Определение № 2133 от 24.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 351/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Уиз Еър Унгария Црт.“, със седалище - [населено място], Унгария, извършващо търговска дейност в Република България, чрез клона си „Уиз Еър Унгария“ Црт. – клон България“, чрез адв. Е. П., срещу въззивно решение № 4431/08.07.2025 г. по възз. гр. д. № 12790/2024 г. на Софийски градски съд, в частта му с характер на определение по чл. 274, ал. 2, вр. чл. 248 ГПК относно размера на присъдените за първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и се иска неговата отмяна. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) как следва да се изчисли адвокатското възнаграждение, при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко съединени иска - на база сбора от цената на всички искове, или като сбор от минималното адвокатско възнаграждение по Наредба №1/2004 г. за всеки иск поотделно; 2) длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени конкретни мотиви, защо намира фактическата и правна сложност на спора за ниска. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. По втория въпрос се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решение на СЕС по дело C-438/22. Ответната страна по жалбата – Г. С. И., чрез адв.А. К., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Въззивният съд е посочил, че ответното дружество е направило своевременно искане пред първоинстанционния съд за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 8 062,24 лв. с ДДС, като по делото е представена фактура №[ЕИК]/04.11.2022 г., в която е посочена дължимата сума и основанието за плащането й, както и са приложени доказателства за извършения банков превод. Поради това, не са възприети изводите на първоинстанционния съд, че липсват доказателства за действително направен разход за адвокатска защита. Ищцата е направила възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Доколкото от представените доказателства – фактура и банкова нотификация (предвид липсата договор за правна защита и съдействие) е видно, че адвокатското възнаграждение е уговорено общо, като не е посочено каква част от него се дължи поотделно за всеки от исковете – инцидентен установителен (неоценяем) и няколко осъдителни (оценяеми, с общ материален интерес 18 291,03 лв.), въззивният съд е приел, че разграничение на отделните дължими възнаграждения не би могло да се проведе в производството по чл. 248 ГПК. Според редакцията на Наредба № 1/2004 г. към момента, когато са направени претендираните от ответника разноски, минималното възнаграждение за неоценяемия иск е в размер на 1 000 лв., а за оценяемите искове, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, то възлиза общо на 2 046,19 лв. Предвид това съдът е счел, че възражението на насрещната страна за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно и като база за определяне на дължимите на ответника разноски за адвокатско възнаграждение следва да приеме сумата от 3 046,19 лв., а не претендираната - 8 062,24 лв. Посочено е още, че спорът не е с висока фактическа и правна сложност. Съобразно отхвърлената част от претенциите съдът е приел, че ищцата дължи на ответника сумата от 1 108,86 лв., до който размер искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция е счетено за основателно и е уважено. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените в изложението въпроси нямат претендираното от страната значение и не обуславят селектирането на частната касационна жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 1 ГПК, ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с отхвърлената част от иска. Разпоредбата визира присъждането на разноски – възнаграждение за един адвокат, ако страната е имала такъв, и касае осъществената защита в рамките на едно производство, пред съответната съдебна инстанция, като разноските, представляващи платено адвокатско възнаграждение, следва да се присъдят от съда при доказване на извършеното плащане – т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Относно конкретния справедлив и обоснован размер на разноските на страните за платени адвокатски възнаграждения, значение безспорно има приетото в цитираното от касатора решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Даденото с него разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатското възнаграждение, а може да ги съобразява като ориентир. От значение за определяне цената на предоставените адвокатски услуги са вида на спора, колко иска са предявени, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа, времето на извършването й и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото (в с.см. – мотиви към т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК; опр. № 2093/26.04.2024 г. по ч.гр. д. № 1205/2024 г., IV г. о., определение № 663/28.02.2025 г. по ч. т. д. № 271/2025 г., I т. о. и др.). Ако в резултат на тази преценка се констатира несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът следва да намали договорения адвокатски хонорар до неговия справедлив и обоснован размер. В тази насока са и новоприетите изменения на чл.78, ал. 5 ГПК и на чл. 36 ЗА (обн. ДВ, бр.17/2026 г.), които нормативно регламентираха приеманото от националната съдебна практика след задължителното за всички решение на СЕС по дело С-438/22. Приетото от въззивния съд не влиза в противоречие с цитираните правни разрешения. С оглед установените от закона и съдебната практика критерии е счетено за прекомерно претендираното от жалбоподателя за първата инстанция адвокатско възнаграждение от 8 062,24 лв. За база за изчисление на дължимите разноски е приета сумата от 3 046,19 лв., като са съобразени фактическата и правна сложност на делото с оглед вида на спора (трудов), броя на исковете, защитавания интерес (оценяем и неоценяем), вида и количеството на извършената работа. Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационен контрол на въззивно решение № 4431/08.07.2025 г. по възз. гр. д. № 12790/2024 г. на Софийски градски съд, в частта му с характер на определение по чл. 274, ал.2, вр. чл. 248 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение