Определение № 2265 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2024 г.

Производството е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение №356/28.03.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 2710/2023 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на П. П. Х. разликата над 8 000лв. до присъдените 40 000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с практиката на ВКС. Ответникът П. П. Х. с писмен отговор, чрез адвокат Д. П., оспорва жалбата. Излага, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване, а в условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. 2/ касационна жалба от П. П. Х., чрез адвокат Д. П., срещу въззивното решение №356/28.03.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 2710/2023 г. в частите, с които са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратурата на Република България искове, както следва: за заплащане на разликата над присъдените 40 000лв. до претендираните 170 000лв. представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 191 527,50лв. – пропуснати ползи от неполучени доходи от търговска дейност. В жалбата се твърди, че решението в оспорените му части е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и съществено процесуално нарушение при определяне размера на присъденото обезщетение. Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – София, след частична отмяна на решението на първостепенният съд, постановил друго, с което осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на П. П. Х. разликата над 8 000лв. до присъдените 40 000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане. Със същото съдът потвърдил решението на първостепенния съд, с което са отхвърлени предявените от П. П. Х. срещу Прокуратурата на Република България искове, както следва: за заплащане на разликата над присъдените 40 000лв. до претендираните 170 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2016г. до окончателното й изплащане, както и на сумата 191 527, 50лв. – пропуснати ползи от неполучени доходи от търговска дейност. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 15.06.2011г. П. П. Х. бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл.321, ал.3, пр.3 и по чл.345а, ал.2, изр.2, алт.4, т.1, предл.2, наказуеми с лишаване от свобода до 15 години. На ищеца били наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ в период от 11 месеца и 7 дни, след което същата била изменена в парична гаранция от 3 000лв. и забрана да напуска пределите на Република България, за периода от 16.07.2013г. до 15.10.2013г. Съдът установил, че постановление от 24.03.2016г., влязло в сила на 30.03.2016г. наказателното производство било прекратено. Въззивният съд приел за установено, че през 2015г. започнал бракоразводен процес, който приключил с решение за прекратяване брака на ищеца. Констатирал, че от 2009г. ищецът имал сключен трудов договор с „Б.“ ООД, с договорено възнаграждение от 310лв., който бил прекратен на 29.03.2013г., поради продължителния престой на ищеца в ареста и липсата на възможност да удостовери факта, че наказателното преследване спрямо него е прекратено. Съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, от което приел за установено, че за периода от м.февруари 2012г. до месец март 2016г. П. Х. следвало да получи трудово възнаграждение в размер на 16 910лв., ако е полагал труд по прекратеното трудово правоотношение. Приел още, че по делото са установени фактите, че през месец април 2011г. ищецът е извършвал търговия с плодове и зеленчуци посредством наети от него две сергии, с месечен наем от 900лв., и размера на реализираната през първото полугодие печалба от 27 776,87лв. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Г. В., Г. Д. и Д. Х. (майка на ищеца), от които приел за установено, че задържането на П. Х. се отразило негативно на емоционалното му състояние, отношенията в семейството и работата му. Бил притеснен от воденото срещу него наказателно дело, изпитвал срам и неудобство, изпаднал в депресия след като съпругата му го напуснала, затворил се в себе си, отслабнал, отказвал да излиза с приятели и бил отчужден. Около половин година след излизането му от ареста съпругата му го напуснала – обвинявала го за дългото отсъствие, за финансовите проблеми и не виждала мъжа в него. Към момента на ареста съпругата му била бременна, имал дете със здравословен проблем и се наложило да търсят финансова подкрепа. Съдът посочил, че според свидетелката Х. наказателното производство се отразило на работата и бизнеса на ищеца – към момента на задържането му работил като офис организатор, но след като излязъл от ареста – напуснал; не му давали сергия на пазара; не успял да сключи нов договор за озеленяване в Слънчев бряг, както и да получи оферта от друг обект, заради ареста; случаят бил отразен медийно и всички разбрали за задържането на П., включително и бизнес партньорите му. Според свидетелят Д., П. Х. имал предложения за работа в чужбина, но не могъл да ги приеме заради забраната за напускане на страната. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд приел, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, предл.1 от ЗОДОВ – повдигнато на ищеца обвинение, след което наказателното производство било прекратено. Съдът приел, че воденото срещу ищеца наказателно производство продължило в период от 4 години, 9 месеца и 14 дни, като е приключило в досъдебна фаза. Същият бил задържан в период от 11 месеца и 4 дни, а забраната за напускане на страната била наложена за 3 месеца. Повдигнатите му обвинения били за тежки престъпления по смисъла на чл.97, т.3 от НК. С оглед на тези факти, въззивният съд направил извод, че срокът на воденото наказателно производство надхвърля разумния срок за разглеждането му в предварителната и съдебна фаза, без за това да има обективни фактори, създаващи непреодолими пречки за хода на процеса. Отбелязал, че процесуално-следствените действия не са били достатъчно интензивни, систематични и като цяло се развивали бавно и са били лишени от динамика. Отчел обстоятелството, че наказателното производство се водило за престъпна дейност срещу повече от едно лице и се характеризирало с по-висока сложност, но приел, че тези обстоятелства не отменят правото на пострадалите да получат бързо и ефективно правосъдие. Направил извод, че по делото са установени и претърпените от ищеца неимуществени вреди – негативните преживявания; опасенията, че може да бъде несправедливо осъден; тревогата породена от невъзможността да бъде адекватен в грижите за семейството, детето и бременната си съпруга, а по-късно и за второто си дете; отчуждил се, станал подтиснат и депресиран, срамувал се, имал проблеми в бизнеса и семейството си. Съдът посочил, че обстоятелствата свързани с възникналите от наказателното производство затруднения в работата и семейните проблеми на ищеца се установяват и от останалите събрани по делото доказателства – прекратяването на трудовия му договор поради обективната невъзможност да се явява на работа (с оглед задържането му), както и да удостовери, че срещу него не се водят наказателни дела, а по-късно и бракът му приключил с развод. Съдът приел, че е налице пряка причинна връзка между повдигнатото обвинение и установените вреди. Въззивният съд отчел още продължителността на наложената на Х. мярка за неотклонение „задържане под стража“, която ограничила свободното му придвижване; обстоятелството, че всички негови ежедневни дейности били подчинени на ограничението, а личният му живот бил подложен на необичайни и нетипични рестрикции, които били значими, с оглед необходимостта да се грижи за болното си дете и бременната си съпруга, която родила по време на престоя му в ареста. Съдът отбелязал, че по делото не е установено наложеното на ищеца ограничение да напуска страната да се е отразило негативно на живота и ежедневието му, тъй като показанията на свидетеля са схематични, неконкретни и съдържат преразказ на думите на самия ищец. Приел, че от същите не може да се установи факта, че Х. е имал реална работа в чужбина, която е била осуетена от невъзможността му да напуска пределите на страната. Съобразил и обстоятелството, че по делото не е установено името на ищеца да е било широко медийно огласено и популяризирано във връзка с развиване на престъпна дейност. Посочил, че показанията на свидетелите са общи, в тях липсва конкретика с посочване на публикации, предавания, хора или търговци, които са реагирали негативно на медийните съобщения. С оглед на изложените конкретно установени обстоятелства въззивният съд направил извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу Х. наказателно производство е в размер на 40 000лв. При определянето му съдът посочил, че съобразява следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство (само за досъдебна фаза); продължителността и интензивността на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“; отражението на тази мярка в личния и професионалния живот на ищеца, особено в семейството, грижите за децата и прекратяването на трудовите функции; чистото съдебно минало на лицето, свързано с високата интензивност на негативните преживявания; възрастта на лицето и факта, че същото е било в трудоспособна възраст, провала на търговската му дейност, чието развитие било препятствано и драстично намален финансовия му приход. Посочил, че воденото производство е повлияло във всички сфери на неговия живот, но най-вече в семейната, тъй като му е попречило да се грижи за болното си дете, за бременната си съпруга и е пропуснал раждането на второто си дете. Приел, че именно наказателното производство е обтегнало отношенията със съпругата му и е довело до прекратяване на брака им. По отношение на имуществените вреди – пропуснати ползи, въззивният съд приел, че по делото не са събрани доказателства, от които да се установява, че през исковия период, ищецът е имал ясно предвидима печалба от търговска дейност извън трудовата. Приел, че твърдените бъдещи ангажименти за извършване на озеленителна дейност в Слънчев бряг не са установени тъй като по делото липсват данни за наличие на конкретно съглашение с възложител, цена на услугата и време на изпълнението. В заключение въззивният съд направил извод за основателност на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер от 40 000лв., като го отхвърлил за разликата до претендираните 170 000лв. Отхвърлил и предявения иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 191 527,50лв. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпросите: За определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1986 г.; т.3 и т.11 от ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Поставен е и въпросът: как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №38/27.02.2020г. по гр.д.№2720/2019г. на ІV г.о.; решение №50073/22.06.2023г. по гр.д.№3257/2022г. на ІІІ г.о.; решение №60243/01.11.2021г. по гр.д.№1099/2021г. на ІV г.о. Касаторът П. П. Х. обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Твърди противоречие на решението с практиката на ВКС в ППВС 04/1968г.; решение №50124/13.12.2022г. по гр.д.№4756/2021г. на ІІІ г.о.; решение №65/04.05.2022г. по гр.д.№2601/2021г. на ІІІ г.о.; решение №41/05.01.2018г. по гр.д.№2582/2017г. на САС; определение №781/20.11.2018г. по гр.д.№1720/2018г. на ІІІ г.о. Навежда довод и за необоснованост на решението, тъй като при определяне размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил всички конкретно установени по делото обстоятелства (здравословното му състояние, извършените претърсвания и изземвания; отражението на трудовата му заетост; невъзможността на замине да работи в чужбина; загубата на търговски партньори и печалбата от осъществяваната дейност), които имат отношение към него, не е отчел събраните доказателства в цялост и по-големия размер на причинените му вреди. Всички поставени от страните въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както и за необходимостта при уважаване на исковете да е налице причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от пострадалите вреди. По тези въпроси е формирана задължителна практика на ВС и ВКС (посочена в изложенията) – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност (фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др.); интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивният съд е разрешил поставените от страната въпроси в съответствие с константната практика на ВКС. В решението си съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: възрастта на пострадалия; повдигнатите обвинения за тежки умишлени деяния; продължителността на наказателния процес и обема на проведените процесуално следствени действия с участие на обвиняемия; наложените на ищеца мерки за неотклонение – „задържане под стража“, забрана за напускане на страната и парична гаранция, продължителността на мярката за задържане и начина на отражението й в личния, професионалния и семейния му живот; характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт; факта, че за целия период на производството ищецът е чувствал притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име; станал затворен и подтиснат; отражението на производството по отношение на семейните му отношения – невъзможността му да се грижи за болното си дете и бременна съпруга, раждането на второто му дете по време на наложената му мярка задържане, разпада на семейството му, обусловено от обтегнатите с оглед наказателното производство отношения; отражението на воденото наказателно производство и задържането му на трудовата заетост на ищеца. При определяне размера на обезщетението съдът отчел и липсата на предходни осъждания на обвиняемия Х., което е от значение за личността на лицето, търсещо обезщетение. С оглед на изложеното съдът намира, че определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правно-релевантни обстоятелства, приети за установени по делото, при приложение на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. В тази връзка следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът П. Х. не е формулирал въпроси свързани с искането за допускане на обжалването поради необоснованост на въззивното решение. Наведените в изложението доводи по съществото си представляват касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и при преценка на събраните по делото доказателства, които както беше посочено, не са основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че посочените в неговото изложение съдебни актове, извън тези на касационната инстанция, не представляват съдебна практика по смисъла на т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,