Определение № 50878 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2340/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадени от ОС- Пловдив, от А. Х. и Д. Х. и от Народното събрание на Р. България касационни жалби. С касационната жалба на ОС- Пловдив се иска допускане на касационно обжалване на постановеното от АС- Пловдив решение № 20/09.02.2022г. по гр.д.№ 601/21г., в частта с която е отменено решение №260204 от 30.06.2021г., постановено по гр.дело № 223/2020г. по описа на ОС- Пазарджик, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Х. и Д. Х., в лично качество и в качеството им на наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., искове срещу Народното събрание на Р.България и ОС- Пловдив за солидарно заплащане на суми в размер над по 7000лв. до по 10000лв., представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.03.2020г., до окончателното изплащане на сумите, поради нарушаване на правото на Европейския съюз – неправилно транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и постановяване на решение №103/22.02.2017г. по гр.дело № 681/2015г. по описа на ОС- Пловдив, на основание чл.2в от ЗОДОВ, и вместо него е постановено друго, с което ОС- Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 3000лв., на Д. Х. сумата от 3000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 3000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; в частта, с която е потвърдено решение № 260204 от 30.06.2021г., постановено по гр.дело № 223/2020г. по описа на ОС- Пазарджик, както и в частта, с която ОС- Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 7 000лв., на Д. Х. сумата от 7000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 7000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; и в частта на разноските. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК, като неправилността е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивният съд нарушения на материалния закон и необосновано. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по 280, ал.2, т. 3 ГПК- очевидна неправилност, чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чл.280, ал.1, т. 3 ГПК и чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По делото не постъпил писмен отговор от другите страни. С касационната жалба на А. Х. и Д. Х. се иска допускане на касационно обжалване на постановеното от АС- Пловдив решение № 20/09.02.2022г. по гр.д.№ 601/21г., в частта с която е потвърдено решение №260204 от 30.06.2021г., постановено по гр.дело №223/2020г. по описа на ОС- Пазарджик, в частта, с която са отхвърлени предявените искове за обезщетение за имуществени вреди в размер на 45 147 лв.- претърпяна загуба, ведно със законната лихваи обезщетение за забава в размер на 21 493,64лв., както и предявените искове за обезщетение за имуществени вреди в размер на 53 811,51лв.- пропуснати ползи, ведно със законната лихва. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като необосновано. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чл.280, ал.1, т.2 ГПК- очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По делото не постъпил писмен отговор от другите страни. С касационната жалба на Народното събрание на Р.България се иска допускане на касационно обжалване на постановеното от АС- Пловдив решение № 20/09.02.2022г. по гр.д.№ 601/21г., в частта с която е отменено решение №260204 от 30.06.2021г., постановено по гр.дело №223/2020г. по описа на ОС- Пазарджик, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Х. и Д. Х., в лично качество и в качеството им на наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., искове срещу Народното събрание на Р.България и ОС- Пловдив за солидарно заплащане на суми в размер над по 7000лв. до по 10000лв., представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.03.2020г., до окончателното изплащане на сумите, поради нарушаване на правото на Европейския съюз – неправилно транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и постановяване на решение №103/22.02.2017г. по гр.дело №681/2015г. по описа на ОС- Пловдив, на основание чл.2в от ЗОДОВ, и вместо него е постановено друго, с което ОС- Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 3000лв., на Д. Х. сумата от 3000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 3000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; в частта, с която е потвърдено решение № 260204 от 30.06.2021г., постановено по гр.дело №223/2020г. по описа на ОС- Пазарджик, както и в частта, с която ОС- Пловдив и Народното събрание на Р.България са осъдени да заплатят солидарно на А. Х. сумата от 7000лв., на Д. Х. сумата от 7000лв. и на А. Х. и Д. Х., като наследници на починалия на 18.03.2021г. в хода на производството Л. Х., сумата от 7000лв., който суми представляват обезщетения за неимуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.03.2020г. до окончателното им изплащане; както и в частта на разноските. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК, като неправилността е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивният съд нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по 280, ал.1, т.3, т.2 ГПК. По делото не постъпил писмен отговор от другите страни. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими- подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си АС- Пловдив, 2 гр.състав, е приел, че отговорността на държавите- членки за вреди от нарушение на общностното право, независимо дали са причинени от държавен орган на законодателната, съдебната или изпълнителната власт, произтича от въведения с разпоредбата на чл.4, § 3 от ДФЕС принцип на лоялното сътрудничество, доразвит и в практиката на Съда на Европейския съюз. Изложил е, че редът за реализиране на тази отговорност се определя от националния правов ред в рамките на процесуланата автономия на държавите- членки, поради което и със ЗИДЗОДОВ /ДВ, бр.94 от 29.11.2019г./ са приети разпоредбите на чл.2в, ал.1- 4, уреждащи приложимия процесуален ред за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз- или чрез предявен против самата нея иск или в изрично предвидените от закона случаи, какъвто е настоящият, от причинилият увреждането орган като процесуален субституент при условията на процесуална суброгация, участващ в процеса от свое име без носителят на задължението, който е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, да може да вземе участие в него. Ето защо е намерил за неоснователно възражението на ответника Народно събрание на Р.България за недопустимост на иска липса на процесуална легитимация, който извод не противоречи и на цитираната от този ответник практика на Съда на Европейския съюз. Приетият с разпоредбите на чл.2в, ал.1-4 от ЗОДОВ процесуален ред е в съответствие с тази практика, тъй като държавният орган, от чиято дейност са произтекли вредите от нарушение на Европейското право, участва в процеса като процесуален субституент на държавата, която е носител на деликтното задължение и е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението, с което са предоставени ефективни вътрешноправни средства за защита на увредените лица. При това положение пасивната процесуална легитимация на ответника Народно събрание произтича от неговото качество на законодателен орган на държавата, чиято е отговорността за съответствие на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила международни договори, които са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат, по смисъла на чл.5,ал.4 от Конституцията на Р. България, както и от твърденията на ищците, с които е обоснована, относно приемането и поддържането на национално законодателство, регламентиращо заповедното производство, което е в противоречие с разпоредби на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и практиката на СЕС във връзка с тяхното тълкуване и приложение. Относно процесуалната легитимация на ОС- Пловдив е приел, че постановяването на посочените от ищците съдебни актове, с които е обоснована пасивната процесуална легитимация на ответника ОС- Пловдив, е изложено хронологично в обстоятелствената част на исковата молба, с твърденията са, че тези актове съвкупно в своята последователност са довели до едни и същи имуществени и неимуществени вреди за ищците, а не всеки от тях самостоятелно е довел до отделни различни по своя характер вреди, поради което и не можело да се приеме, че всеки отделен съдебен акт е основание на отделен иск. Ето защо и възраженията на ОС- Пловдив за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение като постановено не по предявените искове само във връзка с решение № 103 от 22.02.2017г. по т.дело №681/2016г., са неоснователни. Цитираното съдебно решение е включено в предмета на спора, като посочването само на него в диспозитива на обжалваното решение не обосновава извод за произнасяне по непредявен иск, а за непрецизност. Липсата на мотиви в обжалваното решение по отношение на останалите предходни съдебни актове не съставлява порок, водещ до неговата недопустимост, а касае правилността му, тъй като въззивният съд като инстанция по същество, при повдигнат от страните във въззивното производство спор относно фактите, е длъжен самостоятелно да ги прецени, както и служебно да следи за приложението на императивните материалноправни норми. За основателни обаче е приел възраженията на жалбоподателя ОС- Пловдив за липса на легитимация по отношение на релевираните от ищците решение № 1050 от 04.06.2014г. по гр.дело № 3077/2011г. и решение № 103 от 22.02.2017г. по т.дело № 681/2016г., които са били предмет на инстанционен контрол за законосъобразност по повод тяхното обжалване. Изложил е, че когато се касае за причинени от орган на съдебната власт вреди по повод възложената му правораздавателна дейност, легитимирана е юрисдикцията, която се е произнесла като последна инстанция, тъй като тя е последният съдебен орган, пред който частноправните субекти могат да предявят предоставените им от правото на ЕС права и тяхното нарушение е последица от окончателното съдебно решение, в който смисъл е и практиката на СЕС. Доколкото двете съдебни решения са само част от актовете на ПОС, на съвкупността от които ищците основават претенциите си, а останалите два – определенията по чл.419,ал.1 и по чл.420,ал.2 от ГПК, са постановени от него като последна съдебна инстанция, следвало да се извърши преценка по същество относно увреждащия характер само на последните. Приел е, че основните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз са: нарушената правна норма на общностното право да предоставя права на увредените частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно- следствена връзка между това нарушение и претърпяната вреда. Изложил е, че Директивата като акт на Общността е обвързваща и задължителна за държавите- членки по отношение на резултата, който трябва да постигнат, но оставя на националните органи избора и формите на нейното прилагане. В изпълнение на Директивата е приет Закона за защита на потребителите /Обн., ДВ, бр.99 от 09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г./, в Глава шеста от който са регламентирани неравноправните клаузи на потребителските договори, като са предвидени и административни органи и структури, които да бъдат сезирани от потребителите в защита на правата им и да предприемат мерки по преустановяване на тяхното нарушаване. Същевременно, обаче, паралелно действащите норми на ГПК /Обн., ДВ, бр.59 от 20.07.2007г., в сила от 01.03.2008г./, уреждащи за първи път заповедното производство, в първоначалната им редакция дават възможност на банките по облекчен и бърз ред да реализират правата си, снабдявайки се със заповед по чл.417,т.2 от ГПК само въз основа на извлечение от счетоводните книги, без да се изисква представяне на договора за кредит, която заповед подлежи, съгласно чл.418 от ГПК, на незабавно изпълнение, след формална проверка на редовността на документа, като защитата на потребителя е предвидено да се осъществи едва в двуседмичен срок, в който той има право да подаде възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта, което в този случай не спира изпълнението, да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419 от ГПК, като обжалването не спира изпълнението, както и да поиска спиране на изпълнението, но само ако представи надлежно обезпечение за кредитора или писмени доказателства, че не дължи, съобразно чл.420,ал.1 и ал.2 от ГПК, при което е поставен пред реалната угроза до произнасяне на съда по иска по чл.422 от ГПК относно съществуването на оспореното вземане да е претърпял принудително изпълнение и вземането на банката, основаващо се на неравноправни клаузи, да е удовлетворено. Очевидно така предвиденият и действал за релевантния период процесуален ред не удовлетворявал изискването на Директивата за спазване принципа на ефективността при защитата на правата на потребителите, в подкрепа на който извод е и практиката на ЕС, обективирана в постановените през този период решения, поред която Директивата не допуска правна уредба на държава- членка, която не дава възможност на националния съд в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза в договор между продавач или доставчик и потребител и същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови като привременна мярка спиране на изпълнителното производство, когато това е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение. При това положение е приел, че е налице недобро или лошо транспониране на Директивата в националното ни законодателство, което не е в състояние да осигури постигането на предписаните от нея резултати, което е и дало повод за образуване на процедура за нарушение 2018/4083 пред Европейската комисия, която е констатирала неизпълнение на задълженията, съгласно членове 3, 5, 6 и 7 от Директивата, и с уведомление от 24.01.2019г. е дала препоръки за приемане на съответни законодателни промени в двумесечен срок. Такива са предприети след срока с приемането на ЗИДГПК /ДВ, бр.100 от 20.12.2019г./, със заключителната разпоредба от който са приети изменения и в Закона за защита на потребителите. За процесния период Народното събрание поддържало законодателство, което не транспонира правилно Директивата, което нарушението е достатъчно съществено, тъй като води до неефективна защита на правата на потребителите от неравноправни клаузи, както и поради това, че законодателните промени са предприети от Народното събрание като мярка за отстраняване на констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на Директивата. Въззивният съд е изложил, че правото на Европейския съюз е част от вътрешното право на страната и има предимство пред нормите от вътрешното право, които му противоречат, съгласно чл.5,ал.4 от Конституцията на Република България, като общностното право можело да бъде нарушено не само когато е приложена национална правна уредба, несъобразена или противоречаща на правото на Европейския съюз, но и когато не е приложено или е приложено неточно при неправилно тълкуване или в отклонение от задължителната практика на Съда на Европейския съюз. В практиката на СЕС, обективирана в решение от 30.09.2003г. по дело С-224/01; решение от 13.06.2006г. по дело С173/03; решение от 28.07.2016г. по дело С-168/15, решение от 09.09.2015г. по дело С-160/14, се държала сметка за стабилитета и силата на пресъдено нещо на окончателното съдебно решение, гарантиращи правната сигурност, която не може да бъде оспорвана, като отговорността за нарушение на правото на Общността от решение на националната юрисдикция, отсъждаща на последна инстанция, можела да се понесе само в изключителния случай, когато съдът очевидно е нарушил приложимото право. Противно на доводите на ответника ОС- Пловдив, отговорността на държавата не се свеждала само до разрешаването на правен спор със сила на пресъдено нещо, а обхващала цялостната правораздавателна дейност на националната юрисдикция, включително постановените в рамките на заповедното производство актове – определения, след като Директивата предвижда директни права за потребителите, уредени с императивната разпоредба на чл.6,§1 - неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя, а практиката на СЕС в постановените за релевантния период решения била категорична, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, независимо от вида производство, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. В случая Окръжен съд- Пловдив е следвало да приложи тази разпоредба в рамките на образуваните пред него производства по чл.419 от ГПК и по обжалване на отказа за спиране на изпълнението по чл.420 от ГПК, чийто предмет е бил свързан с правоотношенията по процесния потребителски договор, като извърши преценка относно неравноправния характер на клаузите, което не е сторил, въпреки изричното позоваване на ищците като жалбоподатели, в очевидно нарушение на Общностното право. В обобщение е приел, че всички правоприлагащи органи са длъжни да преценяват съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и да приложат това право с приоритет пред националния закон, което не освобождава държавата от отговорността, че е приела или поддържа национално законодателство, несъобразено с правото на Европейския съюз, при което и доколкото вредите са последица от поведението на различни държавни органи и са съпричинени от тях по смисъла на чл.53 от ЗЗД отговорността им била солидарна, включително от гледна точка на ролята им на процесуални субституенти на държавата като носител на задължението за обезвреда. Изложил е, че правилно окръжният съд е приел, че вследствие на поведението на ответниците, за ищците са възникнали неимуществени вреди. Приел е, че имуществените и неимуществените вреди са различни по своя характер, като настъпването им е резултат от различни юридически факти. Всяко увреждащо действие е свързано с негативни преживявания за пострадалия от него, които са обичайна последица от такова действие или специфични, с оглед конкретните обстоятелства. В случая поддържането на национално законодателство, което не съответства на изискванията на Директивата за осигуряване на подходящи и ефективни правни средства и механизми за защита на потребителите в заповедното производство от неравноправни договорни клаузи и неприлагането от страна на съда в рамките на това производство на императивната разпоредба на чл.6,§1 от Директивата, според която неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя, несъмнено било довело до притеснения, несигурност и тревога за ищците относно резултата от предприетата от тях защита чрез подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение и жалба срещу отказа за спиране на принудителното изпълнение, каквото спрямо тях вече е било насочено по образуваното изп.дело. Предвиденият за реализиране на тази защита недостатъчен двуседмичен процесуален срок завишил интензитета на тези им негативни преживявания, тъй като за кратко време те следвало да се запознаят с подадените от банката документи, да се информират за правата си, да потърсят компетентна правна помощ, да вземат решение за начина на защита и да подготвят необходимата документация за реализирането й чрез три процесуални способа. През това време те са поставени и под угрозата да бъде продаден в рамките на висящото изпълнително производство ипотекирания за обезпечаване вземанията на банката апартамент, съставляващ единственото им семейно жилище, още преди съдът в исковото производство по чл.422 от ГПК да извърши преценка относно неравноправността на клаузите за лихви, такси и комисионни и да определи окончателния размер на задълженията им по договора за кредит, като с предприетата защита са целели да бъде гарантирана пълната ефективност на съдебното решение чрез спиране или преустановяване на принудителното изпълнение за спорните вземания. Именно поради това и тъй като защитата им е била в отговор на предявени вече претенции от банката и предприети принудителни действия, тя била ключова за последващото развитие на изпълнителното и на исковото производство. До очаквания от тях резултат не се е достигнало с произнасянето на съда, въпреки положените усилия и възлагани надежди, което довело освен до чувство на безнадеждност и до накърняване на чувството им за справедливост и доверието в правовия ред. Останалите обстоятелства- оставане без работа, изпадане в неплатежоспособност, са приети за освобождаващи отговорността на ответниците, доколкото наличието на други каузални фактори за настъпване на вредоносния резултат не прекъсват причинно-следствената връзка с увреждащото деяние и имат значение единствено за обема на отговорността. Съобразявайки тези конкретни за казуса обстоятелства относно характера и интензитета на търпените от ищците негативи вследствие поведението на ответниците, съдът е намерил, че за пълното им обезщетяване следва да се присъдят претендираните суми от по 10 000лв.. Относно претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, въззивният съд е приел, че единствено заплащането на договорна лихва от 6432,11лв. и такси от 107,64лв. по договора, чиято дължимост е отречена поради неравноправност на клаузите за тези вземания, съставлява претърпяна от ищците вследствие поведението на ответниците имуществена вреда. За тези суми, обаче, на ищците бил издаден обратен изпълнителен лист, с което същите са обезщетени. Останалите суми нямали характера на вреда, тъй като намаляването на имуществения им патримониум чрез заплащането им било правомерно по силата на договора. Заплащането на дължими на ТД на НАП и на община- Пловдив такси също не съставлявало вреда, още по-малко такава, която да е свързана с поведението на ответниците. Относно претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната полза, изразяваща се в невъзможността да увеличат имуществото си чрез покачване на цената на притежавания от тях недвижим имот, продаден на публична продан, за обезщетяване на която претендират сумата от 53811,51лв. като разлика между актуалната пазарна стойност на имота от 116000лв. и непогасеният им към банката дълг от 62188,49лв., формиран без прилагане на неравноправните договорни клаузи, съдът е приел, че безспорно ипотекираният за обезпечаване на вземанията на банката по процесния договор за кредит имот е продаден на публична продан в изпълнителното производство, образувано въз основа на изпълнителния лист по издадената обезпечителна заповед, като е възложен на 18.08.2015г. Продажбата на имота, обаче, не е пряка последица от неправомерното поведение на ответниците, свързано с неравноправните договорни клаузи за лихви, такси и комисионни. Действително, в резултат на тези клаузи е нараснал целият дълг на ищците, като месечната погасителна вноска се е покачила от първоначално определената с погасителния план в размер на 264,33лв. до 329,46лв. към м. ноември 2008г. или е увеличена със 65,13лв. В този смисъл недължимо поради неравноправните клаузи би било единствено увеличението от 65,13лв. на лихвата, но не и главницата и първоначално договорената лихва. Обстоятелството, че ищците, считано от 24.10.2011г., са преустановили изцяло плащанията по кредита е единствената причина той да бъде обявен за предсрочно изискуем от банката, тя да се снабди със заповед незабавно изпълнение и изпълнителен лист и да образува изпълнителното производство, в което е продаден имота за удовлетворяване на тези й вземания. В случай, че ищците бяха продължили да заплащат погасителните си вноски без увеличението от 65,13лв., формирано въз основа на неравноправните клаузи, кредитът нямало да бъде обявен за предсрочно изискуем. Само, ако въпреки това кредитът би бил обявен за изцяло предсрочно изискуем, защитата срещу неравноправните клаузи би била релевантна към поведението на ответниците по отношение на нея и към запазването на имота и увеличаването на имуществения патримониум на ищците чрез покачването на неговата стойност. По основанията за допускане на касационно обжалване. ОТНОСНО наведените в изложението на А.Х. и Д.Х. основания за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторите А.Х. и Д.Х. са въвели като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие със задължителната практика на ВКС, основанието по чл.280, ал.2, пр. 3- очевидна неправилност и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касаторите Х. за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението на делото?“, отговорът на който въпрос твърди, че е даден в противоречие с практиката на ВКС. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви и по направените във въззивната жалба на сем. Х. доводи и възражения. Твърдението за необсъждане на изложените в т. 74 от въззивната им жалба доводи се свежда до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение в обжалваната от Х. част. Неоснователно е искането на касаторите Х. за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Съображенията на касаторите за допуснати нарушения от съда, по своята същност представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче настоящият съд може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по правния въпрос „Когато е допуснато нарушение на правото на ЕС, вследствие на което е загубен недвижим имот- единствено жилище, как следва да бъде обезщетена тази загуба, така че да се постигне възстановяване на положението преди нарушението- с присъждате на обезщетение, равняващо се на стойността на имота към датата на неговата публична продан, ведно със законната лихва върху тази сума или с пазарната стойност на имота със сходни характеристики към момента на присъждане на обезщетението, така че обезщетението да позволи реално закупуване на семейно жилище като загубеното?“, отговорът на който въпрос твърди че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото по см. на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не следва да бъде допускан до касация, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда. Въззивният съд не е изложил мотиви относно начина на обезщетяване на загубата на недвижимия имот- единствено жилище, а че продажбата на имота не е пряка последица от неправомерното поведение на ответниците, свързано с неравноправните договорни клаузи за лихви, такси и комисионни. В разглежданият случай по поставеният въпрос не се твърди да е налице и неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика на Върховия касационен съд, която да бъде изоставена, не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 20/09.02.2022г. на АС- Пловдив по гр.д. № 601/21г. в частта, с която са отхвърлени предявените искове за заплащане на обезщетения за имуществени вреди в размер на 45 147лв., представляващи претърпяна загуба, ведно със законната лихва и обезщетение за забава в размер на 21 493,64лв., както и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 53 811,51лв.- пропуснати ползи, ведно със законната лихва. ОТНОСНО наведените в изложението на ОС- Пловдив и на Народното събрание на Р.България основания за допускане на касационното обжалване: В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ОС- Пловдив са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/. Следва ли ответникът в производството по чл.2в от ЗОДОВ да нови отговорност за неимуществени вреди, когато без значение е извършването или неизвършването на твърдяното от ищеца правонарушение, винаги се стига до вредоносния резултат на ищеца. Налице ли е причинно- следствена връзка между правонарушението и вредите, когато в правна действителност са се осъществили други каузални факти, от които пряко следва настъпването на вредоносния резултат?“, по отношение на който сочи основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чл.280, ал.1, т.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 2/. Легитимиран ли е съдът да отговаря на предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди във връзка с допуснато нарушение на правото на ЕС при постановяване на съдебни актове в производства по чл.419 от ГПК и чл. 420, ал.2 ГПК, с които не се разрешава спора по същество и нямат преграждащ характер за защита правата на длъжника“, отговорът на който въпрос твърди, че е даден в противоречие с решение на СЕС по дело С- 224/01; 3/. Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да обсъди всички конкретни обстоятелства, вкл. каузалните фактори, които обуславят настъпването на вредоносния резултат и да обоснове значението на всеки от тях за обема на отговорността?“, по отношение на който сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.2, п.3 ГПК- очевидна неправилност. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на Народното събрание са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/. В хипотезата, в която имуществените вреди са отхвърлени поради липсата на причинно- следствена връзка между констатираното от съда нарушение и тези вреди, допустимо ли е да бъде уважен иска за присъждане на неимуществени вреди, претендирани в същото производство, с мотива, че е налице пряка причинно- следствена връзка между същото нарушение и претендираните неимуществени вреди. Допустимо ли и съдът да формира своя извод за основателност на претенцията за неимуществени вреди само въз основа на приетата по делото съдебно- психологическа експертиза, с оглед отдалечеността на събитията, породили претенциите за неимуществени вреди, както и с оглед задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерии за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното увреждане“, относно които въпроси твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по уточнения по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос относно дължимата от съда проверка за наличието на пряка причинно- следствена връзка между нарушението на правото на ЕС и произтичащите от него права, и твърдените претърпени вреди, като основна предпоставка за ангажиране отговорността на държавата. Въпросът е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, доколкото в обжалваното решение е прието, че поддържането на национално законодателство, което не съответства на императивната разпоредба на чл.6, §1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., е довело до притеснения, несигурност и тревога за ищците относно резултата от предприетата от тях защита чрез подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение и жалба срещу отказа за спиране на принудителното изпълнение, и следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за проверка съответствието на обжалваното от ОС- Пловдив и Народното събрание на Р.България въззивно решение с практиката на ВКС и с актове на Съда на Европейския съюз по обусловилия изхода на спора въпрос. По останалите повдигнати от касаторите ОС- Пловдив и Народно събрание на Р. България въпроси, съдът ще се произнесе с решението си по същество. На осн. чл.84, т.1 ГПК ОС- Пловдив и Народното събрание са освободени от заплащане на държавна такса. Воден от горното, Върховния касационен съд, състав на ІV гр. отделение,