Определение № 2374 от 09.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1038/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Банка ДСК“ ЕАД чрез юрисконсулт П. Б. А. оспорва решение от 30.01.2023 г. по гр.д. 132/21 г., СГС, III Б състав, с което след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд относно договорна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и О. Н. Р. за периода от 07.09.2014 г. до 25.06.2019 г. за разликата над 3 659,66 лв до 4 899,38 лв, както и сума от 991,40 лв, представляваща наказателна лихва по договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕДА и О. Р. за периода от 07.09.2014 г. до 25.06.2019 г. е отхвърлил исковете на банката в посочените части. Счита, че решението е необосновано – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. От чл. 8 от сключения договор за кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г. се установявало, че кредитът се олихвява с 10,45 %. При нарушения на условията кредитополучателят губел правото да ползва преференции изцяло или частично. Съдът неправилно бил приел, че не е обявена предсрочна изискуемост на кредита, като не бил отчел всички доказателства по делото. Излага подробни съображения за редовното връчване на уведомяването от ЧСИ, както и надлежно упражняване на правото да превърне задълженията си по договора за кредит за текущо потребление от 20.03.2014 г. в предсрочно изискуеми. Счита, че съдът е следвало сам да изчисли лихвата, както и да съобрази настъпилите входа на производството факти и обстоятелства. Освен това излага съображения за нарушение на материалния закон –основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3 пр. 1 от ГПК. С оглед нормата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ. Излага подробни съображения относно уговореното между страните, включително в Общите условия. Счита, че предвид неизпълнението на задължението за връщане на сумата в срок, следва да бъде осъден да заплати и санкционираща лихва от 10 %. Моли да се отмени решението в обжалваната част от 3 659,66 лв до 4 899,38 лв договорна лихва за периода от 07.09.204 г. до 25.06.2019 г. и за сумата 991,40 лв санкционираща лихва, дължима за същия период. Моли да се отмени решението. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи следните основания за допускане на касационно обжалване и поставя следните правни въпроси, както следва: Сочи наличие на основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Счита, че в обжалваното съдебно решение, съдът бил направил необоснован извод относно правното значение на факта на настъпване на изискуемостта на всички падежирали вноски по договор за банков кредит, в разрез с правилата на формалната логика и тази необоснованост е установима само от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на този факт, очертан от доказателствата. Счита, че по правния въпрос относно падежиралите вноски, който е очевидно неправилен, била налице задължителна практика – Тълкувателно решение от 02.04.2019 г. по тълк.д. 8/17 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че съдът макар и да се е позовал на това тълкувателно решение, то не е съобразил, че следва да присъди и възнаградителните лихви. Ответникът П. Е. Р. оспорва касационната жалба и намира, че не е налице соченото основание – очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Излага съображения, че въззивният съд изцяло бил се съобразил с цитираното тълкувателно решение и въз основа на него бил определил размерите на претендираните суми – главница в пълния предявен размер, тъй като до последното по делото заседание всички суми по кредита били падежирали. Съдът бил се съобразил с исковия период. Върховният касационен съд на Р България, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е в срок, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. Въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за кредит от 20.03.2014 г. като е установено, че кредитополучател е О. Н. Р. заедно с Е. Р. Р., като П. Е. Р. е наследник по закон, приел наследството на починалата си майка, О. Р., учредявайки договорна ипотека върху недвижим имот, придобит по наследство. За да отхвърли иска за заплащане на възнаградителна лихва, заявен в заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК, определящ основанието на процеса, за периода от 07.09.2014 г. до 25.06.2019 г. 4 899,38 лв, въззивният съд е приел, че липсва обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. В хода на процеса бил настъпил падежът на последната вноска съгласно уговорения план за погасяване. Прието е, че съгласно т. 7.1. от Общите условия, приложими към договора, не е променян размерът на лихвения процент и същият е в размер на 10,45 %. При преценка дължимостта на претендираната сума, е прието, че с оглед заключението на вещото лице че за процесния период, е 3 659,66 лв. Потвърдено е решението относно главницата и посочения размер законна лихва. По отношение на дължимата лихва за разликата над 3 659,66 лв е прието, че не следва да се съобразява дължимостта на сумата от 1160,33 лв, тъй като е погасено задължението в резултат на принудително изпълнение, което не следва да се съобрази. По отношение на санкционна лихва за периода 991,40 лв, въззивният съд е приел, че клаузата за уговарянето й е неравноправна и следва да остане неприложена. Поради това е достигнал до извод, че липсва уговорка за санкционираща лихва и това е обусловило извод за недължимост на тази лихва. Въззивният съд е взел предвид клаузата на чл. 19.2 от Общите условия, в която било уговорено, че обезщетение за забава във вид на мораторна неустойка, основен компонент, формиращ обезщетението за забава е договорения лихвен процент по кредита, т.е. възнаградителна лихва като втори компонент – надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. При наличие на обявена предсрочна изискуемост би се стигнало до заплащане едновременно и на възнаградителна лихва, и на същата лихва, увеличена с 10 процентни пункта. Прието е, че продължителността на периода, в който ще се дължи, бил поставен в зависимост от условие изцяло зависещо от волята на кредитора. Липсвала съразмерност между санкционните последици и тежестта от неизпълнението, релевантно за настъпване на предсрочната изискуемост, доколкото с клаузата на чл. 19.2 от Общите условия, длъжникът бил поставен в значително по-неблагоприятно положение, спрямо кредитора, който може да се позовава на нея винаги, когато длъжникът забави плащания по кредита с повече от 90 дни, дори забавата да е частична или да касае само акцесорни задължения. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Допускането на касационно обжалване се извършва служебно, само ако се установи наличие на основание, обосноваващо вероятност съдебното решение да е нищожно, на основание чл. 280, ал.2, пр. 1 от ГПК. Също така ако са налице основания, обосноваващи извод, че решението може да е евентуално недопустимо, на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав, намира, че не установиха посочените основания. Решението е постановено след сезирането на съда по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК със заявление от банката. Възражението, на основание чл. 414 от ГПК от длъжника е подадено в срок. Исковата молба също е подадена в срок. С оглед изложените мотиви от въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване –очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Посоченото основание съгласно трайната практика на ВКС, изисква да са налице такива пороци на съдебното решение на въззивния съд, които да са установими от мотивите на въззивния съд, без извършване на същинска проверка по реда на чл. 290 от ГПК и на основанията съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. Сочените основания следва да не са идентични на предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания. Следва да са допуснати от въззивния съд такива нарушения на материалния закон, изразяващи се в приложение на материална норма в обратен на действителния й смисъл, на норма, която не съществува или е приложена по начин, който обуславя извод за приложение извън закона. Соченото процесуално нарушение следва да е установимо от обжалвания акт и да е съществено. По отношение на необосноваността на съдебното решение тя следва да се изразява в нарушение на правилата на формалната логика или да се изразява във вътрешно противоречие на мотивите. В настоящия случай липсват такива основания. Актът е ясен, няма противоречие в мотивите, липсва нарушение на правилата на формалната логика, както и липсва съществено процесуално нарушение, посочена е приложимата правна норма в смисъла, който е възприет от съдебната практика трайно. В настоящия случай такава очевидна неправилност не може да се установи. Изводът относно частична недължимост на възнаградителната лихва е приет след като са съобразени доказателствата по делото. С оглед установеното от вещото лице, въззивният съд е приел, че погасяване на част от възнаградителната лихва е станало по реда на принудителното изпълнение. Въззивният съд е определил размера на договорната възнаградителна лихва, с оглед заключението на вещото лице и приемайки, че липсва обявяване на предсрочна изискуемост и се дължи така възнаградителната лихва, както е определена в погасителния план както и съобразно исковия период. Разликата над уважения размер е възнаградителна лихва, която не е дължима поради това, че не е е претендирана. Краят на исковия период е 25.06.2019 г. докато погасителният план е до 22.03.2022 г. Но този период от 25.06.2019 г. до 22.03.2022 г. не е посочен от ищеца и поради това не може да се присъди възнаградителна лихва за същия. Изложените съображения не могат да представляват основание за очевидна неправилност на въззивното решение. Не е налице соченото основание, доколкото изложените мотиви са непротиворечиви и за да се прецени правилността на извода на въззивния съд, следва да се извърши проверка на доказателствата по делото. Такава проверка не може да се извърши в стадия по селекция на касационните жалби. Поради изложените мотиви не може да се допусне касационно обжалване. С оглед формулираното искане за присъждане на разноски и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 550 лв. Същите са доказани да са извършени с оглед представения от ответника договор за правна защита и съдействие между него и адв. Я., в който е удостоверено, че е уговорено възнаграждение от 550 лв за изготвяне на отговор на касационна жалба, както и е удостоверено от адвоката, че възнаграждението в посочения размер, е получено. По изложените съображения Върховният касационен съд