Определение № 61 от 10.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. Р., против решение № 1295 от 14.12.2023 г. по гр. дело № 1667/2023 г. на Бургаски окръжен съд (БОС), с което е потвърдено първоинстанционно решение за отхвърляне на предявен от него против „Тринити-2010“ ООД иск за делба на поземлен имот в [населено място], [община]. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост на изводите на въззивния съд за недопустимост на делбата на поземления имот и неправилно прилагане на чл. 38, ал. 1 и 3 ЗС и чл. 183, ал. 4 ЗУТ при установените по делото данни относно застрояването му и незастроената част в него, който имот не е обща част поради отсъствието на притежавани в индивидуална собственост самостоятелни обекти върху имота за всички негови съсобственици – страни по производството, и невъзможност за построяване на друга сграда в имота. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като навежда специалната процесуална предпоставка, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с поставяне на материалноправния въпрос дали е допустима съдебната делба между двама съсобственици на недвижим имот, в който е построена сграда в режим на етажна собственост, когато единият от тях не притежава отделна сграда или самостоятелен обект в етажната собственост, и когато този съсобственик не може да получи разрешение за нов строеж, пристрояване или надстрояване при условията на чл. 183, ал. 4 ЗУТ съобразно предвижданията на действащия подробен устройствен план. Излага този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с тълкуването, дадено в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 476 от 07.03.2013 г. по гр. дело № 56/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 51 от 03.07.2020 г. по гр. дело № 2387/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 71 от 25.05.2017г. по гр. дело № 3936/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 28 от 01.02.2012 г. по гр. дело № 331/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. дело № 2054/2014 г. на ВКС, II г.о., решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр. дело № 979 от 2009 г. на ВКС, I г.о., и решение № 165 от 03.01.2017 г. по гр. дело № 98/2016 г. на ВКС, I г.о. Ответникът по касационната жалба „Тринити-2010“ ООД е подал в законоустановения срок отговор, в който се излагат правни съображения както за отсъствие на поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, предвид съответствие на даденото в него разрешение с практиката на ВКС, така и за нейната неоснователност поради неподеляемост на поземления имот. Няма искане за разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството е за делба във фазата по допускане. Образувано е по предявен от Д. Р. против „Тринити-2010“ ООД иск по чл. 34 ЗС за допускане до съдебна делба на съсобствен при равни дялове поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], за правото на собственост върху който те се легитимират въз основа на нотариален акт за собственост на недвижим имот № 166/1993 г. и нотариален акт за замяна на недвижими имоти № 11/2014 г. Ответникът „Тринити-2010“ ООД в отговора на исковата молба оспорва иска за делба, възразявайки че ищецът не е съсобственик на поземления имот, тъй като дружеството е придобило претендираната от него част в съсобствеността въз основа на осъществявано непрекъснато давностно владение от сключване на договора за продажба по нотариален акт № 4 от 16.09.2011 г. с трети на производството лица, които са сключили за имота договор за продажба от 2010 г. с ищеца Д. Р. и съпругата му. Навежда, че за последния договор е уважен иск по чл. 24, ал. 4 СК поради използване от ищеца като продавач на неистинско за съпругата пълномощно, както и изключителното му право на собственост върху поземления имот е признато с констативен нотариален акт за собственост № 29 от 23.12.2019 г. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд от фактическа страна е взел предвид, че ищецът Д. Р. (сега касатор) е придобил заедно със своята съпруга в режим на съпружеска имуществена общност процесния недвижим имот, за което се съставил нотариален акт за собственост на недвижим имот № 166 от 24.09.1993 г., като през 2010 г. той и съпругата му са продали имота на Т. Я. С. и Г. Т. С.. Посочено е, че последните са прехвърлили имота на ответното дружество с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 4 от 16.09.2011 г., като договорът за продажба по нотариален акт № 89 от 07.04.2010 г. на праводателите му е признат за недействителен по предявен от съпругата Р. Р. против ищеца Д. Р. и приобретателите Т. С. и Г. С. иск по чл. 24, ал. 4 СК. Констатирано е, че след влизане в сила на решението по иска по чл. 24, ал. 4 СК дружеството е предявило против Д. Р. (сега касатор) иск за признаване на принадлежността му на 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесния имот, идентичен с УПИ *-* от кв. 57 по плана на [населено място], въз основа на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 4 от 16.09.2011 г. Така предявеният иск с решение № 102 от 03.07.2017 г. по гр. дело № 4192/2016 г. на ВКС, след отмяна на въззивното решение, е отхвърлен поради осуетяване с прогласяването на недействителността на сделката от 2010 г. с решението по иска по чл. 24, ал. 4 СК на настъпването на вещноправното й действие изцяло, т. е. и по отношение на частта на извършилия сделката съпруг. Установено е от въззивния съд, че правата върху притежаваната от бившата съпруга 1/2 идеална част от имота е прехвърлена с договор за замяна на недвижими имоти по нотариален акт № 11 от 25.07.2014 г. на ответника „Тринити-2010“ ООД, който с нотариален акт № 29 от 23.12.2019 г. е признат за собственик на процесния имот на основание замяна, частно правоприемство и давностно владение. Въззивният съд при условията на чл. 272 ГПК с препращане към мотивите на решението на първоинстанционния съд е възприел фактическите изводи, направени въз основа на събраните гласни доказателства и експертното заключение, за наличието на построена от ответното дружество в процесния имот сграда в режим на етажна собственост със застроена площ от 175 кв.м. и 15 самостоятелни обекта, с която е осъществено предвиденото в действащия регулационен план застрояване на имота. Прието е за установено, че останалата незастроена част от имота е прилежаща площ, което съответствало и на посоченото от свидетеля за използването й като подход към сградата, зелени площи и детска площадка, и не може да се отдели част, отговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ за повърхност и лице. При така приетите за установени факти въззивният съд е приел, че всяка от страните по делбеното производство притежава по 1/2 идеална част от процесния недвижим имот. Изложени са мотиви за неоснователност на наведеното от ответното дружество възражение за придобиване на частта на съсобственика Д. Р. въз основа на осъществявано непрекъснато давностно владение от сключването на договора за имота през 2011 г., съответно от уреждане на отношенията с Р. Р. през 2014 г., поради съществували съдебни спорове между страните през периода 2012 г. – 2017 г. и липсата на необходимия период на давностно владение от 2017 г. до предявяване на иска за делба на 20.04.2022 г. Формиран е извод, че въпреки съществуващата съсобственост върху имота, делбата му е недопустима. За обосноваване на този извод въззивният съд е посочил наличието на изградена в имота сграда в режим на етажна собственост, в която ищецът не притежава собственост и която води до недопустимост на делбата по разрешението, дадено в т. 1, б. „е“ на ППВС № 2 от 04.05.1982 г., и невъзможността за отделяне на част от имота при спазване на изискванията на чл. 19 ЗУТ извън прилежащата площ на сградата, с която е осъществено предвиденото по план застрояване. Изложил е, че при действието на аналогичната на чл. 58, ал. 1 ЗТСУ (отм.) разпоредба на чл. 183, ал. 4 ЗУТ делбата на урегулиран поземлен имот, в който само част от съсобствениците са построили сграда, изключена от съсобствеността, е допустима само когато от него могат да се обособят поне два урегулирани поземлени имота с размери и площ съобразно изискванията на чл. 19 ЗУТ и не може да се допусне застрояване в имота със сграда на останалите съсобственици – без съгласие на съсобствениците, които условия в случая не са налице за процесния урегулиран поземлен имот поради липсата на възможност за обособяването му на два такива имота. Изложеното обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният материалноправен въпроси в изложението е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за преценка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос в обжалваното решение с установената съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК и посочена от касатора в изложението към касационната жалба. При допускане на касационно обжалване, страната касатор дължи заплащане на държавна такса, която в конкретния случай при обжалване на решението във фазата по допускане на делбата се дължи като по неоценяем иск (т. 17 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС) и следва да се определи в размер на 50 лева. При неизпълнение на задължението за внасяне на дължимата държавна такса, касационното производство подлежи на прекратяване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Втори г. о.