Определение № 76 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3505/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 65 от 05.08.2020 г. по в. гр. д. № 159/2020 г. на Бургаския апелативен съд, след частична отмяна на решение № 393/16.10.2019 г. по гр. д. № 1399/2018 г. на Бургаския окръжен съд, поправено с решения № 1030/20.11.2019 г. и № 302/28.02.2020 г., е уважен предявеният от Х. В. Б. срещу Т. П. Я., при участието на третото лице-помагач С. Д. Б., иск по чл.26, ал.2, вр. чл.17, ал.1 ЗЗД, като е обявен за нищожен като привиден договорът за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № ....., т....., рег. № ....., н.д. № ...../29.04.2009 г. на нотариус № 450, с който недвижим имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място] е продаден от Х. Б. на Т. Я. за сумата от 50 000 лв. и е обявен за действителен същият договор, при продажна цена 75 000 евро. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която на основание чл.23, ал.1 СК ищецът Х. В. Б. е признат за изключителен собственик на ПИ с идентификатор ....., придобит по време на брака му с ответницата С. Д. Б. с лични извънбрачни средства, получени от продажбата на ПИ с идентификатор ......

Въззивният съд е приел, че искът за обявяване относителна симулация на един договор съдържа в себе си две искания – за обявяване нищожността на привидната сделка и за обявяване действителността на прикритата сделка. В съответствие с това свое виждане съдът е коригирал първоинстанционното решение, с което искът е бил уважен, като е постановил два диспозитива, с които е уважил този иск.

На следващо място съдът е приел, че няма процесуална пречка за съвместно разглеждане в един процес на два иска, насочени срещу различни ответници. Дори да няма връзка между исковете, постановеното решение по тях няма да е процесуално недопустимо. Между двата иска по настоящото дело има връзка, затова те следва да бъдат разгледани в едно общо производство.

Прието е за неоснователно възражението на ответницата С. Б., че искът за пълна трансформация на лични средства е недопустим, тъй като в образуваното преди това дело за делба на ПИ с идентификатор ..... ищецът е изложил твърдение само за частична трансформация. Ищецът по дело за делба може още с исковата молба да въведе възражение по преюдициални за делбата въпроси, но това не изключва възможността за предявяване на отделен иск със същия предмет, стига да няма формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси в делбеното производство. В случая след предявяване на иска по чл.23, ал.1 СК производството по делбеното дело е спряно до постановяване на решение по преюдициалния спор, т.е. не е формирана СПН по въпроса за трансформацията.

По съществото на делото е прието следното:

Апартаментът с идентификатор ....., който е предмет на атакуваната продажба, е придобит от ищеца Х. В. Б. преди брака му със С. Д. Б. и е негова лична собственост. Този апартамент е продаден от Х. Б. на Т. Янссен с оспорената сделка по нотариалния акт № ...../29.04.2009 г., осъществена по време на брака със С. Б., за сумата 50000 лв. според посоченото в нотариалния акт. Преди това, на 07.04.2009 г., е сключен предварителен договор, в който е посочено, че продажната цена е 75 000 евро, от които 67 500 евро са платими в деня на нотариалното изповядване на сделката, а 7 500 евро са капаро, платимо в деня на подписване на предварителния договор. След подписите на страните върху договора са отразени две разписки за получени суми от продавача /ищеца/ - за сумата от 7500 евро, получена на 07.04.2009 г., и за сумата от 67 500 евро, получена на 29.04.2009 г. Предварителният договор е предаден в оригинал на ищеца на 04.05.2018 г. от пълномощника на купувачката. На 29.04.2009 г., когато е платен окончателният размер на продажната цена, е извършено погасяване на суми по два кредита – 15797,56 лв. по кредит на Х. Б. и 4275,55 лв. по кредит на С. Б.. С нотариален акт № ...../14.07.2009 г. Х. Б., по време на брака му със С. Б., е закупил апартамент с идентификатор ....., за сумата от 87 000 лв. Прието е, че според заключението на вещото лице пазарната цена на продадения от Х. Б. апартамент в добро състояние към момента на оспорената продажба е била 112 400 лв., а в лошо състояние – 84 300 лв. Обсъдени са и свидетелските показания, според които през 2009-2010 г. Х. и С. са споделяли, че са продали първия апартамент за сумата от 75 000 евро, като след закупуването на новия апартамент са им останали пари за погасяване на кредити и ремонт на новото жилище. При съвкупна преценка на всички изброени доказателства съдът е направил извод, че искът за обявяване на относителна симулация е основателен и че действителната продажна цена на апартамент с идентификатор ..... не е 50 000 лв., а 75 000 евро. Прието е, че направените по делото изявления на ответницата, според които действителната продажна цена е 36 000 евро, противоречат на уговореното в предварителния договор, по който тя е страна, а представеното по делото писмо за съгласие и разписка с неин подпис представляват частни документи, които не носят подписа на ищеца и са му непротивопоставими. Прието е за неоснователно и възражението на третото лице-помагач С. Б., че предварителният договор следва да се изключи от доказателствата по делото, тъй като не е бил представен своевременно в делбеното производство, където е направено възражение за частична трансформация. В производството по настоящото дело предварителният договор с обективираните в него разписки за получени суми е годно доказателство, което не е оспорено от ответницата Т. Я.. За неоснователен е приет доводът, че документът не представлява начало на писмено доказателство, което прави допустими свидетелските показания за симулацията. Съдът е направил разлика между обратното писмо, което доказва директно симулативността на оспорената сделка, и непълния обратен документ, какъвто в случая е предварителният договор, който се изисква съгласно чл.165, ал.2 ГПК, за да бъдат допуснати свидетелски показания за установяване на привидността. Прието е, че по делото не е установена причина, поради която уговорената цена в предварителния договор да е намалена драстично при сключването на окончателния договор, още повече предвид краткия интервал между двата договора. Цената по предварителния договор съвпада и с показанията на свидетелите В. и С., които също сочат сумата 75 000 евро като цена на сделката, заявена пред тях от Х. и С. Б.. Съдът се е доверил на тези показания. Приел е за голословни твърденията на свидетеля К., брат на С. Б., че получените от продажбата пари Х. използвал за погасяване на заеми. Тези показанията са съпоставени със заключението на вещото лице за погасените кредити /около 20 000 лв./, както и заявеното от С. Б. пред свидетеля С., че парите от продажбата са покрили цената на новото жилище /около 46 000 евро/, връщане на заеми и ремонт на новото жилище. Изложен е и мотив, че установената от вещото лице пазарна цена на имота и в двата варианта също навежда на извод, че продажбата е осъществена на по-висока цена от посочената в нотариалния акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е бил уважен предявеният иск по чл.23, ал.1 СК, въззивният съд се е позовал на краткото време между продажбата на личното жилище на ищеца и закупуването на новото жилище – около 3 месеца. Съпоставил е цената на двете сделки, отчел е свидетелските показания, както и обстоятелството, че не е установен друг източник на средства за закупуването на новото жилище. Прието е също, че получените от продажбата суми са по-големи от тези, необходими за новото жилище и за погасяване на стари кредити, а новите кредити, теглени след 29.04.2009 г. и тяхното погасяване, са приети за неотносими към спорния предмет.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. Д. Б., в качеството ѝ на трето лице-помагач по иска с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД и на ответник по иска по чл.23, ал.1 СК.

Жалбоподателката счита, че въззивното решение по иска с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД е процесуално недопустимо, тъй като съдът коригирал постановения от първата инстанция диспозитив по този иск, без да е сезиран с жалба от ищеца. На следващо място – Х. Б. е завел дело за делба на придобития по време на брака апартамент и в това производство е заявил, че продажната цена на личния му апартамент е 50 000 лв., като по този начин е въвел само възражение за частична трансформация по чл.23, ал.2 СК. Впоследствие той не би могъл да предяви иск за пълна трансформация по чл.23, ал.1 СК, ето защо този иск е недопустим. Решение № 120/13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6714/2013 г., I г. о., на което се е позовал въззивният съд, урежда различна хипотеза – когато срокът по чл.342 ГПК за оспорване на имуществената общност е пропуснат от ответника. Това решение е неприложимо, тъй като в случая процесуалното бездействие е на ищеца в делбеното производство, а не на ответника. Освен това от посоченото решение следва, че ищецът би могъл да предяви иска по чл.23, ал.1 СК само преди завеждането на иска за делба, а не и след това. На трето място въззивното решение било недопустимо, тъй като съдът се произнесъл по недопустимо съединени искове с различен предмет и срещу различни ответници. Разпоредбата на чл.215 ГПК не разрешавала такова съединяване на искове, а решението по тях било недопустимо, съгласно решение № 106/07.07.2015 г. по гр. д. № 142/2015 г. на ВКС, I-во г.о.

Решението било и неправилно. Като отказал да раздели производството по двата иска, съдът поставил жалбоподателката в неблагоприятно положение. Като трето лице-помагач по иска с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД тя била принудена да търпи последиците от бездействието и лошата защита на ответницата по този иск, с което бил нарушен чл.9 ГПК, изискващ от съда да осигури равенство на страните в процеса и еднакво прилагане на закона спрямо тях. Неправилно съдът приел, че предварителният договор представлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК. Този договор е сключен без участието на жалбоподателката, поради което не може да й бъде противопоставен. Договорът няма обвързваща материална доказателствена сила, тъй като представлява частен документ, а удостоверените с него факти подлежат на доказване по общите правила на ГПК. Ако договорът бъде оспорен, той не може да служи като начало на писмено доказателство, докато достоверността му не бъде доказана по общите правила на ГПК – чл.153, чл.154 и чл.155 ГПК. Съдържащите се в договора разписки за получени суми били подписани единствено от ищеца. Освен това съдът не обсъдил неизгодните за ищеца факти: неговото твърдение в делбеното производство за частична трансформация на лично имущество, представляващо сумата от 50 000 лв., получена от продажба на собствения му апартамент; игнорирането на факта, че ответницата Янссен сочи друга по-ниска продажна цена на имота; необсъждането на трите договора за наемане на банков сейф, които самият ищец представил и които по никакъв начин не установявали тезата му, че е получил по-висока продажна цена от посочената в нотариалния акт. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да осигури равни възможности на страните да упражняват предоставените им права, съобразно разпоредбата на чл.9 ГПК; 2. При оспорване на частен свидетелстващ документ – предварителен договор, ползван като начало на писмено доказателство за доказване на симулация на цена на недвижим имот, записана в нотариален акт, длъжен ли е съдът да проведе процедура по доказване на същия, съобразно правилата на чл.153, чл.154 и чл.155 ГПК; 3. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и доказателства на страните, като изложи съображения защо приема едни, а други отхвърля, или може да основе решението си само на избрани от него доказателства; 4. При претенция по чл.23, ал.1 СК следва ли съдът да постанови положително решение, респ. да уважи претенцията, само ако ищецът докаже при условията на пълно и главно доказване твърдяната от него пълна трансформация на извънсемейни средства в имота, предмет на иска.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 101/13.05.2016 г. по гр. д. № 5440/2015 г. на ВКС, III-то г.о.; по втория – с решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 417 по гр. д. № 568/2012 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 784/20.01.2011 г. по гр. д. № 246/2010 г. на ВКС, III-то г.о.; по третия – с решение № 338/27.03.3018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г. на ВКС, IV-то г.о. и по четвъртия – с решение № 72/07.07.2017 г. по гр. д. № 3056/2016 г. на ВКС, I-во г.о., решение № 355/09.01.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 144/09.08.2016 г. по гр. д. № 566/2016 г. на I-во г.о.

Ответникът Х. В. Б. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесулано недопустимо.

Действително, въззивният съд не е бил сезиран с жалба от Х. В. Б., тъй като предявеният от него иск по чл.26, ал.2, вр. чл.17, ал.1 ЗЗД е бил уважен. Предметът на въззивното производство обаче включва и този иск, тъй като жалба срещу произнасянето на първата инстанция по него е подадена от третото лице-помагач С. Б.. При това положение формулирането на различен диспозитив за уважаване на този иск, макар и в същия смисъл, в който се е произнесъл първоинстанционният съд, не излиза извън предмета на въззивното производство и не води до недопустимост на въззивното решение.

Обстоятелството, че ищецът по иск за делба е направил възражение за частична трансформация по чл.23, ал.2 СК по отношение на делбения имот, не изключва възможността той да предяви нов иск за пълна трансформация по чл.23, ал.1 СК по отношение на същия имот. Различната позиция на ищеца по двата иска не изключва възможността за съдебно предявяване и на единия и на другия. Това може да стане и в един процес, по който главен би бил искът по чл.23, ал.1 СК за пълна трансформация, а евентуален – по чл.23, ал.2 СК за частична трансформация, съединен с иск за делба. В настоящия случай поредността на предявяване на исковете е обратна, но това налага единствено спиране на производството по първоначално заведения иск за делба до приключване на делото за пълна трансформация.

Не съществува процесуална пречка за съединяване на иск за установяване на симулативна цена по придобивна сделка с имот и иск за трансформация по чл.23, ал.1 СК по отношение на друг имот, макар ответниците по двата иска са са различни. Същественото е, че е налице връзка на преюдициалност между двете дела. Дори да беше предявен само иск по чл.23, ал.1 СК, съдът, макар и само в мотивите, щеше да разгледа обуславящото правоотношение за симулация. Защитата на ответника по обусловения иск с нищо не се затруднява от съедитяването на делата, тъй като и в двата случая той има възможност са се брани с всички допустими от закона процесуални средства – било като трето лице-помагач на страната на ответника по иска за симулация, било като ответник по иска за пълна трансформация. Разпоредбата на чл.215 ГПК сочи в кои случаи може да се съединят искове срещу няколко ответници, но не забранява такова съединяване и в други случаи на връзка между делата, какъвто е настоящият.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос, свързан с равните възможности на страните да упражняват предоставените им процесуални права, няма противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателката решение № 101 от 13.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5440/2015 г., III г. о. То дава отговор на въпроса дали представлява съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неотлагането на дело при неявяване на страната или нейния пълномощник, при наличие на препятствие, което страната не може да отстрани. Този въпрос не се поставя по настоящото дело. Оплакването по настоящото дело се състои в това, че жалбоподателката не могла да упражни пълноценно правото си на защита поради съединяването на исковете по чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.28, ал.1 СК. Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Освен това защитата на жалбоподателката, в случай че спорът по чл.26, ал.2 ЗЗД би се разглеждал преюдициално в рамките на иск по чл.28, ал.1 СК, по нищо не се отличава от защитата, която тя е могла да осъществи при съединяване на исковете. Обстоятелството, че искът за симулация е съединен за общо разглеждане с иск за пълна трансформация на лични средства в придобито по време на брак имущество не означава, че силата на пресъдено нещо по първия иск ще обвърже и ответника по втория иск. Ако не беше встъпила като подпомагаща страна по иска за симулация, жалбоподателката С. Б. нямаше да бъде обвързана от мотивите на това решение и съответно – от „лошо воден процес” от ответницата по този иск Т. Я.. При разглеждане на иска по чл.23, ал.1 СК обаче съдът щеше да се произнесе преюдициално в мотивите на решението си по въпроса за симулацията и в този случай защитата на ответницата С. Б. по този въпрос нито би се ползвала, нито би била обвързана от процесуалното поведение на Т. Я., която не е страна по този иск. Следователно защитата по преюдициалния въпрос за симулацията е изцяло на разположение на С. Б., която може да се брани с всички допустими процесуални средства, като процесуалното поведение на Т. Я., която е ответник по иска за симулация, няма да се отрази на решението по чл.23, ал.1 СК.

Вторият въпрос съдържа в себе си противоречие, тъй като придава на предварителния договор характер на частен свидетелстващ документ, какъвто той не е. Предварителният договор за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот е частен диспозитивен документ. Може да бъде оспорена неговата автентичност /подписите/, но не и неговата истинност, тъй като той не свидетелства за факти, а изразява воля. Посоченото от жалбоподателката решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV-то г.о., съдържа разсъждения за частните документи – че се ползват с обвързваща формална доказателствена сила, ако са подписани; че се ползват с материална доказателствена сила, но тя не е обвързваща за съда; че са годни доказателствени средства; че съдът ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото; че те не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила и ако бъдат оспорени, удостоверените от тях факти подлежат на доказване по общите правила на ГПК – чл. 153,154 и 155, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по настоящото дело е в пълно съответствие с тези разсъждения, тъй като при оспорването на предварителния договор не е открито производство по чл.193 ГПК /не е оспорена неговата автентичност/, а той е преценяван по вътрешно убеждение наред с останалите доказателства по делото – свидетелските показания, които също сочат по-висока продажна цена на имота от отразената в нотариалния акт. Въззивното решение съответства изцяло и на решение № 417 от 18.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 568/2012 г., IV г. о., в което изрично се сочи, че когато страна по окончателен договор за покупко-продажба иска да установи симулативността на посочената в него продажна цена, тя може да направи това чрез обратно писмо или чрез друг документ, представляващ начало на писмено доказателство, като например сключен между страните и неоспорен предварителен договор с посочена в него различна по размер продажна цена. Единствената разлика с настоящото дело е това, че в случая предварителният договор е оспорен. Това обаче не го изключва от кръга на доказателствата по делото, а само задължава съда да го обсъди наред с останалите доказателства, което в случая е извършено. Другото решение № 784/20.01.2011 г. по гр. д. № 246/2010 г. на ВКС, III-то г.о., не е относимо към спора по настоящото дело и също не може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В него правният проблем е различен – там като начало на писмено доказателство за разкриване на симулация е представено копие на обратен документ, чиято автентичност /подписите/ е била оспорена.

По третия въпрос въззивното решение е в пълно съответствие с посочената практика на ВКС, която е в смисъл, че съдът е длъжен при постановяване на решението си след обсъждане на всички доказателства и доводи на страните. В случая съдът не е бил длъжен да обсъжда различните твърдения на ищеца в двете искови молби - по делото за делба /с въведено твърдение за частична трансформация/ и по делото по чл.23, ал.1 СК за пълна трансформация, тъй като там се съдържат негови защитни позиции, от които не могат да се черпят аргументи. В случая разликата в тези позиции е обяснима, тъй като твърденията за частична трансформация са по-лесно доказуеми и ищецът би могъл да се задоволи и с по-малкия ефект, който ще получи, в сравнение с ефекта на пълната трансформация. Защитата по иска за пълна трансформация е по-трудна, тъй като преминава през доказването на симулация на продажна цена на личното имущество, а освен това в случая има данни по делото, че решаващото доказателство за симулацията – предварителният договор, който може да служи като начало на писмено доказателство и оттам да обуслови допустимост на свидетелските показания, е получен от ищеца в един по-късен момент след завеждане на иска за делба. На следващо място – от договорите за наемане на банков сейф не може да се направи никакъв извод за спорното правоотношение, затова необсъждането им от съда не е в нарушение на посочената практика на ВКС. От посоченото в тях, че може да се съхраняват само суми до 20 000 евро, не може да се направи никакъв полезен извод по делото, тъй като тази уговорка сочи само размера, до който банката отговаря за кражба, но не може да установи каква сума реално е била вложена в сейфа. И на последно място – съдържащите се в предварителния договор разписки за получени от продавача суми се свързват със свидетелските показания и въззивният съд е направил именно тази връзка.

Четвъртият въпрос е свързан с доказването на иска по чл.23, ал.1 СК. Въззивното решение е в пълно съответствие с практиката на ВКС по този въпрос – трансформацията по чл.23, ал.1 СК е доказана при условията пълно главно доказване, което може да бъде и с косвени доказателства, когато съвкупната им преценка води до еднозначен извод, че фактът от значение за изхода на делото, е бил осъществен - решение № 72/07.07.2017 г. по гр. д. № 3056/2016 г. на ВКС, I-во г.о., решение № 355/09.01.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, II-ро г.о., решение № 144/09.08.2016 г. по гр. д. № 566/2016 г. на I-во г.о.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 28.09.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,