Определение № 399 от 12.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1802/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Лигнум България“ ЕООД, /с предходно наименование „Дунав Агро“/, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 1316 от 16.02.2022 г. по ч.гр.д. № 15330/2021 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III – В въззивен състав, с което е оставена без уважение частната жалба на същото дружество срещу определение № 20188923 от 23.09.2021 г. по гр.д. № 46203/2019 г. на Софийски районен съд, II ГО, 74 състав, за прекратяване на производството по делото на основание чл.299 ГПК. Дружеството частен касатор поддържа доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, с искане за неговата отмяна и връщане на делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Счита, че по приключилото, с влязло в сила решение, гр.д. № 64015/ 2017 г. по описа на СРС, предявеният частичен осъдителен иск за неустойка по чл.10 от същия Рамков договор за арендоване на земеделска земя е отхвърлен само на процесуално основание – поради непредставяне на оригинала на договора след оспорването му от ответника, което не съставлява произнасяне по съществото на спора. Твърди още, че не е налице неосъществяване на правнорелевантните факти за възникване на материалното субективно право, а претендираното право съществува, обективирано е в писмен рамков договор, а непредставянето на оригинала от договора в приключилото исково производство /поради обективна невъзможност или процесуален пропуск/ не означава, че такъв договор не съществува или, че не са се осъществили правнорелевантните факти за възникване на претендираното материално право. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Разпростира ли се силата на пресъдено нещо по предявен частичен иск спрямо останалата част от притезанието, когато първоначалният иск е бил отхвърлен на процесуално основание, без да е налице разглеждане и произнасяне по съществото на спора и по наличието или не на материалните предпоставки, на които се основава вземането. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са възпроизведени обективираните в жалбата фактически и правни доводи. В постъпил по делото писмен отговор от ответника по частната касационна жалба – „Филия -01“ ЕООД, в ликвидация, ЕИК [ЕГН], чрез процесуален пълномощник, се оспорва искането за достъп до касация, както и основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК определение, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок. За да постанови атакуваното въззивно определение, с което е потвърдено прекратителното определение на първостепенния съд, въззивният съдебен състав се е позовал на разпоредбата на чл.299, ал.1 ГПК, както и на тълкувателните постановки в ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, според които, влязлото в сила решение за отхвърляне на частичен иск формира сила на пресъдено нещо относно основанието, от което произтича вземането, и това налага прекратяване на производството по предявен последващ частичен иск за друга част от спорното право. Крайните правни изводи на въззивния съд са изведени след преценка на предмета на материалноправния спор и страните по приключилото исково производство по гр.д. № 64015/2017 г. на СРС и предмета на последващото гр.дело № 46203/2019 г. на СРС. Констатирано е, че е налице влязъл в сила съдебен акт, с който е отречено съществуването на спорното материално право поради недоказаност на основанието, от което произтича. Съобразявайки решаващите правни изводи на въззивния съд, формулираният от частния касатор въпрос не би могъл да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото. Въпросът е изведен въз основа на твърдения на дружеството за отхвърляне на първия частичен иск за неустойка на „процесуално основание“, което не съответства на приложените решения при инстанционното разглеждане на гр.д. № 64015/2017 г. по описа на СРС, 74 състав. Доводи в този смисъл са поддържани и във въззивната частна жалба, но не са възприети от въззивния състав при постановяване на сега атакуваното определение. Друг е въпросът за причините, поради които ищецът не е установил по безспорен начин наличието на постигнато съгласие с ответника за конкретно неизпълнение по Рамковия договор, пораждащо задължение за заплащане на предвидена в договора неустойка. Това обаче не рефлектира върху извода, че с влязло в сила решение по предходно заявен частичен иск по чл.92 ЗЗД е отречено основанието, от което произтича цялото вземане. Независимо от неустановяване на общата селективна предпоставка, допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е само бланкетно, което отделно обуславя неоснователност на искането за допускане на касационен контрол на атакувания процесуален съдебен акт. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение