Определение № 2191 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 193/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. А. Б. срещу решение №1020 от 15.10.2024г. по в.гр.д.№3168/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частично потвърждаване и отмяна на решение №4381 от 07.08.2023г. по гр.д. №11706/2022г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 14 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против „Банка ДСК“ АД иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК за установяване в отношенията между страните, че Л. А. Б. не дължи сумата от 36 034,02 лева задължение за главница по изп.д.№20178840400011 по описа на ЧСИ М. И., както и за сумата от 4349 лв., начислена върху главницата законна лихва. Касационният жалбоподател твърди, че решението е недопустимо, тъй като постановеният от съда диспозитив не дава точен отговор на исканията на страните по двете въззивни жалби срещу решението на първата инстанция. Жалбоподателят оспорва изводите на въззивния съд, че по делото няма доказателства за постигнато споразумение между страните за поредността на погасяване на задълженията от най – обременителното към следващите и че следва да се приложи чл.104 ал.2 от ЗЗД, при което със сумата 19877,02 лв. са погасени вземанията на „Банка ДСК“ АД за разноски 1785,75 лв. и за такса 457 лева - изцяло, както и за договорна лихва за сумата от 17 630,69 лв., с непогасен остатък от 726,65 лв., но не и основното задължение за главницата от 84 789,02 лв. Счита, че по този начин въззивният съд се е произнесъл имплицитно с постановения от него отхвърлителен диспозитив по искове, които не са предмет на обжалване по нито от двете въззивни жалби. Изразява становище, че въззивният съд би могъл да приложи разпоредбата на чл.104 ал.2 от ЗЗД само и доколкото пред него биха били висящи искови претенция за недължимост на сумата 18 357,34 лв. договорна лихва за периода 22.10.2011г. до 24.10.2013г., за недължимост на сума 457,48 лв. заемни такси и за сумата 1 785,75 лв. разноски, каквито претенции не са предявени. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.За необходимостта съдебното решение да бъде обосновано с аналитични и логични изводи на решаващия състав на база ангажираните от страните по делото доказателства и касаещи правните им последици за конкретния правен спор? 2. За допустимостта решаващият въззивен съд да се произнесе по заявено извънсъдебно компенсаторно изявление, касаещо отделно заявена в исковия процес претенция, по отношение на която не е налице висящност в рамките на въззивното обжалване, по причина, че в мотивите си съдът приема приложимост на друга материално – правна разпоредба, касаеща поредността на погасяване на насрещни вземания чрез прихващане – в случая на чл.104 ал.2 от ЗЗД, вместо приложената разпоредба на чл.76 ал.2 от ЗЗД и за процесуалната допустимост на решението в тази хипотеза? 3. По приложение на Закона за платежните услуги и платежните системи / ЗПУПС/ и правилата на БНБ в хипотеза, при която банката е платец по задължение към физическо лице, при упражнено от същото лице потестативно право на прихващане със свое вземане срещу банката; какви са правомощията на банката в тези хипотеза; допустимо ли е като платец банката да реши, бе знанието и уведомяването на кредитора си по каква сметка извършва плащането и в кои хипотези може дължимите суми да бъдат преведени по разплащателна сметка с виртуална компонента и невъзможност за разпореждане от страна на титуляра на сметката? По първия въпрос поддържа, че е налице противоречие с ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР№3/2016 от 22.04.2019г. по тълк.д. №3/2016г. на ОСГТК на ВКС. За другите два въпроса поддържа, че са от значение за еднаквото и точно приложение на закона в аналогични хипотези. Позовава се също на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД поддържа, че не са налице предпоставките за докускане на касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че „Банка ДСК“ АД има вземане от Л. Б. в размер на главница от 84 789,42 лв., ведно със законна лихва считано от 10.06.2015г., договорна лихва в размер на 18 357,34 лв., заемни такси в размер на 457,48 лв. и разноски - 1 785,75 лв. или общо вземането е за сума от 105 389,99 лв., за които е издаден изпълнителен лист по т.д.№171/2013г. на ОС - Пазарджик. Установил е, че „Банка ДСК“ ЕАД е имала задължения към ищеца Б. за суми за съдебни разноски, общо в размер на 36 034,02 лв., за които суми са издадени изпълнителни листове. Също е установил, че с уведомление с рег.№01-10-02297 от 02.02.2022г., достигнало до банката, ищецът е заявил, че извършва прихващане на задълженията си с вземането си към банката в размер на сумата от 36 034,02 лв., като в уведомлението не е посочено какво задължение ищецът счита, че погасява. Констатирал е, че с представените от ответника операционни бележки от 21.05.2019г. за сума в размер на 14960 лв. и от 18.10.2018г. за сумата от 1200 лв., посочените суми са преведени по разплащателна сметка на ищеца. Обсъдил е данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че сметката, по която банката е извършила плащанията с представените операционни бележки, е „виртуалната спестовна компонента“ или сметка за електронни пари - за съхранение на електронни пари, до които издателят е осигурил отдалечен достъп за изпълнение на платежни операции; тя е компонента към разплащателната сметка, виртуалната компонента няма IBAN и преводи от нея не може да се извършват. Също от заключението съдът е установил, че по основната разплащателна сметка, част от която е спестовната компонента, са били наложени запори, които обхващат и средствата по компонентите, първият от които е за обезпечение от 21.07.2011г., наложен от НАП - ТД Пловдив, офис Пазарджик; че на 19.07.2019г. сумата от 14 960 лв. и сумата от 1200 лв. са прехвърлени по разплащателна сметка на Л. Б. с основание „преведена сума след проверка по повод жалба“, като разплащателната сметка на касатора е била заверена с посочените суми, прехвърлени служебно от виртуалната компонента, а на 20.09.2019г. банката е наредила превод на сумата по сметка на НАП в изпълнение на наложения запор. За да направи извод, че към момента на отправяне на изявлението за прихващане ищецът не е бил титуляр на част от вземането в размер на 16100 лв., съдът е изложил мотиви, че предприетите действия от страна на служители на банката по прехвърляне на посочените суми от сметка в сметка на ищеца, както и престояването на сумата в т.нар. виртуална сметка са действия в противоречие с правилата на банката за управление на електронните канали на гражданите, но този факт е без значение за делото, тъй като на 19.07.2019г. сумите са прехвърлени, постъпили в разплащателната сметка на ищеца и сметката е заверена с тези суми, а на 20.09.2019г. поради наложения запор на сметката на ищеца банката - ответник е прехвърлила процесната сума от 16160 лв. по сметка на взискателя НАП. Изтъкнал е, че в периода от 19.07.2019г до 20.09.2019г, когато е преведена сумата от 16160 лв. от Банка ДСК по силата на наложения запор на легитимиран взискател, ищецът- титуляр на сметката не е направил разпореждания със средствата, в това число не е направил компенсаторно изявление, което да достигне до банката и да породи правно действие. Ето защо е счел, че сумата от 16160 лв., намираща се по разплащателна сметка на ищеца към датата 20.09.2019г., правилно е преведена от банката за погасяване на вземането на НАП от касатора. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че по силата на компенсаторното изявление на Б. е извършено прихващане с останалата част от вземането, на което към момента на изявлението той е бил титуляр, в размер на 19 874,02 лв. За да даде отговор на спорния между страните въпрос какви пера от вземанията на банката са погасени с посочената сума по силата на извършената компенсация, съдът е взел предвид, че ищецът е дължал на „Банка ДСК“ АД суми, породени от едно основание и представляващи главница, лихви и съдебно признати разноски по събиране на вземането, а сумата, с която той е направил прихващане е в размер по-малък от неговото задължение. Изтъкнал е, че с отправеното компенсаторно изявление ищецът не е посочил начин на погасяване на неговите задължения и страните не са имали постигнато съгласие за друг ред за погасяване на лихвоносни парични забавени задължения. Поради това е приел, че приложение следва да намери разпоредбата на чл.76, ал.2 от ЗЗД, съгласно която когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Направил е извод, че със сумата от 19874,02 лв. са се погасили изцяло вземанията на банката за разноски – 1785,75 лв. и такса- 457,58 лв., както и част от вземането за договорна лихва в размер от 17630,69 лв., а е останало непогасено по силата на прихващането вземането на „Банка ДСК“ АД за оставалаща част от договорната лихва в размер на 726,65 лв. и изцяло вземането за главница от 84789,42 лв. При тези данни съдът е приел исковата претенция за изцяло неоснователна. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В случая касаторът изрично въвежда доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като във връзка с тези доводи е поставен и вторият процесуалноправен въпрос от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо. Поставеният въпрос не съответства на данните по делото, доколкото предмет на спора и в първоинстанционното, и във въззивното производство са били вземанията на банката от 36 034,02 лева за главница по изп.д. №20178840400011 по описа на ЧСИ М. И., както и за сумата от 4349 лв., начислена върху главницата законна лихва, които ищецът поддържа, че не съществуват. Произнасянето на двете инстанции е съобразено изцяло със заявения от ищеца петитум на иска, конкретизиран пред първоинстанционния съд в молба от 15.03.2022г. Не съответства на мотивите на въззивния съд и твърдението на касатора, че въззивният съд не е приложил последователността на погасяване на задълженията по чл.76 ал.2 от ЗЗД, а е приложил разпоредбата на чл.104 от ЗЗД. В мотивите на решението съставът на САС се е позовал на двете разпоредби, като именно чл.76 ал.2 от ЗЗД регламентира реда за погасяване на задълженията. Въпросът изразява разбирането на касатора, че при въведено твърдение за извънсъдебно прихващане, съдът не може да отнася вземанията, с които ищецът по отрицателния установителен иск по чл.439 от ГПК твърди, че е направил прихващане, за погасяване на други вземания, извън предявените като предмет на производството с исковата молба. Тези доводи на касатора не са съобразени с разграничението на хипотезите на съдебно прихващане, като защитен способ на ответника по иска и на въведено от някоя от страните твърдение за осъществено извънсъдебно прихващане. Разяснения за разликата в двете хипотези са дадени в мотивите на Тълкувателно решение №2 от 18.03.2022г. на ВКС по т. д. №2/2020г., ОСГТК на ВКС, съгласно които когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е осъществило извън процеса. В този смисъл е дадено разрешение и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №60107 от 22.12.2021г. по т. д. №523/2020г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение №99 от 19.07.2022г. по т. д. №2395/2021г. на ВКС, ТК, I т. о., с които е прието, че извънсъдебното прихващане, при което погасителният ефект е настъпил към момента, в който компенсацията е могла да се извърши и този момент е преди приключване на съдебното дирене, следва да се съобрази от съда като факт от значение за решаването на спора. Прихващането на предявеното вземане с вземане на насрещната страна не се различава по правни последици от плащането и другите погасителни способи. Произнасянето на първоинстанционния съд е обусловено от позоваване на този факт, включително и чрез посочването на доказателства или представянето на писмени доказателства, за което страната, ползваща се от установяването на факта, е ограничена от предвидените в закона преклузивни срокове. При оспорване на настъпилия погасителен ефект съдът изследва материалноправните предпоставки на компенсацията. В решение № 50160 от 24.11.2022г. по т. д. № 2248/2019г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че за да е допустим искът по чл.439 от ГПК, изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът, следва да е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по постановяване на съдебно решение относно пасивното вземане /вземането, което принудително се изпълнява/. Независимо от начина на установяване на съществуването на активното вземане и от начина на осъществяване на правото на прихващане – извън процеса или в процеса, правният ефект на изявлението за прихващане настъпва с обратно действие от момента, когато прихващането е могло да се извърши - когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Изцяло в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е изследвал материалноправните предпоставки на компенсацията, настъпила по силата на извънсъдебното изявление за прихващане, отправено от ищеца до банката с уведомление с рег.№01-10-02297 от 02.02.2022г. Част от тази преценка е съдържанието на изявлението за прихващане, съществуването и изискуемостта на активното вземане и погасителния му ефект с оглед разпоредбата на чл.76 ал.2 от ЗЗД предвид наличието на едно главно лихвоносно задължение на ищеца, дължими за него възнаградителни лихви и лихви за забава, както и направени разноски за събирането му. Поради това макар и вземането на ответната банка за разноски и за пълния размер на лихвите по договора за кредит да не е било въведено като предмет на производството по предявения от длъжника отрицателен установителен иск, погасяването на отделните компоненти от задължението на ищеца по силата на прихващането е факт, настъпил извън производството. Съответно то подлежи на установяване от съда при анализа на събраните доказателства и приложението на регламентиращата погасителния ефект правна норма. Поради това съдът е изследвал ефекта на погасяване по отношение на всички компоненти от задължението на кредитополучателя към банката, съществуващи към момента на прихващането и е приложил поредността по чл.76, ал.2 от ЗЗД, указана в Тълкувателно решение от 27.03.2019г. по тълк. д. №3/2017г. - разноски, лихви и накрая главница. П. по този начин въззивният съд не е допуснал отклонение от заявения от ищеца предмет на спора и не е постановил недопустимо решение. Първият процесуалноправен въпрос в изложението е обусловен от оплакването на касационния жалбоподател, че съдът не е обсъдил всички относими към спора твърдения и доводи на страните, но касаторът не е посочил изрично кои негови доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд, както и не се позовава на липсата на преценка от съда на конкретни доказателства, събрани по делото. Въпросът е относим към предмета на спора, но по него не е доказано наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно възраженията и оплакванията във въззивните жалби на страните, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Обсъдил е съдържанието на представените писмени доказателства, както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Третият поставен от касатора въпрос не съставлява правен въпрос по тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполага преценка на доказателствата по делото и пряк отговор дали изводите на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.439 ал.1 от ГПК са правилни. Следва да се отбележи, че въпросът няма характер и на обуславящ изхода на производството. Изводът на въззивния съд за неоснователността на иска не е обоснован с доводи, че действията на служителите на банката по превеждане на дължимата на касатора – неин клиент, сума от 16160 лв., по виртуалната компонента на разплащателната му сметка са законосъобразни. Въз основа на данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза въззивният съд е преценил, че предприетите действия от страна на служители на банката по прехвърляне на посочените суми от сметка в сметка на ищеца, както и престояването на сумата в т.нар. виртуална сметка, са действия в противоречие с правилата на банката за управление на електронните канали на гражданите. По този начин той изцяло е споделил становището на касатора във връзка с поставения в изложението въпрос. Изводът, че част от задължението на банката в размер на сумата от 16 160 лв. е било погасено преди на извършване на прихващането, се дължи на констатациите на съда, че след редица действия от страна на служители на „Банка ДСК“ АД тази сума е прехвърлена от виртуалната компонента в разплащателната сметка на ищеца Б. на 19.07.2019г. и той е могъл да се разпорежда с нея, а на 20.09.2019г. поради наложен запор на сметката на ищеца банката е прехвърлила същата сума от 16160 лв. по сметка на взискателя НАП. Именно преценката на съда, че първо сумата е прехвърлена правилно от виртуалната в разплащателната сметка, с което вземането на касатора е погасено, а сумите не се намират по сметката, тъй като банката правилно в изпълнение на запорното съобщение е превела сумата от сметка на ищеца на НАП, е обусловила неговият краен извод, че към датата на изявлението за извънсъдебно прихващане – 02.02.2022г. касаторът не е бил титуляр на вземане за същата сума. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съставлява самостоятелно основание да не бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд