Определение № 60847 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2170/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. Г. Ч., чрез адв. С. Н. срещу решение № 260391 от 15.03.2021 г. по в. гр. д. № 3021/2020 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 260057 от 27.10.2020 г., постановено по гр. д. № 516/2020 г. на Асеновградския районен съд, в частта, с която е признато за установено по отношение на нея, че дължи на Р. Д. И. заплащане на сумата от 15 400 лв. представляваща неустойка по чл. 14, ал. 4 от Договор за наем на недвижим имот от 01.03.2019 г., вписан в СВ – [населено място] с вх. Рег. № 988/21.03.2019г., под акт №, том, заверен от нотариус С. К.-М. – нотариус с район на действие Районен съд Асеновград, рег. № – рег. № 593/21.03.2019 г., ведно със законната лихва от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за които вземания е издадена Заповед № 733 от 20.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение, по ч.гр.д. № 1247/2019 г. по описа на Районен съд Асеновград, както и в частта, с която е осъдена да заплати разноски по делото в размер на 1213,35 лв. Жалбоподателката поддържа, че решението е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Недопустимостта произтича от това, че въззивният съд е постановил решението си при нередовна искова молба. Счита, че в исковата молба липсва да са изложени обстоятелства във връзка с приложението на чл. 123, ал. 1 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване сочи хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Твърди противоречие със задължителната практиката на ВКС посочена в Тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на ВКС и спорът е решен неправилно; приложена е съдебна практика, без да са формулирани конкретни правни въпроси. Релевирани са доводи: за нередовността на исковата молба; за неточен и непълен доклад по делото, както и за неговия обем; за неустойката към момента на сключване на договора; за съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди; за нищожността на клаузата за неустойката по договора за наем и несъобразяването с доказателствата по делото. Поставя правни въпроси, който счита за такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: след прекратяване на договора за наем, дължи ли се като обезщетение целият наем и всички наемни ежемесечни вноски за 1 година напред, при положение, наетият обект е освободен от наемателя; солидарният длъжник по договора за наем, отговаря ли и за неустойките по договора за наем, която е определена като ежемесечен наем за 1 година. Твърди се и вероятна недопустимост. Ответникът по касационната жалба Р. Д. И. не изразява становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на М. Г. Ч., че дължи на Р. Д. И. заплащане на сумата от 15 400 лв. представляваща неустойка по чл. 14, ал. 4 от Договор за наем на недвижим имот от 01.03.2019 г., вписан в СВ – [населено място] с вх. Рег. № 988/21.03.2019г., под акт №, том, заверен от нотариус С. К.-М. – нотариус с район на действие Районен съд Асеновград, рег. № – рег. № 593/21.03.2019г., ведно със законната лихва от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за които вземания е издадена Заповед № 733 от 20.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение, по ч.гр.д. № 1247/2019 г. по описа на Районен съд Асеновград, както и в частта, с която е осъдена да заплати разноски по делото в размер на 1213,35 лв., е приел, че исковата претенция се основа на сключения между страните договор за наем от 01.03.2019 г., с предмет отдаване под наем на две помещения с площ от 91 кв.м. и 42 кв.м. за ползване съгласно тяхното презназначение като ресторант ведно с тяхното обзавеждане и оборудване за срок от 3 години, при договорена месечна наемна цена в размер на 2200 лв., считано от 01.04.2019 г. От чл.14,ал.4 от същия е видно, че в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на наемателя през първата наемна година е предвидено заплащане на неустойка в размер на неплатените наемни вноски до края на първата година. В чл. 14, ал. 3 от договора е записано, че с 3-месечно предизвестие наемателят може да заяви, че прекратява договора. На 15.05.2019 г. наемателката М. Г. Ч. е декларирала, че прекратява договора за наем. Не се спори по делото, че наемната цена за м.април и май е заплатена, при което 3-месечно предизвестие изтича на 01.09.2019 г. По отношение на оплакването за нищожност на клаузата за неустойка се е позовал на ТР № 1/ 15.06.2010 г., по т.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът следва да следи служебно. Съгласно приетото по т.3 от ТР № 1/ 15.06.2010 г., по т.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, което следва да се преценява за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Въззивният съд, при преценка недействителността на договорната неустойка в хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съгласно изброените в мотивите по т. 3 от тълкувателното решение критерии, е намерил, че съгласно чл. 92, пр. 1 ЗЗД договорната неустойка обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. От договора е приел, че с договорената неустойка се обезпечава действието на договора за срока за който е сключен, поради което тя е компенсаторна. Приел е, че претърпените вреди от предсрочното прекратяване на наемният договор са съизмерими с месечната наемна цена, която наемодателят получава. По аргумент от чл. 238 от ЗЗД договорът за наем обвързва страните за срока на договора, а възможността всяка от страните да се откаже от него с предизвестие, е предвидена само при договор за наем без определен срок. Именно в този смисъл, въззивният съд е намерил, че клаузата за неустойката в чл. 14 ,ал. 4 от процесния договор, който е с 3-годишен срок на действие, уговорена в размер на наемната цена до края на първата година не нарушава принципа на справедливост и не създава условия за неоснователно обогатяване на въззиваемия и не е уговорена извън нейната обезщетителна функция и не противоречи на разрешението на ВКС, дадено с ТР №1/15.06.2010 г.по тд.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Приел е по отношение на обезпечителната функция на неустойката, че изпълнението на задължението не е обезпечено с поръчителство, залог, ипотека или друго. Въззивният съд не е споделил довода на въззивника, че договор за наем е обезпечен със солидарен длъжник, който гарантира на наемодателя плащането на наема. Приел е, че действително в чл. 8 от процесния договор е записано, че първият и вторият длъжник – М. Ч. и П. Т. отговарят солидарно за задълженията за заплащане на наемната цена, но след предсрочното прекратяване на договора за наем не се дължи наемна цена, а влиза в сила неустоечната клауза за неспазен срок на договора, за който случай П. Т. не се е задължил да отговаря и в този смисъл изпълнението на това задължение не е обезпечено от солидарен длъжник. Въззивният съд е намерил, че в случая не е налице накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД, тъй като с клаузата на чл. 14 ал. 4 от процесния договор не са нарушени принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване – аргументи от чл. 307, чл. 302, чл. 289 ТЗ, тъй като размерът на уговорената неустойка за неспазен срок на действие на договора не е в размер равен на уговорената наемна цена за целия период на договора, а само за неплатените наемни вноски за първата година, поради което, е приел, че не е налице нарушаване на принципа на справедливостта и принципа за недопускане на неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Намерил е за недоказано и неоснователно оплакването на въззивника, че единствената цел, за която е уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, поради което счита, че е нищожна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а се преповтарят изложените в касационната жалба оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение. Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и задължителните разяснения и указания, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационното обжалване поначало се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи / чл. 280, ал. 1 / и допълнителни / т. т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 / основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания /основанията за касационно обжалване/ по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за недопустимост и за неправилност на въззивното решение /каквито единствено е навел касаторът в случая/ представляват касационни основания /основания за касационно обжалване/ по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя /касационните основания/ не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, поначало е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, освен при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. Последните /вероятната нищожност, вероятната недопустимост и очевидната неправилност на въззивното решение/ също са основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, но и те са различни от касационните оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на решението, съставляващи касационни основания /основания за касационно обжалване/ по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. В случая, неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба. С решението съдът се е произнесъл по въведените в исковата молба твърдения, съобразявайки заявения петитум относно исковата претенция по чл.422 ГПК, вр чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД – т.е. в рамките на търсената от ищеца защита. Исковата молба по съдържание отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по наведените доводи свързани за неточен и непълен доклад по делото, както и за неговия обем. Същите представляват доводи по правилността на въззивното решение и отговорите изискват преценка на събраните по делото доказателства и изводите на съда, което е недопустимо в производството по селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК. С оглед на посоченото съдът преценява, че те не са правни. За да е правен въпросът, същият следва да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени хипотетично са неотносими към решаващите правни изводи на въззивния съд. Следователно не е установено общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тях. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК Дори и да се приеме, че се поставя въпрос относно критериите, при които следва да се приеме за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави, който би се явил обуславящ за изхода на делото, то по отношение на него не е осъществено нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение кореспондира изцяло с разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г., по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС /което ТР изключва наличие на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК /, като преценката на съда в конкретния случай е осъществена към момента на сключване на договора и то с оглед специфичните за случая факти и обстоятелства, при съобразяване на пример. Жалбоподателят е поддържал и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от жалбоподателя, а и не се констатират от настоящата инстанция. Поддържаните от страната доводи са за незаконосъобразност, необоснованост, необсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на страните, които не формират предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед на изложеното липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните му части. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, III г. о.