, влязла в сила 08.09.2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.09.2021 г.

Насрещната страна по тази касационна жалба Д. Н. П. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване по подадената жалба на ПРБ и нейната основателност.

Д. Н. П. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения от САС размер 50 000 лева до пълния предявен размер 76 000 лева.

Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от страните по делото в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и което страните имат право и интерес да обжалват и са редовни.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Страните спорят за определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, като изтъкват противоположни аргументи за неправилното му определяне.

По касационната жалба на Прокуратурата на Република България:

Прокуратурата на Р. България твърди, че присъденият на Б. Д. Л. размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди и на установената практика. При определяне на размера на обезщетението съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, а понятието „справедливост“ не е абстрактно.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят ПРБ извежда следния правен въпрос, за който твърди, че осъществява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

За начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички (установени по делото) конкретни обективно съществуващи обстоятелства (които имат значение за претърпените от ищеца неимуществени вреди) – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД.

ПРБ твърди, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с приетото с ППВС № 4 /23.12.1968 г. и с т.3 и т.11 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от претърпените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и в противоречие с т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди.

ПРБ поставя и въпрос свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50062 /2.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 230 /7.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1630/2013 г. на III г.о. на ВКС, определение № 539 /15.04.2014 г. по гр.д. № 1382/2014 г. на ВКС на III г.о. на ВКС.

Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВС и ВКС по въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.

Въззивният съд е обсъдил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които според закона и установената практика имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Изложил е мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.

Настоящият състав намира, че по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД въззивният съд е съобразил приетото в т. 11 (раздел ІІ от мотивите) на ППВС № 4 /23.12.1968 г. и последващата практика на ВС и ВКС за това, че понятието справедливост е свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да прецени, за да определи размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.

Въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства, които са посочени от ищеца и имат значение за определяне на претърпените от него неимуществени вреди, обсъдил е кои от тях са установени по делото и е обсъдил значението им за определяне на необходимия размер на обезщетението (въззивният съд е отразил конкретното значение на установените обстоятелства за размера на конкретното обезщетение).

Въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.3 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК за отговорността на държавата, тъй като по делото не е установено поведението на пострадалия да е причина за увреждането (по делото не е установено наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия).

Въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.11 от същото ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК, тъй като по делото не е установено ищецът да е бил частично оправдан.

Въззивният съд не е допуснал противоречие и с разрешението в посочената т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като мотивите му отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност.

Настоящият съдебен състав намира и че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в посочените от ПРБ две решения на ВКС.

Следва да се отбележи, че ПРБ не твърди и не сочи сходства между фактите, установените в двете решения, които са релевантни за определянето на размерите на обезщетенията, с тези факти, които са установени от въззивния съд в обжалваното решение, от които да следва определяне на еднакви или сходни по размер обезщетения.

Такова сходство не се установява, поради което и липсва основание за съпоставяне на размерите на определените обезщетения.

Следва да се отбележи, че присъденото с решение № 50062 /2.02.2024 г. по гр.д. № 1080 /2022 г. на IV г.о. на ВКС обезщетение е по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ на пострадал от „възродителния процес“ за това, че наказателното дело срещу виновниците за този процес не е приключил в разумен срок. Липсва каквото и да е сходство между установеното в това решение и в обжалваното въззивно решение.

Присъденото с решение № 230 /7.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1630 /2013 г. на III г.о. на ВКС обезщетение е по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на оправдан по незаконно обвинение в престъпление със сходна правна квалификация, но установените релевантни за определяне на размера на обезщетението факти са съвсем различни.

С посоченото определение № 539 /15.04.2014 г. по гр.д. № 1382/2014 г. на III г.о. на ВКС, постановено на основание чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, ПРБ не е обосновала наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съгласно приетото с т.2 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС определенията на ВКС по чл.288 ГПК не попадат между съдебните актове, противоречието с които да обосновава наличието на такова основание. Поради това това определение не следва да се обсъжда.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че по жалбата на ПРБ не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на Д. Н. П.:

Жалбоподателяят Д. Н. П. твърди, че въззивният съд му е определил обезщетение в занижен размер, тъй като не е съобразил, че той е претърпял вреди далеч над обичайните и специфични тежки увреждания на здравето. В обжалваното то него решение липсвал такъв извод.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят Д. Н. П. поставя следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: решение № 236 /18.04.2024 г. по гр.д. № 3897 /2023 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 480 /23.04.2013 г. по гр.д. № 85 /2012 г. на ІV г.о. на ВКС,, решение № 881 /27.06.2023г. по в.гр.д. № 1200 /2023г. на Апелативен съд – София, с което е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Следва ли съдът да отчита причинени болки и страдания като такива над обичайните, когато те са изрично посочени в исковата молба и във въззивната жалба? 2. Какво е съотношението между вреди, които изискват по-високо обезщетение и вреди над обичайните, кои от тях водят до по-високо обезщетение? 3. Когато са претендирани вреди над обичайните в исковата молба и във въззивната жалба, нужно ли е да бъде проведено пълно и главно доказване за тях? 4. Кои вреди се включват в понятието „над обичайните“? 5. Конкретното произнасяне на съда по претенцията за вреди над обичайните свързано ли е с правилното определяне на неимуществените вреди съгл. принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД? 6. Ако съдът не се е произнесъл конкретно по претенцията за вреди над обичайните, следва ли да се приеме, че не се е произнесъл по целия иск?

Настоящият съдебен състав намира, че обуславящи са въпросите дали твърдените от ищеца в исковата му молба неимуществени вреди от незаконното обвинение са установени по делото, кои от тях се предполагат и кои подлежат на доказване, чия е тежестта на доказването им и какви са последиците ако не бъдат доказани.

Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС.

Въззивният съд е обсъдил доводите на жалбоподателя, свързани с претърпените от него вреди след като е извършил съвкупен анализ на събраните по делото доказателства за твърдените от него неблагоприятни последици върху психоемоционалното му състояние, върху здравословното му състояние, върху честта и достойнството му, върху положението му в обществото (в социален план).

В съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че обичайните вреди, търпени от ищеца (жалбоподател във въззивното и в касационното производство), който е човек с чисто съдебно минало, които се изразяват в изпитвано силно притеснение, че ще бъде несправедливо осъден, че са уронени неговите чест и достойнство и доброто му име в обществото.

Приел е, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това води до увреждане и настъпване на вреди - неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, - които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД)

Въззивният съд е съобразил като обстоятелствата, които обуславят по-висок размер на обезщетението с оглед действителния размер на вредите, тежестта на обвинението на ищеца в качеството му на длъжностно лице, към който в това му качество има завишени изисквания за почтеност и съблюдаване на закона, поради което деянието, предмет на незаконното обвинение, е обществено укоримо в по-висока степен и в тази връзка е отчел, че с обвинението ищецът, след дълги години, отдадени на служба в армията, е злепоставен съществено в професионалната си сфера и поради изключително завишените изисквания за почтеност на военните е накърнен професионалният му авторитет.

В същата посока на завишаване на търсеното обезщетение съдът е съобразил и засягането на доброто име на ищеца пред неопределен кръг лица чрез широката разгласа на процесното обвинение (посочено и по-горе).

В посока определяне на по-голям размер на обезщетението съдът е отчел спецификата на повдигнатото обвинение не само откъм тежестта на длъжностното престъпление, за което е повдигнато обвинение, но и обществената значимост на събитията във военното поделение.

Приетото от въззивния съд за обичайните вреди и че такива се предполагат и когато не са доказани, е в съответствие с установената практика на ВКС и в интерес на ищеца, отразило се на определения от въззивния съд по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд е приел, че въпреки липсата на данни, че именно представител на прокуратурата е разпространил информацията за образуването и хода на наказателното производство срещу ищеца, поради това, че на това производство е била дадена голяма гласност, водеща до накърняване на доброто име на ищеца и пред неопределен кръг от хора. Приел е, че повод за разпространението на тази информация е повдигането на незаконно обвинение (приетото дотук също е в интерес на ищеца), но че за интерпретации на авторите на публикации по повод обвинението отговорността на ответника не може да бъде ангажирана.

Въззивният съд е приел за недоказано по делото, че повдигането на обвинението е причина ищецът да напусне армията.

Въззивният съд е приел за недоказано по делото и, че единствено наказателното производство е довело до сериозно влошаване на здравословното му състояние.

Приетото от въззивния съд за тези вреди е в съответствие с установената практика на ВКС за правилното приложение на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с нормата на чл.154 ГПК (ищецът, който твърди, че е претърпял тези вреди, които ответникът оспорва, носи тежестта да ги докаже пълно и главно, както и носи тежестта да ги докаже пълно и главно причинно-следствената връзка между воденото наказателно преследване и претърпените от него неимуществени вреди. В случай, че не проведе такова доказване, съдът следва да приеме за установено, че те не са се осъществили).

Тези вреди не са обичайни. Те не се проявяват у всеки, който е незаконно обвинен и когато се оспорват, подлежат на доказване, което трябва да е пълно и главно.

Все пак въззивният съд е приел за установено въз основа на възприетото заключение на СМЕ, че напрежението и стреса по време на това производство са се отразили негативно на протичането и прогресирането на заболяванията на сърдечно-съдовата и мозъчно-съдовата система на ищеца, от чиито проявления ищецът е получил и когнитивни нарушения. Тези изводи също са в интерес на ищеца.

Въззивният съд е приел в съответствие с установената практика на ВКС във връзка с определянето на обезщетение като търсеното в процеса, че неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях трябва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които поначало са различни във всеки отделен случай.

Въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви за определения от него размер на обезщетението за претърпените от ищеца конкретни неимуществени вреди, чието обезщетяване се претендира, който е по-висок от определения от първоинстанционния съд.

По обуславящите въпроси въззивният съд не е допуснал противоречие, а точно съответствие с установената практика на ВКС и конкретно с посочените от жалбоподателя Д. Н. П. решение № 236 /18.04.2024 г. по гр.д. № 3897 /2023 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 480 /23.04.2013г. по гр.д. № 85 /2012 г. на ІV г.о. на ВКС.

В посоченото решение № 236 /18.04.2024 г. по гр.д. № 3897 /2023 г. на ІV г.о. на ВКС в отговор на правен въпрос за точното приложение на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 4 и чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ при определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди при незаконно наказателно преследване е прието следното: … когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. В този смисъл е и решение от 11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение от 15.01.2013г., по гр. д. № 1 568/2011 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о., в които е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, както и да докаже всяко свое негативно изживяване.

В посоченото решение № 480 /23.04.2013 г. по гр.д. № 85 /2012 г. на ІV г.о. на ВКС по въпроси за обезщетение за причинени неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ, е прието следното: … Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Следователно, за редовността на исковата молба по чл. 2 ЗОДОВ, във всичките хипотези е достатъчно да се претендира обезщетение за причинените неимуществени вреди, като предмета на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното действие или бездействие на разследващите органи, прокуратурата или съда. … Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответника, а съдът при равнопоставеност на страните да събере доказателства… Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. Причинноследствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже, както е указано изрично в т. 2 на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ… Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Следователно, при иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ съдът трябва в мотивите изрично да изясни дали приема, че е налице пряка причинно следствена връзка между незаконното обвинение и установените вреди на ищеца. Подобно задължение има и въззивният съд, който е също инстанция по съществото на спора /с определени ограничения в предмета на изследване при действието на ГПК от 2007 г., който в случая не е приложим/. .. съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи, както и на причинноследствената връзка между него и незаконното обвинение. В останалите случай, на търсене и съответно установяване на увреждания над обичайното като интензитет и вид, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца във връзка с което и в решението трябва да са изложени ясни мотиви какво е приел като факти съда, при анализа на какви доказателства и до какви правни заключения е достигнал.

Твърденията на Д. Н. П. за противоречие на въззивното решение с решение на апелативен съд (в случая е посочено решение № 881 /27.06.2023 г. по в.гр.д. № 1200 /2023 г. на Апелативен съд – София) не може да обоснове наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съгласно приетото с т.2 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС въззивните решения не попадат между съдебните актове, противоречието с които да обосновава наличието на такова основание. Поради това посоченото въззивно решение не следва да се обсъжда.

Поради липсата на противоречие между приетото от въззивния съд и установената практика на ВКС (поради точното му съответствие), не е осъществено основанието за допускане на касационно обжалване по чл280, ал.1, т.1 ГПК, а поради наличието на установена практика на ВКС по обуславящите въпроси, отразена в решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

С оглед изхода от това производство (не е допуснато касационно обжалване по жалбите на нито една от страните) не следва да се присъждат разноски, а страните следва да ги понесат така, както са направени.

Воден от изложеното съдът