Определение № 3146 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 910/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото И. Г. П. против решение № 357/19.12.2023г. по в. т. д. № 420/2023г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 251/08.06.2023г. по т. д. № 727/2022г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на иска му с правно основание чл.439 ГПК срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД за сумата от 45 440,99 евро, представляваща главница по договор за кредит № 06-09036 от 30.05.2009г. и анекс към него, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 27.12.2011г. Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Въззивният съд неправилно приел, че извършеното на 05.07.2017г. искане за налагане на запор на банковите сметки на длъжника, както и наложеният запор на трудовото му възнаграждение на 13.08.2021г. са прекъснали погасителната давност. Поддържа, че тези изпълнителни способи са приложени, след като по изпълнително дело № 23/2013г. с длъжник касатора е настъпила перемпция и същото е било прекратено по силата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Твърди, че въззивният съд е достигнал до неправилния решаващ извод, че общата петгодишна давност е била прекъсната на посочените дати и правото на принудително изпълнение срещу длъжника П. не е погасено по давност, поради което е постановил един незаконосъобразен съдебен акт. Също така се поддържа, че апелативният съд неоснователно е приел, че действия на взискателя след настъпването на перемпцията са били годно изпълнително действие, прекъсващо давността, независимо, че са извършени по едно вече прекратено производство и не представляват годно процесуално действие, тъй като такова производство не съществува. Претендира разноски за трите съдебни инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „ЕОС Матрикс” ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, апелативният състав също е достигнал до извода, че правото на принудително изпълнение на взискателя срещу длъжника И. Г. П. по изпълнително дело № 23/12г. по описа на ЧСИ с рег. № 704 не е погасено по давност и предявеният отрицателен установителен иск е недоказан. Възприел е неоспорените и установени от първата инстанция факти, че по изпълнителното дело е наложен запор върху вземанията на ищеца за аренда от трето задължено лице, както и приложеното по делото запорно съобщение от 31.10.2012г. /л.295 от изп.дело/. Също така е приел за установено от първата инстанция ежегодно постъпване на сумите за аренда по сметка на ЧСИ в резултат на наложения запор, данни за което се съдържат в отбелязванията на гърба на изпълнителния лист, както и наличие на признание на факта в декларация на въззивника от 14.01.2023г. Въз основа на горевъзприетото въззивният съд е намерил, че поисканият от взискателя още с молбата за образуване на изпълнителното дело способ - изпълнение върху вземания на длъжника от трето лице се е осъществявал през целия период от образуването на изпълнителното дело, поради което не са налице предпоставки за погасяване на правото на принудително изпълнение. Намерил е още, че плащанията от трето задължено лице са сред изрично посочените в мотивите към т.10 на Тълкувателно решение № 2/13 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, действия прекъсващи давността. Същеверменно въззивният съд се е позовал на установената практика на ВКС (решение № 126/28.06.2022г. по гр.д.№ 3409/21г. на III г.о. на ВКС, решение № 37/24.02.2021г. по гр.д.№ 1747/20г. на IV г.о. на ВКС, решение № 3/04.02.2022г. по гр.д. № 1722/21г. на IV г.о. на ВКС, решение № 257/30.04.2020г. по гр.д.№ 694/19г. на III г.о. на ВКС, решение № 60282/19.01.2022г. по гр.д.№ 903/21г. на III г.о. на ВКС, определение № 248/01.04.2021г. по гр.д.№ 3647/20г. на IV г.о. на ВКС и др. ), че перемпцията и давността са отделни правни институти, като перемцията е без правно значение за давността. Те са два различни правни института, уреждат различни по характер срокове (давностен и преклузивен), като срокът по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК не е производен от давностния по чл.110 от ЗЗД, и са с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва - тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право - този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок. В допълнение апелативният състав е изложил още, че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращ се у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново -отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител е образувал ново дело или не, но във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника, тъй като давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от поведението на други лица. Последиците при перемпция по чл.433 ал.1 т.8 ГПК са от процесуален характер - изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. От друга страна решаващият състав е изложил мотиви при условията на евентуалност, ако не се приеме за доказано ежегодно плащане на суми от трето задължено лице, представляващо действие, прекъсващо давността. Позовал се е на установеното, че след молбата на взискателя от 24.09.2012г. с посочени в нея изпълнителни способи за изпълнение върху имуществото на длъжника П. - опис на възбранени имоти и опис на движими вещи в дома му, съдебният изпълнител е насрочил опис и оценка на движими вещи в дома на длъжника П. на 08.11.2012г., като в изпълнителното дело няма данни за връчване на призовката на длъжника, както и съставен протокол за извършен опис. Опис и оценка на собствени на длъжника ниви е насрочен за 22.07.2013г., като призовката е изпратена на 28.06.2023г. и няма данни за съставен протокол за опис. Ново искане за извършване на изпълнителни действия опис на движими вещи на длъжника, находящи се в негови имоти, е направено с молба от 05.07.2017г. Предвид гореустановеното бездействие на взискателя по отношение на предприемане на изпълнителни действия срещу длъжника П., апелативният състав е намерил, че след изтичането на двугодишния срок, считано от 28.06.2013г., когато съдебният изпълнител е изпратил на длъжника призовката за насрочен опис, на 28.06.2015г. срокът по чл.433 ал.1 т.8 ГПК е изтекъл и изпълнителното производство срещу длъжника П. е прекратено по силата на закона. До прекратяване на изпълнителното дело поради перемиране, погасителна давност не е текла, съобразно постановките на ППВС № 3/80г. и решение № 3 от 28.03.2023г. по тълк.дело № 3/20г. на ОСГТК. След тази дата е започнала да тече петгодишната давност за погасяване на правото на принудително изпълнение на вземането и същата изтича на 28.06.2020г. Новото искане на взискателя от 05.07.2017г. и последвалото го налагане на запор върху банкови сметки на длъжника П. прекъсва давността. Съобразно разрешението на т.10 от тълкувателно решение № 2 от 2016г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Следващо извършено изпълнително действие срещу имущество на длъжника П. е наложен запор върху трудовото му възнаграждение на 13.08.2021г., с което отново е прекъсната давността. Предвид на това е заключил, че както към момента на подаване на исковата молба - 07.10.2022г., така и към настоящият момент приложимата обща петгодишна давност не е изтекла и правото на принудително изпълнение върху вземането на взискателя по изпълнителния лист от 27.12.2011г., издаден по ч.гр.дело № 20362/11г. по описа на ВРС, не е погасено по давност. Решаващият състав е намерил твърденията на ищеца за връщане на началната дата както на давностния срок, така и на срока по чл.433 ал.1 т.6 ГПК към датата на образуване на изпълнителното дело - 17.01.2012г. за неоснователни. В мотивната си част е изложил, че с образуването на изпълнителното дело от взискателя на 17.01.2012г. давността е прекъсната и същата не тече, било до момента на настъпване на условията за прекратяване на делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, било до 26.06.2015г., датата на която е постановено тълкувателно решение № 2/2013г., с което е постановление № 3/1980г. на Пленума на Върховния съд е обявено за изгубило сила, в случай че предпоставки за прилагане на перемцията няма. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Изпълнителните действия по прекратено по силата на закона изпълнително дело прекъсват ли погасителната давност?“ Твърди се противоречие с: решение № 371/29.10.2015г. по гр. д. № 1385/2012г. на IV г.о. на ВКС и решение № 42/26.02.2016г. по гр. д. № 1812/2015г. на IV г.о. на ВКС.; 2/ Следва ли след прекратяване на изпълнително дело по силата на закона, кредиторът да образува ново изпълнително дело по което да се извършат действия годни да прекъснат погасителната давност за вземането?“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.последно /очевидна неправилност/ ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпросите не покриват сочения селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в синхрон с дадените на съдилищата задължителни указания по чл.130 ЗСВ, обективирани в т.3 на Тълкувателно решение № 2/04.07.2024г. по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС. В мотивната част на цитирания тълкувателен акт е разяснено, че след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. Перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал.1, т.5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е в друго. Взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. С оглед наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, обвързваща, на основание чл.130 ГПК, и отделните съдебни състави на ВКС, безпредметно е обсъждането на цитираната от касатора практика по чл.290 ГПК на ВКС, нямаща задължителен характер. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а е в съответствие с тълкувателните актове на ВКС, имащи задължителен характер. Предвид изложеното, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 300 лева. За юрисконсултското възнаграждение, определяно от съда, не намира приложение чл.78, ал.5 ГПК, чиято разпоредба е относима единствено към адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд