Определение № 907 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2364/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3714/11.06.2020 г. на В. Е. Г., представлявана от адв. М. Д. и адв. Ц. С., срещу въззивно решение № 105/13.04.2020 г., постановено по възз. гр.д. № 563/2019 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 683/29.07.2019 г. по гр. д. № 1060/2019 г. на Районен съд – Враца. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен иска на жалбоподателката против „ЧЕЗ Разпределение България“ АД за заплащане на основание чл.92 ЗЗД на неустойка в размер на 13 990 лв. заради неправомерно прекъснато електроснабдяване в имота й за периода от 20.03.2018 г. до 04.03.2019 г. Решението е постановено при участието на „ЧЕЗ Електро България“ АД – трето лице – помагач на страната на ответното дружество. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) носи ли отговорност общественият доставчик на електрическа енергия за причинени на потребителя вреди, произтекли от преустановено електроснабдяване на имота, когато това е извършено по нареждане на крайния снабдител – сочи се противоречие с решение № 105/11.06.2015 г. по гр. д. № 5920/2014 г., III г.о.; 2) за задължението на въззивния съд по чл.236, ал.2 ГПК да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, като изложи свои собствени решаващи мотиви – твърди се противоречие с решение № 248/15.11.2016 г. по гр. д. № 784/ 2016 г., IV г.о. на ВКС. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, по съображения за явна необоснованост на същото и допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Ответникът по касационната жалба – „ЧЕЗ Разпределение България“ АД и третото лице – помагач „ЧЕЗ Електро България“ АД, в срока за отговор не са представили становища по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че страните са обвързани от договор за използване на електроразпределителната мрежа при публично известни общи условия, по който ищцата е потребител на електрическа енергия за жилищен имот в [населено място], [улица], ет. 1, ап.3. Електроснабдяването в имота й е преустановено от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД по искане на третото лице – помагач „ЧЕЗ Електро България” АД на 20.03.2018 г., поради неплатена сметка за ел.енергия по фактура № [ЕГН]/18.01.2018 г. на стойност 760.01 лв. Сумата е начислена след извършена проверка на електромера на ищцата, при която е констатирано, че пломбата на щита на ел.таблото е отваряна и има промяна в схемата на свързване, при което ел.енергия не се отчита за абоната. По предявен от Г. отрицателен установителен иск, с решение № 379/06.12.2018 г. по гр.д. № 546/2018 г. на ОС – Враца, с което е потвърдено решение № 537/04.07.2018 г. по гр. д. № 604/2018 г. РС – Враца, е признато за установено, че ищцата не дължи на „ЧЕЗ Електро България”АД сумата 760.01 лв., произтичаща от корекция на сметка поради неточно измерване на потребената за обекта ел.енергия. След приключване на производството ищцата е отправила искане до „ЧЕЗ Електро България” АД (получено от него на 22.02.2019 г.) за възстановяване на електроснабдяването в имота, което е сторено на 05.03.2019 г. Въззивният съд е посочил, че за времето, през което имотът не е бил електроснабден, жалбоподателката претендира от ответното дружество заплащане на неустойка в размер на 13 990 лв., съгласно чл. 44, ал. 1 от Общите условия (ОУ) на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, както следва: за периода 20.03.2018 г. – 21.03.2018 г. в размер на 30 лв.; за периода 21.03.2018 г. – 04.03.2019 г. в размер на 13 960 лева. Обсъждайки събраните по делото доказателства, вкл. като е препратил към мотивите на първата инстанция (чл.272 ГПК), въззивният съд е приел, че преустановяването на електрозахранването в имота на ищцата не е извършено неправомерно. Посочил е, че според разпоредбата на чл. 123, ал. 1 ЗЕ доставчиците от последна инстанция, общественият доставчик, крайните снабдители, производителите и търговците на електроенергия имат право временно да преустановят снабдяването с електрическа енергия на крайните си клиенти при неизпълнение от тяхна страна на задължения по договора за продажба на електрическа енергия, включително при неизпълнение на задължението за своевременно плащане на дължимите суми във връзка със снабдяването с електроенергия. Съгласно чл.123, ал.5 ЗЕ в случаите по ал.1 и 3 от същата норма операторът на електроразпределителната мрежа е длъжен да преустанови преноса на електрическа енергия към крайните клиенти по искане на съответния доставчик, като при изпълнение на това свое задължение операторът не носи отговорност за вредите, причинени на потребителя от преустановения пренос на електрическа енергия. Предвид това, въззивният съд е приел, че в случая действията на „ЧЕЗ Разпределение България” АД по преустановяване на електрозахранването в имота на жалбоподателката са правомерни, тъй като същите са извършени по искане на крайния снабдител – „ЧЕЗ Електро България” АД. Освен това, по делото липсват данни ищцата да е уведомила ответното дружество за инициираното производство по гр. д. № 604/2018 г. на РС – Враца срещу „ЧЕЗ Електро България” АД, нито да е подавала възражение по реда на чл. 39, ал. 2 от ОУ. Предвид изложеното, съдът е счел, че прекъсването на електроснабдяването за процесния период не може да бъде определено като неправомерно действие и по смисъла на чл. 42, ал. 2 от ОУ. В заключение е направен извод, че претенцията за заплащане на договорна неустойка по чл. 44, ал. 1 от ОУ е неоснователна спрямо електроразпределителното дружество – ответник, което е прекъснало електроснабдяването по искане на крайния снабдител (третото лице – помагач) и пак по негово искане е възстановило ел.захранването на имота. Действията на ответника са в съответствие с приложимите разпоредби на чл.123 ЗЕ, поради което няма основание за ангажиране на отговорността му за вреди спрямо ищцата – краен клиент и потребител на ел.енергия. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. По първия въпрос в изложението няма основание за селектиране на жалбата. Разпоредбите на чл.123, ал.5 и ал.6 ЗЕ са ясни и са приложени от съда в точния им смисъл. Законодателят изрично е изключил отговорността на електроразпределителното дружество за вреди от преустановяване преноса на ел.енергия за конкретния абонат в случаите, когато това е направено по искане на крайния снабдител – чл.123, ал.6 ЗЕ. В същия смисъл са и клаузите по чл.37, чл.38, чл.42 и чл. 48 от ОУ на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, уреждащи основанията за прекъсване на електроснабдяването от страна на разпределителното дружество и имуществената му отговорност за вреди в случаите на предприето неправомерно прекъсване; както и възможността прекъсването да се извърши по искане на крайния снабдител, в който случай действията на електроразпределителното дружество не могат да се квалифицират като неправомерни, респ. не се дължи неустойката по чл.44 от ОУ. Настоящият състав намира освен това, че не е налице същинско противоречие между приетото от въззивния съд и практиката в цитираното от касатора решение № 105/11.06.2015 г. по гр.д.№ 5920/2014 г., III г.о., тъй като по разглежданото дело ВКС също не е присъдил обезщетението на основание чл. 92 ЗЗД като неустойка, а на основание чл.79 ЗЗД. В този смисъл, относно разграничаване на отговорността в хипотезите на уговорената в ОУ неустойка и при неизпълнение на договорните задължения за подаване на ел. енергия, са и постановените по реда на чл.290 ГПК - решение № 9/20.02.2014 г. по гр.д. № 4605/2013 г., ІІІ г.о., решение №366/30.12.2015 г. по гр.д. № 2874/2015г., ІV г.о., решение № 87/ 28.03.2016 г. по гр.д. № 4146/2015г., ІV г.о., решение № 234/12.10.2017 г. по гр. д. № 4348/2016 г., IV г. о. на ВКС и др. Поставеният процесуалноправен въпрос също няма претендираното от жалбоподателката значение. Въззивният съд е съобрази процесуалното си задължение да обсъди всички релевантни обстоятелства и относимите за спора доказателства, доводите и възраженията на страните, формирал е свои собствени решаващи изводи по предмета на спора, с което не се е отклонил от приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК (вж. - решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/ 2014 г., IV г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/ 2015 г., IV г.о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о. на ВКС и др.). Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата практика на ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение