Определение № 50258 от 22.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1458/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Е. А. А. срещу решение № 54 от 08.03.2022г. по гр.д. № 397/2021г. по описа на Окръжен съд - Монтана, с което е отменено изцяло решение № 260218 от 11.06.2021г. по гр.д. № 1423/2020г. по описа на Районен съд - Лом, допълнено в частта за разноските с определение от 21.10.2021г., и е отхвърлен предявения от Е. А. А. срещу ЗД „Бул инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 25 000 лв. - претендирано застрахователно обезщетение за търпени неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Д. А. А., причинена в резултат на ПТП на 12.08.2017г. при управление на лек автомобил Форд Транзит, рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 13.11.2017г. до окончателното изплащане, и са присъдени разноски в полза на ответника.

Касаторът, Е. А. А., поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като несъответни на събраните по делото доказателства изводите по обжалвания съдебен акт, че не е установена особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между починалия и ищеца, както и настъпили в резултат на смъртта сериозни /като интензитет и продължителност/ болки и страдания, различни от нормално възприетите в обществото. Излага, че установената по делото връзка между двамата братя е била изключително силна, различна по своя характер и интензитет от връзката, която ищецът е изградил със своите сестри. Сочи, че съдът не е отчел доказания по делото факт, че ищецът е растял без баща и ролята на последния е приета от починалия по-голям брат. Изтъква, че макар, че въззивният съд се е позовал на приложимото ТР 1/2016г. по описа на ОСНГТК, не е извършил задълбочен анализ на доказаните факти, придържал се е формално към тълкуването на закона и е постановил неправилен съдебен акт. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което бъде потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е уважен за пълния предявен размер от 25 000 лв.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли въззивният съд да вземе предвид и обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство?

2. Дали традиционните за българското общество семейни отношения между двама братя с присъщите им взаимопомощ при отношенията между по-големия и по-малкия брат, допълнени с отношенията на бащинство/фигурата на по-големия брат, възприеман от по-малкия в качеството на баща/, както и със заместването на бащата в семейството от по-големия брат, покриват изведените в т. 1 от ТР 1/2016г. по т.д. 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС критерии за изключителност като предпоставка за признаване правото на малкия брат да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликт смърт на по-големия брат?

3. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС, когато починалите лица по изключение са поели и изпълнявали ролята на липсващия баща в семейството?

4. Бил ли е длъжен въззивният съд да обсъди всички факти, взаимовръзката между тях при обосноваване на своите правни изводи, за да приеме в конкретния случай, че е налице проявление само на засилена, житейска и емоционална връзка между двамата братя, а да пропусне съществуването на връзката на заместения от по-големия брат отсъстващ баща, или би следвало да остави в сила присъденото обезщетение за неимуществени вреди при изпълнено задължение за изследване на взаимовръзката между фактите, имащи значение за изхода на делото?

Допускането до касация по въпросите се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторът навежда доводи, че съдебният акт е очевидно неправилен – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, ЗД „Бул инс“ АД, поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага, че обжалваното решение е правилно, постановено при точно приложение на закона и в съответствие със задължителната съдебна практика по приложението му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът е брат на Д. А., който е починал на 12.08.2017г. в резултат на ПТП, настъпило на същата дата на път 1130, км. 20-500, с посока на движение [населено място] към [населено място], обл. М., причинено виновно от И. А. при управление на МПС л.а. „Форд“, модел "Транзит", с [рег.номер на МПС], за който автомобил е налице действала към датата на ПТП задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника ЗД „Бул инс“ АД. Съдът е отчел, че от събраните по делото гласни доказателства при разпита на свидетелите Т. и Б. се установява, че Е. и брат му Д. живеели с майка си К. А.. А. има седем деца, като след смъртта на Д. са останали шест- двама братя и четири сестри. Заедно с нея живеят по-малките ѝ деца: Е., И., до смъртта си и Д., а останалите са пълнолетни и живеят на друго място. К. с децата се преместила в [населено място] около 2012/2013г., след като напуснала Р., където живеела с бащата на децата А.. Всичките ѝ деца били много добри, задружни, помагали си. Е. и Д. имали обща стая. След смъртта на Д. ищецът се затворил в себе си; вече не бил весело и енергично дете; започнал да избягва местата, които заедно посещавали с починалия му брат, защото му напомняли за него; не искал да излиза и да играе с други деца; постоянно споменавал брат си - как това или онова са правили заедно с него, как заедно са ходили на риба, батко му имал същата въдица като неговата и др. Съдът е приел, че от показанията на свидетелите се установява, че св. М. Т. живее на съпружески начала с майката на Е. от 2017г., след смъртта на Д., но са заедно като двойка от 2013г. Съдът е кредитирал приетото по делото заключение на вещото лице по назначената съдебно -психологична експертиза и приел, че по делото се установява, че ищецът е преживял по болезнен и травмиращ начин смъртта на брат си, бил силно привързан към брат си до степен, че вероятно го е считал за най –важния член от семейството. Зачел е извода на вещото лице, че психическата травма е преодоляна, че детето е емоционално стабилно, без данни за хиперактивност, враждебност и агресивно поведение.

При тази фактическа обстановка съдът е изложил мотиви досежно материалната легитимация на ищеца като роднина на починалият негов брат Д. да получи обезщетение по предявения пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Посочил е, че с Постановление № 4/25.05.1961г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най - близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. Зачел е постановеното по-късно Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС, с което се признава право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. Позовал се и на даденото тълкуване с Постановление № 2/30.11.1984г. на Пленума на ВС, с което са дадени указания, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/61г. и № 5/69г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри. Въззивният съд е съобразил, че с оглед развитието на обществените отношения ОСНГТК е приело Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. на ВКС по т. д. № 1/2016г., с което е изоставен ограничителният подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение и е дадено тълкуване, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, но само при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му значителни по интензитет вреди.

Съдът е приел, позовавайки се на цитираната задължителна съдебна практика, че по делото не се установява материалноправната легитимация на ищеца на увредено лице по смисъла на чл. 432, ал. 1 ГПК с право на обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на неговия брат Д.. Отчел е, че към настъпване на произшествието Е. е бил на 8 години, а неговият брат Д. на 14 години, живеели са заедно със своята майка и са имали обща стая. Съдът е приел, че по делото е установена нормална за близката им родствена връзка близост и привързаност. Счел е, че от показанията на свидетелите се установява, че братята били много задружни, помагали си, делели обща стая, но липсват конкретни факти от живота на двамата братя, от които да се направи извод, че връзката им е била особено близка и различна от нормалните взаимоотношения на обич и привързаност, характерни за традиционните за българското общество семейни отношения. Отчел е обстоятелството, че Е. е приемал брат си Д. за най-близък измежду останалите му братя и сестри, но е посочил това да е нормално предвид еднаквия им пол и това, че по-големият му брат Д. е пълнолетен и не е живеел с тях. Предвид горното е обобщил, че установените по делото отношения между Е. и Д. са обичайните такива между братя и не водят до извод, че ищецът е бил толкова силно привързан към брат си Д., че от смъртта му търпи морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената им връзка. Съдът е посочил, че традиционно в българското общество тези връзки се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, каквато е установена по делото от събраните гласни доказателства. Допълнил е, че липсват доказателства за наличие на специфични обстоятелства, при които тези традиционни отношения стават изключителни и при които смъртта на единия от родствениците може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка. Посочил е, че съобразно даденото тълкуване с ТР 1/2016г. на ОСНГТК се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък на лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и само по изключение на друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Подчертал е, че по делото не са установени конкретни обстоятелства от визираните в тълкувателното решение, които да обосновават извод, че моралните болки и страдания на ищеца като брат на починалия надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка, поради което и не е установено основанието за изключение от разрешението, залегнало в ПП № 4/1961г. на ВС и ПП № 5/1969г. на ВС, че в случай на смърт право на обезщетение имат най-близките на починалия, и с тези мотиви отхвърлил предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ като неоснователен.

Настоящият състав на ВКС намира да не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора четвърти въпрос е частен случай на поставения първи процесуален въпрос като и двата касаят задълженията на съда да вземе предвид и обсъди всички събрани по делото относими доказателства и да изложи решаващи мотиви към съдебното решение. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, но по тях касаторът не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, IV Г.О., решение №24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І Г.О., - решение №331/19.05.2010г. по гр.д. №257/2009г. на ВКС, ГК, IV Г.О., решение №700/28.10.2010г. по гр.д. №91/2010г. на ВКС, ГК, IV Г.О. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл. 235 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, относими към съществуването на предявеното вземане. Съдът е обсъдил всички представени по делото писмени доказателства, заключение по СПЕ и свидетелски показания като подробно е мотивирал, както фактическите, така и правните си изводи и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора. Наличието на утвърдена и актуална съдебна практика изключва приложното поле и на допълнително сочения селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос не е правен. Същият изисква обсъждане на събраните по делото доказателства и преценка правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. С въпроса се въвеждат и нови факти: че по-големият брат е изпълнявал функцията на липсващия в домакинството баща, каквито не са обсъждани от въззивния съд, а и за които не са сочени доказателства от страните. В този смисъл и въпросът не е обусловил волята на въззивния съд и не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване.

По същите мотиви не се явява обуславящ и формулираният трети въпрос, който се основава на тезата на касатора, че починалото лице по изключение е изпълнявало ролята на липсващия баща в семейството, какъвто извод въззивният съд не е формирал.

По първата част на въпроса – какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за причинена смърт на близки лица, е налице задължителна съдебна практика по цитираните от касатора, а и от въззивния съд, Постановление № 4/25.05.1961г. на Пленума на ВС, Постановление № 5/24.11.1969г. на Пленума на ВС, Постановление № 2/30.11.1984г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, нито същата се нуждае от осъвременяване или промяна, предвид на което и касация не следва да бъде допускана по тази част на въпроса на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При преценка материалната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Д. съдът е взел предвид възприетите в задължителната съдебна практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил правни съображения, съответни на приетото с цитираните тълкувателни актове, а правилността на преценката му във връзка с приетите за установени факти касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната от него част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът. Доказва разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 1 560 лв., които ще му бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение