Определение № 60336 от 07.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2402/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация Добрич“АД със седалище в [населено място] срещу решение № 260018 от 03.09.2020 г., постановено по в. т. д. № 208/2020 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение е потвърдено решение № 147 от 12.11.2019 г. по т. д. № 106/2019 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД дължи на „Напоителни системи“ ЕАД сумата 143 821.02 лв., - главница по договор за доставка на условно чиста вода № Д-111/01.08.2016 г. за периода м. септември 2016 г. - м. април 2017 г. по фактури № 02100003528/30.09.2016 г., № 02100003552/31.10.2016 г., № 02100030.11.2016 г., № 02100003606/30.12.2016 г., № 02100003628/31.01.2017 г., № 02100003651/28.02.2017 г., № 02100003688/31.03.2017 г. и № 021000/28.04.2017 г. и по договор за доставка на условно чиста вода № Д-12/19.04.2017 г. за периода м. май 2017 г. - м. октомври 2017 г. по фактури № 02100003744/31.05.2017 г. и № [ЕГН]/31.10.2017 г., ведно със законната лихва от 31.01.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата 14 382.09 лв. - неустойка за забава до 31.01.2019 г., да които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 310/2019 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е нищожно, тъй като не е подписано от постановилия го съдебен състав, и неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска прогласяване на нищожността на решенето или неговата отмяна с произтичащите от това последици. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за достъп до касационно обжалване се сочат вероятна нищожност и очевидна неправилност на обжалваното решение - чл.280, ал.2, пр.1 и пр.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Напоителни системи“ ЕАД със седалище в [населено място] - чрез юрк. А. П.. В отговора е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и е заявено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е приел, че от събраните в хода на делото доказателства е установено съществуването на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане на „Напоителни системи“ ЕАД към „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, произтичащо от сключени между страните договори за доставка на условно чиста вода. Въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването във въззивната жалба на дружеството - ответник, че искът подлежи на отхвърляне поради недопустимост на проведеното от ищеца заповедно производство с оглед постановената с решение по адм. д. № 5355/2019 г. на ВАС отмяна на Наредба № 6/20.02.2008 г. за утвърждаване на образец на заповед за изпълнение. В мотивите към решението си въззивният съд е изложил съображения, че заповедта за изпълнение, в която е отразено спорното вземане, е издадена от надлежен орган в рамките на неговата компетентност, изготвена е в писмена форма и отговаря на изискванията за съдържание по чл.412 ГПК, поради което предхождащото предявяването на иска заповедно производство не е опорочено. За неоснователни въззивният съд е счел и оплакванията на ответника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, съществува в признатия размер. След анализ на клаузите в договорите от 05.08.2016 г. и от 19.04.2017 г. съдът е приел за установено, че страните са постигнали съгласие относно дължимата от ответника цена на предоставяната от ищеца услуга, условията и сроковете за заплащането й; Със спогодба от 28.02.2017 г. страните са конкретизирали размера на непогасените към датата на спогодбата задължения на ответника по първия договор и са уговорили разсрочването му за срок от девет месеца с краен срок за изпълнение 30.11.2017 г. По делото не е имало спор, че за дължимата цена на предоставените в изпълнение на договорите услуги ищецът е издавал фактури въз основа на двустранно подписани констативни протоколи за отчитане на доставените количества вода, като фактурите са осчетоводявани от ответника, който с адресирано до ищеца писмо от 25.01.2018 г. е потвърдил съществуването на непогасени свои задължения по договорите и фактурите на обща стойност 167 754.95 лв. Осчетоводяването на фактурите и изявлението в писмото са квалифицирани от въззивния съд като изходящо от ответника признание на задълженията, по повод на които ищецът е инициирал заповедното производство. В хода на процеса ответникът е поддържал, че предоставените от ищеца услуги са подлежали на префактуриране по цена, различна от договорената, с оглед извършена от него инвестиция през 2016 г. под формата на закупени нова помпа и захранващ кабел, комутационна и пускова апаратура и комбинирана защита по тока. Въззивният съд е преценил, че твърдяната инвестиция няма отношение към основателността на иска, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за постигнато споразумение между страните за промяна на уговорените при сключване на договорите цени. Същевременно съдът е посочил, че споразумение за промяна на цената би било в противоречие с разпоредбата на чл.5 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, предвиждаща цените на услугите, осъществявани от В и К оператори, каквото качество имат ищецът и ответникът, да се регулират от КЕВР. Извън изложеното съдът е аргументирал неоснователността на поддържаното възражение със съображения, че монтираното от ответника съоръжение не е включено в ДМА на ищеца и след демонтирането му е предадено на ответника с протокол от 14.08.2018 г., както и че при наличие на неудовлетворени парични претенции към ищеца ответникът е разполагал с възможност да ги релевира чрез възражение срещу иска, но не е противопоставил възражение за насрещни вземания. Като е съобразил фактите и доказателствата по делото и като е взел предвид заключението на съдебносчетоводната експертиза, според което към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 31.01.2019 г., непогасените задължения на ответника към ищеца по договорите за доставка на условно чиста вода са в размера, отразен в заповедта за изпълнение - 143 821.02 лв. главница (в т. ч. по договора от 01.08.2016 г. - 121 937.44 лв., и по договора от 19.04.2017 г. - 21 883.58 лв.), и 14 382.09 лв. - неустойка за забава, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Решението на въззивния съд е изготвено в писмена форма и е подписано от председателя и от двамата членове на съдебния състав. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване - вероятна нищожност и очевидна неправилност на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Касаторът е обосновал вероятната нищожност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.1 ГПК с твърдение, че обжалваното решение „не дава възможност да бъде припознато като един валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление от страна на съда - липсват подписи на съдебния състав под съдебния акт“. Поддържаното твърдение е невярно, тъй като въззивното решение е изготвено в писмена форма и под текста му са положени три подписа - на председателя и на двамата членове на съдебния състав, от който е постановено. При извършена служебна проверка касационната инстанция не констатира недостатъци, които да опорочават решението до степен на нищожност, поради което няма причина то да бъде допускано до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.1 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. В практиката на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а решението на въззивния съд би било явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на въззивния съд, че отмяната на подзаконовия нормативен акт, с който са утвърдени образци на използваните в заповедното производство документи, не е довела до недопустимост на проведеното от ищеца заповедно производство и не се отразява на основателността на предявения иск, респ. че твърдението за извършена инвестиция е неотносимо към предмета на спора поради липса на постигнато от страните споразумение за промяна на уговорената в договорите цена и на заявено възражение с предмет насрещни парични притезания на ползвателя на услугите. Посочените доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение, но не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения решението по в. т. д. № 208/2020 г. на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационно обжалване. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 150 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,