Определение № 530 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1157/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1128/06.02.2020 година, подадена от Р. И. Х., срещу решение № 436/11.12.2019 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 540/2019 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд София е изменил първоинстанционното решение № 67/02.05.2019 година на Районен съд Самоков, първи състав, постановено по гр. д. № 972/2018 година, при което като краен резултат упражняването на родителските права върху малолетното дете Е. Р. Х. е предоставено на майката Д. М. К., като заедно с това е определено местоживеенето на детето при нея, а на бащата Р. И. Х. е определен режим на лични отношения всяка първа и трета събота и неделя от месеца, както и един месец в годината, който не съвпада с платения годишен отпуск на майката, като бащата е осъден да заплаща на детето Е. Р. Х., чрез неговата майка и законна представителка Д. М. К., месечна издръжка в размер на 200.00 лева, считано от датата на постановяване на първоинстанционното решение 02.05.2019 година до настъпването на обстоятелства, водещи до изменението или прекратяването й, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от датата на просрочването й до окончателното плащане. В касационната си жалба Р. И. Х. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на нова, с което упражняването на родителските права върху малолетното дете Е. Р. Х. да бъдат предоставени на него, като на майката Д. М. К. бъде определен подходящ режим на лични отношения и същата бъде осъдена да заплаща ежемесечна издръжка на детето. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответницата по касационната жалба Д. М. К. е подала отговор на същата с вх. № 2590/09.04.2020 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 436/11.12.2019 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 540/2019 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение. Р. И. Х. е уведомен за обжалваното решение на 06.01.2020 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 1128/06.02.2020 година. Предвид на това касационната жалба е подадена в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд София е приел, че Р. И. Х. и Д. М. К. са във фактическа раздяла от 14.06.2018 година, като Х. е изпращал средства, включително и за издръжка на малолетното им дете Е. Р. Х.. В проведеното на 06.11.2019 година въззивният съд бил изслушал страните, за да добие лични впечатления предвид осигуряването на възможност за най-пълна и точна преценка на всички обстоятелства, свързани с интересите на детето. По делото били разпитани свидетелите В. Б. П., Д. И. К., Л. Р. И.-С. и Т. И. К.. От кредитираните показания на свидетелката В. Б. П., дъщеря на мъжа, с който Д. М. К. живеела на семейни начала се установявало, че от юни 2018 година К. живеела в [населено място] на семейни начала с Б. П.. Свидетелката посочвала, че Д. М. К. се грижила за малолетното си дете в дома им в [населено място], като не да в добри отношения и детето иска да живее с нея и да посещава баща си. Свидетелката познавала К. от около една година. Според свидетелските показания на Д. И. К., Д. М. К. и малолетното дете Е. Р. Х. живеели в къща находяща се в [населено място], заедно с Б. П. и двете му пълнолетни дъщери. Свидетелката сочела, че къщата е хубава, като не била запозната дали детето има собствена стая. Свидетелката Л. Р. И.-С., която била дъщеря на страните по делото, твърдяла, че Р. И. Х. бил замивал за работи във Великобритания през 2014 година, за да подобри финансовите възможности на семейството и да осигури лечение за Д. М. К., която страдала от множествена склероза. При отглеждането на нея и брат й Д. М. К. била подпомагана от свидетелката Т. И. К., която била нейна майка. При получаване на пристъпи на заболяването К. бира подпомагана от свидетелката и от нейния вуйчо. Р. И. Х. се прибирал от Великобритания в дома им в [населено място] за коледните празници за период от около месец, а през останалото време на годината за по седмица-две. В тези случаи между страните по делото имало скандали от различно естество. Свидетелката Т. И. К., която била майка на Д. М. К., също посочвала, че Р. И. Х. заминал за Великобритания, за да осигури финансов ресурс за лечението на Д. М. К., като определяла отношенията между тях като добри. Свидетелката твърдяла, че се е грижила за детето Е. Р. Х. от десетмесечната му възраст до навършване на шест години. Съставът на Окръжен съд София след като преценил показанията на разпитаните свидетели по реда на чл. 172 от ГПК отчитайки влошените отношения на свидетелките Л. Р. И.-С. и Т. И. К. с Д. М. К., които довели до липсата на контакти помежду им към момента на разпита, както и факта, че показанията на тези свидетелки не били оспорени от К. и не противоречали на доказателствения материал по делото, приемал, че същите трябва да бъдат кредитирани, като обективни, логично последователни и подробни, като възпроизвеждащи личните впечатления на свидетелките за отношенията на страните по делото. Въззивният съд не кредитирал показанията на свидетелката Л. Р. И.-С. единствено в частта им, че Д. М. К. нанасяла „побоища“ на детето, тъй като в тази си част показанията оставали изолирани и не били подкрепени от останалите приобщени по делото доказателства. От приобщения по делото доклад № ПР/Д-СО-СК/23-001/01.11.2019 година на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] се установявало, че детето Е. Р. Х. имало изградена емоционална връзка и с двамата си родители. Същите се стараели да му осигурят стабилна среда. Нямало конфликт между родителите, но те не контактували и не била налице родителска връзка. Р. И. Х. живеел на първи етаж от къща в [населено място], която била негова собственост. Жилището се състояло от кухненски бокс с трапезария, хол, спалня, две детски стаи, баня и тоалетна. Същото било обзаведено с всичко необходимо за правилното отглеждане на дете. Р. И. Х. работел по трудово правоотношение с ЕТ „Е. Х.“ [населено място], въз основа на трудов договор № 1/01.06.2019 година и получавал възнаграждение в размер на 560.00 лева. Д. М. К. живеела в [населено място] в съща собственост на Б. П.. Същата била на два етажа, като К. и Б. П. живеели на първия етаж, който се състоял от две спални, кухня, коридор и санитарно помещение. От социалния доклад № ПР/Д-СО-СК/23-001/01.11.2019 година на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] било видно, че Д. М. К. Д. М. К. била започнала работа на 07.10.2019 година като домакин в „Егролес“ ЕООД, като получавала възнаграждение в размер на 800.00 лева, а също така и 230.10 лева пенсия по болест, сумата от 52.20 лева-финансова подкрепа по чл. 70 от ЗХУ и 40.00 лева месечна помощ за отглеждане на дете. От изслушаното и прието по делото заключение на съдебномедицинската експертиза с вещо лице д-р С. К. С. се установявало, че Д. М. К. била диагностицирана с диагноза „множествена склероза-ремитентен ход“ от 2010 година. Заболяването било хронично, като към момента било определено с пристъпно-ремитентен ход, като последните две години било със значително намаляване на пристъпите и добро повлияване от лечението. Съгласно ЕР № 0498/17.03.2016 година на ТЕЛК при МБАЛ „С.“ ЕООД [населено място] на Д. М. К. била призната трайно намалена работоспособност от 60 %. От удостоверение № 2308-94И-00-1558/30.09.2019 година на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] и удостоверение № 1100-1150/02.10.2019 година на [община] се установявало, че Д. М. К. не била подала заявления за назначаване на личен асистент. Въз основа на тези фактически констатации съставът на Окръжен съд София е приел, че от събраните по делото доказателства-показанията на разпитаните свидетели и твърденията на страните, които били лично изслушани от въззивния съд, се установява, че всеки един от родителите бил годен да упражнява родителските права над малолетното дете. Съгласно ППВС 1/12.11.1974 година относно това на кого от родителите следва да се предоставят родителските права, което било актуално и приложимо и към настоящия момент съдът следвало да преценява: възпитателските качества на родителите, моралният им облик, грижите и отношението на родителите към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, полът на децата, възрастта на децата, помощта на трети лица, социалното обкръжение, жилищно- битовите и други материални условия на живот. В посоченото ППВС изрично се посочвало, че съдът определял родителя, който еднолично ще упражнява родителските права в бъдеще като държи сметка за интересите на децата. Под „интересите на децата“ се разбирали всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание-създаване на трудови навици и дисциплина, както и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин. От събраните по делото доказателства се установявало, че и двамата родители притежават необходимия родителски капацитет да упражняват родителските права спрямо детето, разполагат с необходимите за това материални, жилищни и битови условия и заявяват желание да полагат непосредствените грижи за него. По делото било установено, че малолетното дете Е. Р. Х. било отглеждано и възпитавано преимуществено от Д. М. К., поради отсъствието на Р. И. Х. от страната. Била изградена силна емоционална връзка между детето и Д. М. К.. Неоснователни били съображенията, че предвид заболяването на К., детето би се чувствало по-сигурно при своя баща. Видно от заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р С. К. С., К. се намирала в сравнително стабилно състояние. Вещото лице било уточнило, че по време на пристъп на заболяването се налагали вливания, които основно били с кортикостероиди. Курсът на лечение траел 3-4 дни, през който период пациента влизал в болница, което последно се било случило през 2016 година. С оглед характера на заболяването пристъпите не били прогнозируеми, но вследствие на новата терапия те се разреждали значително и протичали по-леко. При Д. М. К. можело да има засягане на координационната, на пирамидалната и на двигателните системи. Към момента на приемане на заключението Д. М. К. имала смущения в координацията на движенията, но това не и пречело да полага труд. Съгласно социалния доклад № ПР/Д-СО-СК/23-001/01.11.2019 година на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] детето Е. Р. Х. се чувствало добре в къщата в [населено място], където живеело с майка си Д. М. К., като не се наблюдавала тревожност в поведението му. С оглед ниската възраст на детето майката била по-подходящия родител, който можел да упражнява родителските права по отношение на малолетното дете, като бъде подпомагана от бащата. Въззивната инстанция приемала, че с оглед ниската възраст на детето, майката е по-подходящия родител, който може да упражнява родителските права по отношение на малолетното дете, като бъде подпомагана от бащата. При направената преценка на обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 от СК и след като съобразявал събраните по делото писмени и гласни доказателства съставът на Окръжен съд София намирал, че родителските права трябвало да бъдат предоставени на майката. В интерес на детето било да бъде потвърден определения от първоинстанционния съд режим на лични отношения между малолетното дете и баща му. По отношение на този режим не били въведени никакви възражения от Р. И. Х. във въззивната му жалба. Същият му позволявал в удобно за страните време и през ваканциите Р. И. Х. да взема детето в дома си. Видно било от социален доклад № ПР/Д-СО-СК/23-001/01.11.2019 година на Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], че страните по делото не били в конфликт помежду си, което позволявало при изрично споразумение между двамата родители, в интерес на детето, да се определя времето през годината, което детето да прекарва с баща си. При съществено изменение на обстоятелствата в течение на времето, всяка от страните можела да поиска от съда изменение на този режим. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. И. Х. е поискал решението на Окръжен съд София да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, социалните доклади и становищата на ангажираните по делото социални служители, при което да установи в най-пълен обем обстоятелствата, които са от значение за интересите на детето, както и да извърши комплексна преценка на същите-именно с оглед на интересите на детето, като се съобрази с разпоредбите на чл. 59, ал. 4 от СК и § 1, т. 5 от ДРЗЗакрД и с трайно установената съдебна практика по прилагането му; за задължението на съда да постанови решението си относно предоставянето на родителските права след като изслуша заключението на вещо лице психолог и за задължението на съда да извърши преценка на родителския капацитет, морални и нравствени качества на лицето, с което майката живее на съпружески начала. Изложени са съображения, че по тези въпроси въззивното решение на Окръжен съд София противоречи на решение № 111/28.05.2018 година, постановено по гр. д. № 4185/2017 година, решение № 240/23.10.2019 година, постановено по гр. д. № 414/2019 година и решение № 193/24.10.2019 година, постановено по гр. д. № 4781/2019 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Първият и третия от така поставените въпроси са свързани помежду си, като третия въпрос се поглъща от първия, но и двата е не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд София до касационно обжалване. При постановяването на решението съставът на въззивният съд се е съобразил с установената практика, че при за определяне на мерките за родителските права са от значение и следва да бъдат взети предвид изброените в т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 година обстоятелства, които след приемането на действащия към момента СК са нормативно закрепени в чл. 59, ал. 4 от СК, като прецени всички тях, с оглед на интересите на детето, включително и социалното обкръжение на двамата родители. Тези обстоятелства не са изчерпателно изброени, като съдът може и е длъжен да вземе предвид и всички други обстоятелства, които са установени по делото и са от значение за упражняването на родителските права. При това преценката на са съда трябва да бъде извършена въз основа на всички обстоятелства в тяхната съвкупност, а не само на някои от тях, като се има предвид и това, че изброяването им не е изчерпателно, а примерно и трябва да бъде извършвана с оглед на най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 от ЗЗакрД. Съставът на Окръжен съд София е обсъдил всички посочени в чл. 59, ал. 4 от СК и т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 година обстоятелства, като е посочил какво приема по отношение на и кой от родителите има предимство пред другия, с оглед на обстоятелствата, като ги е преценявал и с оглед интересите на детето. Въззивният съдебен състав е съобразил и установената в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС. Съгласно същата дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. При това въззивният съд трябва да изгради фактическите си и правни изводи по съществото на спора след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, без да игнорира или да дава предимство на някои от тях, а при противоречие между някои от тях да посочи на кои дава вяра и на кои не, като обоснове този си извод. Въз основа на тази преценка на доказателствата съдът трябва да отговори на всички твърдения, доводи и възраженията на страните, като в мотивите на решението си посочи, кои от тях приема за установени и кои не. Вторият въпрос от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. И. Х. правни въпроси също не обуславя допускането на решението на Окръжен съд София до касационно обжалване. Същият е свързан със задължението на съда па чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК за изслуша вещо лице-психолог в случаите когато са налице данни, че е налице родителско отчуждение. В тази връзка посочената от Р. И. Х. практика на ВКС е тълкувала разпоредбата на чл. 59, ал. 6, изр. 2 от СК в смисъл, че изслушването на такова вещо лице е задължително при наличието на данни, че е налице родителско отчуждение и ако това не бъде направено е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В конкретния случая по делото не са били констатирани данни за родителско отчуждение, поради което и въпросът за допускането и назначаването на вещо лице-психолог не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд при постановяване на решението му. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 436/11.12.2019 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 540/2019 година по подадената срещу него от Р. И. Х., касационна жалба с вх. № 1128/06.02.2020 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Р. И. Х. ще трябва да заплати на Д. М. К. сумата от 600.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение