Определение № 388 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3307/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 78019/09.07.2024г., подадена от „ПРО НЮЗ БЪЛГАРИЯ“ АД, заместило по реда на чл. 227 ГПК „Медия Холдинг“ ЕАД, чрез процесуалния представител адвокат Г. С. от САК, срещу решение № 3248 от 31.05.2023г. по в.гр.д. № 437/2022г. на Софийския градски съд, ІV Г въззивен граждански състав, в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 270847/11.11.2019г., постановено по гр.д.№47539/2018г. на Софийския районен съд, е уважен предявения от Д. Н. А. срещу „М. Холдинг“ АД, осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, за осъждането на ответника за заплащане на сумата от 4500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от публикувани две статии от 20.02.2010г. и от 23.02.2010г. във вестник „Труд“ като разлика над уважения с влязлото в сила решение по гр.д. № 8630/2015г. на СРС, ГО, 125 състав, частичен иск от 1500 лв. до част от пълния предявен размер от 10000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането - 20.02.2010г., до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1. Преклудирана ли е възможността за ответника да наведе възражение за изтекла погасителна давност за спорното вземане във въззивното производството, ако същият е бил лишен от възможността да заяви това възражение пред първата инстанция? По въпроса касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. За редовността на процедурата по чл. 50, ал. 2 ГПК- необходимо ли е връчителят да извърши проверка и да събере сведения за това дали дружеството е обитавало адреса, до кога, има ли негови служители на мястото, които сведения впоследствие да отрази в поканата?

3. За редовността на процедурата по чл. 50, ал. 2 ГПК достатъчно ли е в поканата да бъде отразено единствено обстоятелството, че дружеството е напуснало адреса?

По въпросите се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 546 от 13.01.2012 по гр.д. № 508/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 279 от 24.01.2015г. по гр.д. № 2769/2014г. на ВКС, решение № 242 по т.д. № 2463/2017г., на ВКС, I т. о. и решение № 15 от 09.03.2018г. по гр.д. № 3719/2017г. на ВКС.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. Н. А., чрез процесуалния представител адвокат Г. Й. от АК-П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 2734 от 02.05.2018г. по в.гр.д. № 10647/2016г. на СГС е потвърдено решение № 7487 от 31.05.2016г. по гр. д. № 8630/2015г. на СРС, в частта, с която „М. Холдинг“ АД на основание чл. 49 ЗЗД е осъдено да заплати на Д. Н. А. сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди в следствие на публикувани две статии - от 20.02.2010г. и 23.02.2010г. във в-к „Труд“, ведно със законната лихва от датата на увреждането, до окончателното изплащане на сумата.

Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при призоваването на ответното дружество, въззивният съд е събрал гласни доказателства чрез разпита на свидетелите М. Х. Г.-С., Д. С. Д. и М. Е. В..

Взето е предвид, че от показанията на свидетеля С., призовкар при СРС, е установено, че е посетила адрес „Цариградско шосе“ № 47, където се намира сградата на бившия Полиграфически комбинат, която била в ремонт и не се обитавала; заявила, че когато е ходила там, сградата била необитаема, виждала работници, строителни материали; портиерът на сградата й давал сведения дали търсената фирма се намирала на адреса, както и новия й адрес в случай, че има такъв, което свидетелката отразявала в съобщението. Спомнила си, че посещавала адреса през 2019г. за връчване на документи на „М. Холдинг“ АД. Заявила, че разговорите с портиера се провеждали на централния вход на сградата откъм „Цариградско шосе“, като не е влизала в сградата. Твърдяла, че на входа не е имало табела на някоя фирма.

Съобразено е, че свидетелят Д. заявил, че от 1993г. работел на длъжност „ръководител на смяна на охраната“ и познавал в детайли сградата на бившия Полиграфически комбинат. Посочил, че през 2019г. бил установен пропусквателен режим по отношение на централния вход на сградата. Пояснил, че отпред пред сградата имало охранител и ако някои искал да достъпи до входа на централната сграда, първо трябвало да мине през него. Посочил, че докато в сградата се намирало дружеството „М. Холдинг“ АД при получаване на писма, поздравителни адреси и други документи, обикновено се обаждали на секретарката г-жа Г., и тя идвала да ги вземе, а в извънработно време или когато я нямало, охранителите съхранявали документите до получаване. Посочил, че през 2018-2019г., документите, които все още пристигали на адреса, били описвани от охранителя на смяна в тетрадка и съхранявани до пристигането на служителката М. В.. Последната идвала периодично, по един или два пъти в седмицата, за да взима получените документи. Твърдял, че още през м. септември 2016г., когато дружеството напуснало сградата, поставили табела, на която бил изписан адресът на новото местонахождение и телефон за връзка. Табелата стояла до края на 2019г. - началото на 2020г. Когато започнал ремонтът на сградата, вратите били отворени, навсякъде се движели работници, и не знаел след това какво е станало с табелата, но е почти сигурен, че е била там до края на 2019г. Поддържал, че на охраната, която била отпред на централния вход, имало изрични указания, при пристигане на хора, които носят документи, да посочват адреса, който е записан на табелата. Свидетелят посочил, че няма информация къде се намира тетрадката, в която охранителите записвали получените документи. Уточнил още, че табелата на която бил изписан адреса и телефона на ответното дружество била направена от по-дебела хартия (картон), формат А1, с черни букви и била поставена от вътрешната страна на прозореца на централния вход.

Взето е предвид, че свидетелката В., служител при ответника, посочила, че ремонтните дейности в сградата започнали след като дружеството напуснало адреса, през 2019г. Пояснила, че поръчали на компютърните специалисти да изработят табела. Не знае какви били размерите на табелата, но буквите били черни, едри и болднати. Табелата била поставена на стъклото на централния вход и се виждала при влизане в сградата. Свидетелката посочила, че външно лице не можело свободно да влезе в сградата, а минавало първо през охраната, която се намирала отпред пред сградата. Твърди, че със шефа на охраната се договорили охранителите да записват в тетрадка и да съхраняват документите, адресирани до „М. Холдинг“ АД. Заявила, че 1-2 пъти седмично ходила до адреса и взимала получените документи. Не е гледала и не знае какво е записано в тетрадката, водена от охранителите.

Въззивният съд е приел, че за да бъде надлежно осъществено връчване на търговец по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК чрез прилагане на съобщението към делото, то търговецът следва да е напуснал адреса, вписан в търговския регистър, без да впише новия си адрес. Когато връчителят посещава адреса, той установява дали там има табела с фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице и обявено работно или приемно време, има ли сграда или помещения, в които пребивава търговецът, негови представители или наети работници и служители, както и да отрази сведения относно пребиваването на търговеца на въпросния адрес и времето на това пребиваване. Ако не намери такива, връчителят трябва да положи усилия да събере сведения познат ли е на това място търговец с такава фирма, известно ли е някому юридическо лице с такова наименование и пребивавали ли са техни представители или работници и служители на посочения адрес и, по възможност, кога. Ако връчителят събере сведения, наред с констатациите си, той трябва да отрази в разписката към съобщението от кои лица ги е събрал, като впише имената и адресите им; ако сведенията изхождат от служители на други фирми, съответно техните имена, длъжности, адреси на фирмите, в които работят тези лица. Излагането на посочените констатации от връчителя е необходимо, за да се удостовери по надлежния ред кога и как са събрани сведения за пребиваването на търговеца на съответния адрес, извършена ли е обстойна проверка дали в сградата няма помещения, обитавани от служители на съответната фирма.

Въззивният съд е съобразил, че разпореждане от 07.08.2018г. за изпращане и връчване на ответното дружество на препис от исковата молба и приложените към нея писмени доказателства, с указания за възможността да даде писмен отговор, е изпратено на вписания в ТРРЮЛНЦ адрес на седалище и управление на дружеството - [населено място], [улица]. Констатирано е, че от удостоверяването на гърба на съобщение изх. № 3269492/12.11.2018г., връчителят е отбелязал, че на адреса няма табела на фирма, не са намерени служители и по сведение на портиера на сградата, фирмата е напуснала адреса. Отбелязани са и предходните дати на посещение на длъжностното лице - 10.10.2018г. и 28.10.2018г. (съответно сряда и неделя). Съобразено е, че въз основа на това удостоверяване първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК и е приел, че съобщението е редовно връчено. Взето е предвид също така, че на същия адрес е изпратена и призовката за открито съдебно заседание, насрочено за 25.04.2019г., като връчителят е удостоверил на 16.04.2019г., че е посетил адреса на 26.03.2019г., 07.04.2019г. и 16.04.2019г. и по сведение на портиера на сградата фирмата е напуснала адреса. Съдът, като е съобразил, че адресът, на който са изпратени съобщенията до ответника, съвпада с този вписан в ТРРЮЛНЦ, е приел връчването за редовно на основание чл. 50, ал. 2 ГПК.

Съдът е взел предвид, че съгласно разпечатка от ТРРЮЛНЦ, през периода на разглеждане на спора пред първоинстанционния съд (към датата на устните състезания по делото - 17.10.2019г.), адресът на управление на дружеството, вписан в ТРРЮЛНЦ, е [населено място], [улица]. Приел е, че са били налице предпоставките за приложение на законовата фикция на чл. 50, ал. 2 ГПК. Изложил е мотиви, че връчителят е направил опити за връчване на съобщенията на вписания в ТРРЮЛНЦ адрес на дружеството, установил е, че на адреса няма знаци и табела на дружеството, събрал е и информация от портиера на сградата, че дружеството е напуснало адреса, като всички тези обстоятелства са надлежно отразени на гърба на съобщението. Приел е, че направеното по този начин удостоверяване е официален свидетелстващ документ, чиято материална доказателствена сила обвързва съда и не е опровергана от ангажираните гласни доказателства. Съобразил е, че от разпита на свидетелите Д. и В., е установено, че дружеството фактически е напуснало адреса още през есента на 2016г., като от 2017г. в сградата, в която се е помещавал и офисът на дружеството са започнали строителни дейности, като в тази насока са и показанията на свидетеля С., длъжностно лице-връчител, която е посочила, че към 2019г. сградата, била необитаема, виждала единствено работници и строителни материали. Изложени са съображения, че мястото на връчване е уредено в чл. 50 ГПК като последният посочен в регистъра адрес, като в чл. 45 ГПК е установено правилото за връчване на съобщенията лично на адресата - лицата които представляват дружеството по закон ( чл. 30 ГПК ) и по изключение и на трети лица (работници или служители), когато те се намират на адреса на управление на търговеца и се съгласят да получат съобщението. Посочено е, че ясно в чл. 50, ал. 3 ГПК е разписано, че връчването се осъществява в канцелариите на търговеца или юридическото лице, като е прието, че към такова не може да се приравни сочената от ответното дружество портална кабина на охраната, намираща се пред сградата. Прието е, че заявеното от свидетеля Д., че охранителите имали изрични указания да получават и съхраняват документите до пристигането на служител от дружеството, както и да посочват новия адрес на дружеството, е ирелевантно за приложението на разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, доколкото дружеството има задължение да впише седалище и адрес на управление в търговския регистър, както и да отрази настъпилите фактически промени в същите, поради което не може да се позовава на собственото си недобросъвестно поведение.

Съдът е приел за недоказно и твърдението на ответника, че дружеството и към 2019г. продължавало да получава кореспонденцията си на адреса, вписан в Търговския регистър. Показанията на свидетелките Д. и В., са ценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, а други доказателства за доказване на твърденията, в т.ч. и сочената от свидетеля Д. тетрадка, в която записвали получените документи и писма не са ангажирани. Посочено е, че фактът, че служител на ответното дружество регулярно (1-2 седмично) е посещавал адреса, вписан в Търговския регистър, е в подкрепа на извода, че към момента на връчване на съобщенията, на адреса не се намирал обект на дружеството, в който работят негови служители. Формиран е решаващ правен извод, че разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, съгласно която съобщенията се прилагат по делото, като редовно връчени, при положение, че в разглеждания случай не е вписан нов адрес в регистъра, а дружеството фактически е напуснало вписания адрес, е приложена законосъобразно от първоинстанционния съд. Изложени са съпътстващи мотиви, че след постановяване на съдебното решение от 11.11.2019г., на 14.11.2019г. в ТРРЮЛНЦ е вписана промяна в седалището на управление на ответното дружество на [населено място], [улица] като за постановеното по делото решение на дружеството са изпратени съобщения на предходния адрес - [населено място], [улица] видно от удостоверяването на гърба на съобщението, връчителят е отбелязал, че на адреса няма табела и офис на фирмата, не са намерени служители, като по сведение на портиера на сградата фирмата е напуснала адрес и настоящия й адрес е [населено място], [улица] като първоинстанционният е приложил фингираното връчване по чл. 50, ал. 2 ГПК. Посочено е, че доколкото към този момент дружеството вече е вписало в регистъра новото си седалище на [улица], с вписването на това обстоятелство, както и с оглед данните, изнесени от връчителя в съобщението с посочване на новия адрес на дружеството, съдът не е имал основание да приеме връчването на решението за осъществено като приложи фикцията за редовно уведомяване на чл. 50, ал. 2 ГПК, а е следвало да направи проверка в ТРРЮЛНЦ, от която проверка да установи, че от 14.11.2019г. ответното дружество има вписан нов адрес на управление. Изложени са решаващи мотиви, че това обстоятелство не е лишило ответното дружество от участие по делото, тъй като начинът на съобщаване на решението и дали връчването е редовно, е относимо единствено към проверката на редовността на жалбата при обжалването му.

По съществото на спора е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, съгласно т. 2 от ТР № 3/22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

Посочено е, че в т. 3 на ТР № 2/2020 от 18.03.2022г., т.д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че силата на пресъдено нещо има правоустановяващо действие, като обхваща основанието и размера на признатото с решението по иска субективно право. След формирането й никоя от страните не може да претендира повече или по-малко, а нов иск за същото вземане е недопустим. С решението, с което е уважен изцяло частичният иск, размерът на признатото субективно право остава извън обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо. Това позволява на титуляра да предяви с нов иск частта от своето право, останала извън процеса. Прието е, че доколкото в конкретния случай между страните е постановено съдебно решение, с което е уважен частичен иск на ищеца с оглед разясненията, дадени в двете посочени тълкувателни решения, следва да се приеме, че със СПН са установени правопораждащите факти на вземането на ищеца и неговото основание. Прието е, че в обхвата на доказване е единствено размера на исковата претенция, доколкото СПН по предявения частичен иск обхваща основанието, но не и пълния размер на претърпените вреди.

По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Изложени са мотиви, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението като характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение.

Въззивният съд е взел предвид показанията на свидетеля Ц. Б., след преценката им по реда на чл. 172 ГПК, от които е установил обемът и интензитетът на преживените от ищеца неимуществени вреди, който в резултат на публикуване на статиите е изпаднал в силно негативно емоционално състояние, отчетено е обстоятелството, че става въпрос за клеветнически твърдения, уронващи доброто име и репутация на ищеца, както и че процесните статии са станали достояние на неограничен кръг лица. При съобразяване на тези обстоятелства, както и на социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на публикуване на процесните статии, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди възлиза на сумата от 6000 лв., който размер е от естество да обезщети в най-адекватна степен реалните вреди, претърпени от ищеца в резултат на посочените публикации. Посочено е, че с влязлото в сила решение, е уважен иска по чл. 49 ЗЗД за сумата от 1500 лв., то искът с правна квалификация чл. 49 ЗЗД е основателен за сумата от 4500 лв.

По отношение на релевираното от ответното дружество възражение за погасяване на процесното вземане по давност пред въззивната инстанция, е прието че същото е преклудирано с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, доколкото първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение при призоваването на ответното дружество.

При тези данни за начина на връчване на исковата молба и при така изложените от въззивния съд съображения по спорните въпроси, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

При така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно решение, формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси очевидно нямат каквото и да е обуславящо изхода на спора значение, което е достатъчно да обуслови извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на първия формулиран от касатора въпрос не се обосновава и поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно момента, в който настъпва процесуалната преклузия за възраженията на ответника по предявения иск, вкл. за възражението, че предявеният иск е погасен по давност, е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, установена с т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (например решение № 111 от 08.10.2010г. по т. д. № 1068/2009г. на І т. о.; решение № 177 от 26.11.2010г. по т. д. № 46/2010г. на ІІ т. о.; решение № 50144 от 25.10.2022г. на ВКС по гр. д. № 4280/2021г. на III г. о. и други), съгласно която възраженията на ответника срещу предявения иск, включително и тези за погасителна давност поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. По незаявено възражение за давност съдът не се произнася служебно – чл. 120 ЗЗД, поради което това възражение е от категорията на процесуалните права, които се преклудират, ако не са упражнени в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото по т. 4 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответника да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Ответникът е длъжен, съгласно чл. 131 ГПК в писмения си отговор наред с другото и да изчерпи възраженията си срещу предявения иск, като посочи фактите и обстоятелствата, на които те се основават, да поиска събирането на доказателствата за всички правно релевантни обстоятелства, които са му известни и да представи всички писмени доказателства, с които разполага. Когато в срока по чл. 131 ГПК, ответникът не е извършил указаните в чл. 133 ГПК процесуални действия, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. При тълкуването на понятието „особени непредвидени обстоятелства“ съдебната практика приема, че това са обстоятелства, които са възникнали неочаквано, внезапно и обективно са препятствали страната да извърши в определен срок дължимите процесуални действия, но при проявена добросъвестност и положена грижа за добро водене на процеса, каквито в настоящия случай не са установени по делото. Въззивният съд е длъжен да даде възможност да се установи дали действително са съществували такива обективни пречки. Това разрешение следва от действащото в ГПК концентрационно начало и уредените поетапни процесуални преклузии при разглеждане на делото още в първата инстанция, които изключват възможността страната да поправи собствената си небрежност при водене на процеса във фазата на въззивното обжалване. Поради това, не е допустимо и съставлява съществено нарушение на процесуалното правило по чл. 266, ал. 1 ГПК, произнасянето на въззивния съд по преклудирани възражения, които страната е могла своевременно да заяви и представи в първата инстанция. За първи път пред въззивната инстанция ответникът може да прави ново възражение, само ако поради нарушение на съдопроизводствените правила е бил лишен от възможност да го заяви пред първата инстанция. По силата на концентрационното начало, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство, в който смисъл е и решение № 252/4.09.2012г. по гр. дело № 629/2011г. на IV г.о. на ВКС.

Извършената от въззивния съд преценка изцяло съответства на посочената практика на ВКС. Несъгласието на касатора с правилността и обосноваността на формираните от въззивния съд фактически констатации и правни изводи не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, доколкото тези изводи са съобразени с установените по делото факти, касаещи връчването на преписа от исковата молба, съответстват на установените в процесуалния закон правила, както и на трайно установената съдебна практика по тяхното прилагане.

По отношение на втори и трети формулирани от касатора въпроси, приетото от въззивният съд е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, включително и с цитираната в изложението такава, съгласно която за да бъде надлежно осъществено връчване на търговец по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК чрез прилагане на съобщението към делото, то търговецът следва да е напуснал адреса, вписан в търговския регистър без да впише новия си адрес. За да се удостовери обстоятелството, че търговецът е напуснал адреса, връчителят следва да извърши проверка дали на адреса има табела с фирма на търговеца, сграда или помещения, в които да пребивават служителите му или други негови представители; да събере сведения от съседи познат ли е търговец с това наименование, пребивавал ли е на този адрес и кога. Тези сведения следва да бъдат отразени от връчителя в съобщението, вкл. и в случаите, когато не могат да се съберат данни дали търговецът е пребивавал на адреса. Когато връчителят посещава адреса, той установява дали там има табела с фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице и обявено работно или приемно време, има ли сграда или помещения, в които пребивава търговецът, негови представители или наети работници и служители. Ако не намери такива, връчителят трябва да положи усилия да събере сведения, познат ли е на това място търговец с такава фирма и известно ли е някому юридическо лице с такова наименование и пребивавали ли са техни представители или работници и служители на посочения адрес и, по възможност кога. Ако връчителят събере сведения, наред с констатациите си, той трябва да отрази в разписката към съобщението и събраните сведения. Съдебните книжа са редовно връчвани при условията на чл. 50, ал. 2 ГПК при официално удостоверяване от връчителя, че дружеството е напуснало адреса си и констатация, че в Регистъра за търговските дружества не е вписан нов адрес.

За установяване на обстоятелствата, относими към начина на връчване на преписа от исковата молба, въззивният съд е допуснал събирането на гласни доказателства, които впоследствие детайлно е обсъдил в решението си. Съобразил е, че връчителят е извършил съответната проверка, събрал е сведенията, които според съдебната практика са необходими, а именно дали и до кога на адреса се е намирал офис на дружеството, има ли служители на дружеството на адреса към момента на извършване на проверката, и е отразил тези сведения в съобщението, посочвайки при това лицето, от което сведенията са получени. Въз основа на тези данни въззивният съд е достигнал до съответните правни изводи, съответстващи на практиката на ВКС по приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение