Определение № 3077 от 16.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1764/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба с вх.№ 2369 от 27.01.2025 г., подадена от М. А. А. чрез адвокат К. М. от АК – В. срещу въззивно Определение № 4 от 02.01.2025 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 2607/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Ответниците по частната жалба М. Н. Д. и Б. К. Д. са депозирали отговор чрез адвокат В. Д. от АК – В., с който поддържат, че отсъства основание за допускане на обжалването. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и обсъди наведените доводи, приема следното: С обжалваното определение е потвърдено протоколно определение от 08.11.2024 г., с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е спряно производството по гр.д.№ 5671/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, 39 състав до приключване на производството по гр.д.№ 16676/2023 г. по описа на РС - Варна, 35 състав. От фактическа страна е установено, че производството по гр.д.№ 5671/2023 г. по описа на РС – Варна е образувано по искова молба на М. Н. Д. и Б. К. Д. против М. А. А. за делба на самостоятелен обект с идентификатор № ***** по КК на [населено място]. С подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор М. А. А. е заявил, че искът е основателен. С молба от 07.11.2024 г. (с приложена към нея искова молба с вх.№ 97151 от 22.12.2023 г.) ищците са поискали делбеното производство да бъде спряно поради наличие на преюдициален спор с правно основание чл. 30 ЗН по предявения от М. Н. Д. против М. А. А. иск за намаляване на дарственото разпореждане, обективирано в нот.акт № 89, том II, рег.№ 7605, нот.д.№ 274 от 09.10.2020 г. (легитимиращо ответника като притежател на 2/3 ид.части от имота) и възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на майка й Д. П. Н. в размер на 1/3 ид.ч. от дарените 2/3 ид.ч. от СОС № ***** по КК на [населено място], по който е образувано гр.д.№ 16676/2023 г. по описа на РС - Варна, 35 състав. От правна страна е посочено, че съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът спира производството по делото, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд се е позовал на мотивите на ТР № 8 от 07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които спирането на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК се разглежда в теорията като процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск, като се счита, че това основание за спиране е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира; преюдициален е този спор, по който със сила на присъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. В съдебната практика трайно се приема, че спорът с правно основание чл. 30 ЗН е преюдициален по отношение на делбеното производство, тъй като чрез него се разрешава въпросът за квотите на страните в съсобствеността. Разпоредбата на чл. 342 ГПК указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите, но не изключва възможността ищците да предявят иск за защита на правата си по общия исков ред, докато е висящо производството по допускане на делбата. Самият процес за съдебна делба следва да бъде спрян, ако между съделителите е налице висящ процес по преюдициален за делбата въпрос (чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК), макар и да е образуван след започване на съдебната делба и след провеждане на първото по делото заседание, какъвто е конкретният случай и в който смисъл е практиката на ВКС, обективирана с Определение № 1176 от 14.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 512/2024 г., I г.о. и Решение № 50025 от 28.02.2023 г. по гр.д.№ 1898/2022 г., I г.о. В изложение към частната касационна жалба са поставени въпросите: 1) „Настъпва ли преклузия за непредявените възражения по чл. 342 ГПК и неповдигнатите преюдициални въпроси по чл. 343 ГПК до края на първото открито съдебно заседание в производството по делба и допустимо ли е въвеждането им като предмет в отделно исково производство след края на първото открито съдебно заседание в производството по делба ?“; 2) „Следва ли делбеното производство да се спира до приключването на заведено след края на първото открито съдебно заседание в делбеното производство исково производство с предмет непредявени възражения по чл. 342 ГПК и неповдигнатите преюдициални въпроси по чл. 343 ГПК в първото открито съдебно заседание в делбеното производство ?“. Касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Определение № 21 от 17.01.2011 г. по ч.гр.д.№ 485/2010 г. на ВКС, I г.о., Определение № 379 от 14.11.2013 г. по ч.гр.д.№ 5022/2013 г. на ВКС, II г.о., Определение № 48 от 20.01.2017 г. по ч.гр.д.№ 5166/2016 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 214 от 25.03.2015 г. по ч.гр.д.№ 594/2015 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 4144 от 19.09.2024 г. по ч.гр.д.№ 2910/2024 г. на ВКС, IV г.о. Не е налице основание за допускане на обжалването. Поставените от касатора въпроси имат обуславящо значение за изхода на спора. Актовете, на които страната се позовава, обективират тълкуването, застъпвано от касатора, но същото е изоставено в практиката на ВКС, формирана от 2018 г. насетне, като постановеното Определение № 4144 от 19.09.2024 г. по ч.гр.д.№ 2910/2024 г. на ВКС, IV г.о. се явява изолиран съдебен акт. Съобразно споделяното в актуалната практика на ВКС тълкуване, обективирано в Определение № 71 от 10.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 7287/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 120 от 13.06.2014 г. по гр.д.№ 6714/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 66 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 5605/2013 г. на ВКС, І г.о., Определение № 491 от 15.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 1535/2015 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 72 от 16.02.2016 г. по ч.гр.д.№ 550/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 192 от 11.01.2018 г. по гр.д.№ 639/2017 г. на ВКС, І г.о., Определение № 117 от 19.06.2018 г. по ч.гр.д.№1357/2018 г. на ВКС, II г.о., Определение № 10 от 10.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 4548/2018 г. на ВКС, I г.о., Определение № 126 от 11.07.2022 г. по ч.гр.д.№ 1343/2022 г. на ВКС, I г.о., Решение № 50025 от 28.02.2023 г. по гр.д.№ 1898/2022 г. на ВКС, I г.о. и Определение № 1176 от 14.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 512/2024 г. на ВКС, I г.о., споровете относно обуславящите съдебната делба правоотношения могат да се решават не само в делбеното производство, но и вън от него (като се отчита, че съгласно т. 3, б. „д” от ППВС № 7/1973 г. иск за установяване, че е прието наследство, и за нищожност на заявен отказ от наследство не може да се предяви в отделно производство, освен ако наследникът не разполага с друг иск, към който да присъедини този иск); разпоредбата на чл. 342 ГПК указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите, но не изключва възможността ищецът да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред, докато е висящо производството по допускане на делбата; когато между съделителите е налице висящ процес по преюдициален за делбата въпрос, дори той да е образуван след предявяването на иска за съдебна делба, процесът за съдебна делба следва да бъде спрян на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, за да се предотврати постановяването на недопустим съдебен акт - с оглед постановките по т. 1 от ТР №1 от 09.07.2019 г. по тълк.д.№ 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК; направено възражение от страна в делбеното производство, че тя е единствен собственик или че имотът се притежава в съсобственост само между част от съделителите или при различен обем на правата, не я лишава от правен интерес и не е процесуална пречка страната да предяви претенцията си в отделен процес по общия исков ред, дори и след срока по чл. 342 ГПК, като в такава хипотеза чл. 126, ал. 1 ГПК не намира приложение, защото по възраженията принципно (с две изключения) не се формира сила на пресъдено нещо. Въззивното определение е съобразено с приложимата практика на ВКС, поради което не е налице заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноските за защитата им пред ВКС, възлизащи на сумата 250 лв. – заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съгласно ДПЗС от 17.03.2025 г. (л. 22). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия