Определение № 3933 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. А. А., чрез адв. К. против решение № 409/15.10.2025 г. по в.гр.д. № 576/2025 г. на Окръжен съд Русе, с което като е потвърдено решение от 18.03.2025 г. по гр.д. № 1674/2023 г. по описа на Районен съд Русе, са отхвърлени предявените от касатора срещу Р. Г. И., И. И. И. и И. И. И. искове за прогласяване на нищожност на договор за замяна, обективиран в нот.акт № 138, том 42, нот.дело № 8742, вх.рег. № 14941/18.11.2022 г., сключен между И. И. И. от една страна и И. И. И. и Р. Г. И. - от друга, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД – поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и поради накърняване на добрите нрави и на основание чл.26, ал.2 ЗЗД – поради привидност на сделката, както и предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на относително недействителен спрямо касатора на същия договор и е допусната делба между Р. Г. И., И. И. И., от една страна и И. А. А., от друга на следния недвижим имот: поземлен имот № *.*, находящ се в [населено място], ЕКАТТЕ *, [община], по кадастрален план, одобрен със заповед № 1379 от 22.04.2003 г. на кмета на [община], изменен със заповед № РДО 3504/17.12.2007 г., с адрес [улица], с площ по кад.план 993 кв.м., трайно предназначение – урбанизирана територия, начин на трайно ползване – ниско застроена, стар идентификатор пл.№ *, кв.*, п. *, за който е отреден УПИ *, с площ 991 кв.м., отреден за жилищно застрояване, ведно с 1/2 ид.ч. от новопостроената в имота сграда, представляваща по скица от 09.04.2019 г. – сграда № *.*.* на два етажа, масивна жилищна-еднофамилна, със застроена площ от 95 кв.м. и разгърната застроена площ от 205 кв.м., при следните права: 1/2 ид.ч. в режим на СИО за Р. Г. И. и И. И. И. и 1/2 ид.ч. за И. А. А.. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението се поддържа, че са налице допълнителните основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд с оглед задължението си по чл.12 ГПК и чл.235 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и да прецени всички доказателства о делото, както и да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, които са от значение за изхода на спора; 2/ Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други за неосъществили се; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си конкретни писмени доказателства, приети по делото, които установяват произхода на средства за придобиване на имота, дори ако счита, че те не променят крайния резултат. По тази група въпроси се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о. и гр.д. № 2314/2015 г. на III г.о.; 4/ Има ли вземане един от солидарните длъжници – бивш съпруг спрямо другия съпруг, преди да е изплатил повече от своята част от дълга. По този материалноправен въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 6068/2014 г. на IV г.о., гр.д. № 1328/2010 г. на IV г.о. и гр.д. № 2179/2008 г. на II г.о.; 5/ Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до необоснованост на решението, отказът на въззивния съд да назначи съдебно-техническа експертиза за пазарна оценка на имоти, предмет на договор за замяна, чиято нищожност се претендира поради накърняване на добрите нрави /екстремна нееквивалентност на престациите/. По този въпрос се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о. и решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д. № 1208/2009 г. на III г.о.; 6/ Длъжен ли е съдът в производство по извършване на съдебна делба /втора фаза/ да разгледа своевременно предявени претенции по сметки /чл.346 ГПК/ между съделителите, произтичащи от погасяване на задължения за имота и подобрения, или може да откаже разглеждането им по съображения за процесуална икономия и да насочи страните към отделно производство. По този въпрос не е посочена практика, обосноваваща сочения допълнителен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. По всички формулирани въпроси се поддържа, че е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без излагане на надлежна обосновка по смисъла на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. На последно място се поддържа, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно поради „нарушение на законите на логиката и правилата на опита“, т.е. поради явна необоснованост. Насрещните страни – Р. Г. И., И. И. И. и И. И. И., чрез пълномощника си адв. С., са депозирали отговор, в който поддържат становище, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По същество се поддържа, че изложените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. Претендират сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. За да потвърди решението, с което са отхвърлени предявените от ответника по реда на чл.212 ГПК отрицателни установителни искове по чл.26, ал.1, пр.1, 2 и 3 и ал.2, пр.5 ЗЗД и конститутивен иск по чл.135 ЗЗД, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, както и че изводите й за неоснователност на исковете въз основа на така установените факти също са правилни, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към последните. Във връзка с оплакванията на въззивника, съдът е изложил и следните решаващи съображения: процесният договор за замяна не противоречи на закона, като с оглед конкретните твърдения на ищеца, че той е сключен с цел ответникът да бъде увреден, като му се попречи да предяви облигационните си претенции срещу бившата си съпруга във втората фаза на делба, съдът е посочил, че тези претенции могат да бъдат предявени не само в делбеното производство, но и в самостоятелно такова, поради което сключването на сделката нито води до увреждане, нито води до извод за намерение страните по нея да увредят ответника, като го възпрепятстват да предяви претенциите си към бившата съпруга; сключеният договор не е нищожен и поради заобикаляне на закона и по-конкретно на разпоредбата на чл.33 ЗС, която е приложима при договорите за продажба, но не и за други видове сделки, вкл. замяна; освен това сделка, сключена с трето лице, без спазване на изискванията на чл.33 ЗС, не е нищожна, като в ал.2 е предвидена възможност съсобственикът да предяви конститутивен иск за изкупуване в двумесечен срок от продажбата, след което последната се стабилизира; от доказателствата по делото не може да се направи извод, че договорът за замяна прикрива договор за продажба, както и че противоречи на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите. По отношение на иска по чл.135 ЗЗД, производството по което е първоначално е било прекратено от първата инстанция, но в резултат на инстанционен контрол, определението за прекратяване е отменено, въззивният съд е препратил към изводите на първата инстанция, че искът е неоснователен, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на нормата, а именно увреждане на кредитора по Павловия иск, тъй като с възмездния договор за замяна на недвижими имоти не са намалява патримониумът на бившата съпруга, тъй като тя е получила в замяна друго имущество, което може да служи за удовлетворяване на кредитора. При така изложените решаващи изводи на въззивия съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първата група процесуалноправни въпроси касаят задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2, чл.236, ал.2 ГПК, както и приложението на нормата на чл.269 ГПК и формално покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, но нямат претендираното от касатора значение. По повдигнатите въпроси е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като макар и да препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертани с въззивната жалба и отговора, а именно относно действителността на процесния договор за замяна и между кои страни следва да се допусне делба на процесния имот, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за тези въпроси. В случая обосновката на въпросите е свързана с оплакване, че въззивният съд не е обсъдил твърденията на въззивника за наличие на вземания срещу бившата си съпруга - за изтеглени от банка в Испания суми, които били вложени в процесния имот, както и на ангажираните в тази връзка доказателства, т.е. с оплакване за необсъждане на факти и обстоятелства, които не са релевантни за предявените от него установителни искове за нищожност на процесния договор за замяна и за разглеждания иск за делба в първата фаза на делбеното производство и съответно не са включени в предмета на спора, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос касаещ приложението на нормата на чл.127, ал.2 ЗЗД, както и въпросът, свързан с предявяване на искания за сметки в първото заседание след допускане на делбата, изобщо нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК тъй като са не са включени в предмета на спора и съответно по тях въззивният съд не е давал разрешение. Процесуалноправният въпрос по приложението на нормата на чл.266, ал.3 ГПК макар и да покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, доколкото е налице произнасяне на въззивния съд по направени с въззивната жалба доказателствени искания, няма претендираното от касатора значение, тъй като по този въпрос не се разкрива сочения допълнителен критери – противоречие с практиката на ВКС. И в двете посочени в изложението решения, не е давано разрешение по повдигнатия от касатора процесуалноправен въпрос /в първото е даден отговор на въпроса за задълженията на въззивния съд по чл.12 и чл.235 ГПК, а във второто по материалноправния въпрос относно приложното поле на чл.26, ал.1, пр.3 вр. чл.40 ЗЗД/, т.е. и двете посочени решения са неотносими към повдигнатия въпрос, поради което и последният не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Отделно от това следва да се отбележи, че при постановяване на определението си, въззивният съд освен, че е приел, че не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за допускане на поисканата от въззивника съдебно-оценителна експертиза, е изложил и допълнителен аргумент за отхвърляне на доказателственото искане, а именно, че то не е и необходимо за изясняване на спора от фактическа страна, като впоследствие в решението си, препращайки към мотивите на първата инстанция е споделил изводите му, че от наличните данни по делото в т.ч. и факта, че единият от имотите е ипотекиран, не се установява нееквивалентност на двете престации до степен, която практически води до липса на престация, т.е. същата да е нулева. Сочената от касатора втора допълнителна селективна предпоставка по отношение на формулираните въпроси не е надлежно обоснована съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано с доводи за непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или с необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, като единствено цифровото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не представлява обосновка на допълнителния селективен критерий. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице твърдяната от касатора явна необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика. Същевременно, съобразявайки разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност последното да е частично недопустимо, доколкото е налице произнасяне по конститутивен иск с правно основание чл.135 ЗЗД, чието предявяване и разглеждане в делбеното производство е недопустимо, както и по установителен иск с правно основание чл.26, ал.2 вр. чл.17, ал.1 ЗЗД – за прогласяване привидността на договора за замяна като прикриващ договор за продажба, при липса на правен интерес от предявяване на иска. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 32,54 евро на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.