Определение № 4406 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4239/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. П. П., срещу определение №1740/05.07.2022 г. постановено по в.ч.гр.д. № 998/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 405/14.12.2021 г. по гр. д. № 452/2021 г. на Софийски окръжен съд за прекратяване на основание чл.130 ГПК на производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. В допълнително представеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл. 278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване, като страната сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1. „Представляват ли неизяснени обстоятелства по смисъла на чл.127, ал,1, т, 4 от ГПК, съответно основание за връщане на ИМ, непосочването, от ищеца по чл.2в от ЗОДОВ, на конкретни норми от ПЕС, чието нарушаване е причинило вредите му?“ и 2. „Представлява ли неизяснено обстоятелство по смисъла на чл. 127, ал.1, т, 4 от ГПК, съответно - основание за връщане на ИМ с основание чл.2в, ал.1, т. 2 от ЗОДОВ, твърдение на въззивен съд, че с установяването на неправилни изводи във влязъл в сила съдебен акт, съответно понесени поради това вреди от ищеца по ЗОДОВ, се цели да бъде ревизиран краен резултат от съдебен спор по реда на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, въпреки съществуващата вече практика на ВКС, че исковете чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ не представляват правно основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение, тъй като такова основание липсва и не е посочено по смисъла на чл.303 от ГПК?". Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Насрещните страни - Върховния касационен съд, Софийски градски съд, и Народното събрание на Р България са представили писмени отговори на жалбата, в които сочат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено първостепенното определение, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото по предявените от касатора против Софийски районен съд, Софийски градски съд, Върховен касационен съд на РБ и Народно събрание на Република България съединени искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, вр. чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и чл. 9, § 1 от Регламент № 1889/2005 г. на ЕП и на Съвета от 26 октомври 2005 г. за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди, претърпени в следствие от нарушение на общностното право от страна на ответниците. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК исковата молба следва да съдържа изложение на обстоятелствата на които се основава иска и в какво се състои искането, като изпълнението на това законово изискване е от съществено значение за провеждане на законосъобразен процес. Приел е, че в случая, независимо от дадените от първоинстанционния съд указания, в исковата молба „няма никаква яснота и не са посочени каквито и да било конкретни норми от правото на ЕС, за чието нарушение, да се твърди, че е в причинна връзка с претърпени имуществени и неимуществени вреди“. Според съда изложението в ИМ съдържало разбиранията на ищеца доколко е приложен правилно закона от съдилищата в приключилото с влязъл в сила съдебен акт, производство и целта била да бъде ревизиран крайния резултат от този спор, което не можело да бъде постигната по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Прието е, че при липса на изложени конкретните факти и нарушения на правни норми на правото на ЕС, исковата молба била нередовна, и производството по делото следва да бъде прекратено. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. ВКС може да допусне касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – без да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, само когато е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, или когато то е очевидно неправилно. Поставените въпроси, обобщени и уточнени от състава на Върховния касационен съд, се свеждат до въпроса за критериите за преценка, дали са били отстранени първоначалните недостатъци на ИМ, изразяващи се в непълнота на изложение на обстоятелствата по смисъла чл.127 ал.1 т.4 ГПК, на които се основава иска. Въпроса е от значение за постановения резултат, като разрешението му е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което обуславя допускане на касационно обжалване. ПЕС не урежда изрично иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаването му, материално-правните предпоставки на този иск са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ въз основа на принципа на лоялно сътрудничество между държавите - членки. Според СЕС принципът на извъндоговорна отговорност на държавите-членки е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът и той ги задължава да поправят вредите, причинени на частно-правни субекти вследствие на нарушения на общностното право. Редът за реализиране на тази отговорност се определя от националния правов ред в рамките на процесуланата автономия на държавите- членки, поради което и със ЗИДЗОДОВ /ДВ, бр.94 от 29.11.2019 г. / са приети разпоредбите на чл. 2в, ал. 1- 4, уреждащи приложимия процесуален ред за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз- или чрез предявен против самата нея иск или в изрично предвидените от закона случаи, какъвто е настоящият, от причинилият увреждането орган като процесуален субституент при условията на процесуална суброгация, участващ в процеса от свое име без носителят на задължението, който е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, да може да вземе участие в него. СЕС извежда три материални предпоставки за ангажиране на тази отговорност: нарушената правна норма от правото на ЕС следва да предоставя права на частноправни субекти; нарушението трябва да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“; в причинна връзка от нарушението да са настъпили вреди за частноправния субект. Ищецът индивидуализира предмета на иска/исковете, чрез правопораждащите юридически факти, петитум и страни. Основанието на иска, т.е. обстоятелствата на които се основава същия обхваща фактите, от които произтича пренендираното с исковата молба материално субективно право. При търсене на обезщетение за причинени вреди последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е /при гаранционнообезпечителната отговорност е достатъчно твърдение, че деликтът е осъществен от субект, за който ответникът отговаря/ и в какво се изразява деликтното поведение. За страната е налице задължение, при сезиране на съда, да посочи в ИМ, съответно в допълнителна молба по чл.129 ал.2 вр. с ал.5 ГПК, ясно, точно и последователно конкретните обстоятелства /т.е. факти/, от които произтича пренендираното с исковата молба материално субективно право. Преценката за наличието на тези обстоятелства, за наличието или не на причинна връзка на същите със съответните вреди, които се претендират и тяхното обезщетяване е преценка по основателността на иска. Въззивното определение е постановено в противоречие с дадените разяснения, а още и в противоречие със задължителните указанията в Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Това означава, че трябва ясно да изясни предмета на произнасяне, да вземе становище по всички обстоятелства, да се обоснове ясно, пълно и точно, като извърши цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. В мотивите въззивният съд не е уточнил за кои искове е приел, че са с неясно и неуточнено основание /като твърдения за правопроаждащи юридически факти/. Общите мотиви, че „независимо от дадените от съда указания, в исковата молба няма никаква яснота и не са посочени каквито и да било конкретни норми от правото на ЕС, за чието нарушение, да се твърди, че е в причинна връзка с претърпени имуществени и неимуществени вреди“, не отговарят на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и на практика лишават странните от възможност за ефективна защита – да изложат конкретните си съображения и възражения във връзка с фактическите изводи и правни заключения на съда относно всеки от предявените искове – той редовно ли е бил предявен, по отношение на него има ли законосъобразни и точни указания по чл. 129, ал. 1 ГПК, съответно последвало ли е пълно и своевременно уточнение, в следствие на което да бъде обоснован извод относно допустимостта на иска. По всяка отделна претенция, с която е сезиран, съдът следва да прецени наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване правото на иск. При нередовност на исковата молба, съдът дава указание до ищеца да я отстрани. Ако нередовността касае само част от заявените искове, указанията са конкретно за съответните претенции и неизпълнението им в срок има за последица връщане на исковата молба само в частта по нередовните искове. Няма законово основание по чл. 129, ал. 2 ГПК да се върне, съответно да се прекрати образувано вече съдебно производство по надлежно предявен иск. В случая въззивният съд е прекратил производството и по отношение на претенции които не са нередовни или недопустими, като е приел, че целта на ищеца била да бъде ревизиран крайния резултат от приключилото с влязъл в сила съдебен акт, производство по посочените в исковата молба дела, и че това не можело да бъде постигнато по реда на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Следва да се посочи, че съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че ПЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС. Невъзможността държавата да бъде подведена под отговорност за нарушаване на правото на ЕС от страна на национален съд в подобни случаи означава принципът за отговорността на държавата да бъде изпразнен от смисъл. Затова в производството по реализиране на тази отговорност сезираният съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС. По изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде допуснато до касация и касационната инстанция да се произнесе по допустимостта на исковете и в частност относно редовността на исковата молба. С исковата молба, уточнена с молби от 20.07.2021 г. и от 07.09.2021 г., ищецът Л. П. П. е предявил срещу всеки един от четиримата ответници- Софийски районен съд /СРС/, Софийски градски съд /СГС/, Върховен касационен съд на РБ и Народно събрание на Република България искове: за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 5016,49 лв. от първите трима ответници и на 5016 лв. от четвъртия, и за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на от по 15050 лв. от всеки ответник. Посочено е в исковата молба, че по ч.гр.д. № 40364/2013 г. Софийски районен съд издал заповед за незабавно изпълнение срещу ищеца на основание чл. 417 от ГПК по заявление на „Юробанк България“ АД за вземания въз основа на договор за издаване на кредитна карта и извлечение от сметка за задълженията по договора към 06.09.2013 г.. С определение по ч.гр.д. № 5719/2014 г. СГС оставил без уважение частната му жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. Според изложеното от ищеца СРС и СГС със своите актове нарушили основополагащи норми на общностното право - принципът на ефективна съдебна защита съгласно чл. 6 и чл. 13 от КЗПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и забраната да се пристъпва към принудително изпълнение срещу имуществото на длъжник, преди той да е изчерпал всички свои средства за защита, т.е. преди делото да е приключило пред всички съдебни инстанции. Наведени са и доводи за неправилност на актовете на двете съдилища, тъй като вземането не било изискуемо, нямало обявена предсрочната изискуемост, били налице и неравноправни клаузи, и доводи за допуснати от тях процесуални нарушения. Твърди се, че по гр.д. № 9137/2014 г. на СРС, в производството по предявен от банката иск по чл. 422 от ГПК /след възражение срещу заповедта за изпълнение/, съдът признал съществуването на вземанията срещу ищеца за сумите, предмет на заповедното производство. Решението било потвърдено с решение на СГС по гр.д. № 3145/2017 г. С определение по т.д. № 1185/2018 г. на ВКС на РБ била оставена без разглеждане касационната му жалба срещу въззивното решение. Определението на ВКС било потвърдено от друг състав на съда по ч.т.д. № 23/2019 г. Според ищеца, при разглеждане на иска посочените съдилища допуснали редица процесуални нарушения /изброени в исковата молба/, извършили неправилна преценка на събраните доказателства, не се произнесли по възраженията му за наличието на неравноправни клаузи в договора му за кредитна карта в нарушение на правото на Европейския съюз, което довело до неправилното решаване на делото. В молба от 20.07.2021 г. е посочил, че основанието за отговорността на съдилищата за претърпените от него вреди е отказът от установяване на обективната истина в процеса и издаване на порочни съдебни актове по посочените дела. Изложението на ищеца в исковата молба действително е неподредено, но задължение на съда е да изясни, а при необходимост да обобщи изложените съображения и искания и така да определи предмета на исковете и да прецени предявени ли са срещу надлежен ответник предвид фактическите твърдения, съответно допустими ли са, както и налице ли са нередовности по см. чл. 129, ал. 2 ГПК. В последващите уточнителни молби, във връзка с дадени от първостепенния съд указания по чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът е въвел и нови твърдения за противоправни действия на държавни органи, но това е резултат на неточните указания от първостепенния съд. Обобщени твърденията на ищеца за нарушенията на правото на съюза от действията на съда са: Действията на съда в заповедното производство били в нарушение на чл.47 от ХОПЕС, тъй като с тях се давала възможност да се пристъпва към принудително изпълнение срещу имуществото на длъжник, преди той да е изчерпал всички свои средства за защита, т.е. преди делото да е приключило пред всички съдебни инстанции. СРС и СГС, в нарушение на практиката на СЕС, не изпълнили задължението си, да преценят служебно неравноправния характер на договорни клаузи, след като Директива 93/13/ЕИО предвиждала директни права за потребителите, уредени по императивен начин. Според твърденията на ищеца, ВКС приложил приетия в нарушение на правото на съюза от законодателя праг на допуск на делото за касационно обжалване, и не допуснал до разглеждане касационната му жалба, като по този начин нарушил правото му на справедлив процес /установено в чл.47 ХОПЕС/. Твърденията на ищеца за нарушения на законодателния орган са, че е приел законодателство, което: предвижда възможност съдът да издаде заповед за изпълнение срещу потребител, без да извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора, от който произтича вземането в нарушение на Директива 93/13/ЕИО; в нарушение на чл.47 от ХОПЕС поставя, чрез процесуални норми в ГПК едно едностранно производство – заповедното, първостепенно положение спрямо двуинстанционното исково производство, с което се възпрепятства правото на длъжника на защита и се разрешава принудително изпълнение преди длъжника да изчерпи всички свои права на защита, в т.ч. преди приключване на исковото производство с влязло в сила решение; предвижда уведомяване на длъжника за издадената заповед за незабавно изпълнение от съдебния изпълнител в производството по принудително изпълнение, а не в по-ранен момент; не предвижда ефективен съдебен контрол върху актовете на съдебните изпълнители и др. Предявените искове за обезщетение на вреди, причинени на ищеца в резултат на допуснати от съдилищата нарушения на националното законодателство при администриране и разглеждане на посочените дела, са недопустими. Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол и когато са влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват. Недопустими са и исковете срещу СРС за допуснати нарушения на правото на ЕС. Според практиката на СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС /решения от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15 т. 20 и т.24/. Районният съд не е последна инстанция по спора, поради което и не отговаря за вредите, причинени от националния съд от очевидно нарушение на приложимото право на ЕС. По отношение на исковете в посочената част, като краен резултат, въззивното определение е правилно. Първостепенният съд е следвало още с постъпване на исковата молба да прекрати в тази част производството по делото, а не да го оставя без движение. Предявените по дело искове за вреди, причинени от нарушение на приложимото право на ЕС са допустими срещу Народно събрание на Република България, Софийски градски съд и Върховен касационен съд на РБ. Дали действително Народното събрание като законодателен орган е приело и поддържало национално законодателство, регламентиращо заповедното производство, което противоречи на правото на ЕС, респ. законодателство, което е в противоречие с разпоредби на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и практиката на СЕС във връзка с тяхното тълкуване и приложение, дали СГС и ВКС са допуснали нарушение на приложимото право на ЕС, като са съобразили националното; дали нарушените правни норми предоставят права на частноправни субекти, дали нарушението е особено съществено, настъпила ли е вредата, тя в пряка причинно-следствена връзка ли е с нарушението, са въпроси по съществото на спора. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение