Определение № 93 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3140/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 20266 от 17.12.2019 г. от С. Щ. С. от [населено място], Бургаска област, чрез пълномощника си адв. М. Д. от АК-София, против въззивно решение № І-126 от 08.11.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1343/2019 г. на Бургаския окръжен съд, ІІ ГО, І-ви въззивен състав, с което като частично е отменено решение № 121 от 01.07.2019 г. на Поморийския районен съд, постановено по гр.д. № 182/2019 г. в отхвърлителната му част, е уважен предявеният иск от С. Щ. С. от [населено място] срещу Б. М. М. от [населено място], с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, в размер на сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от деликта на 02.06.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 02.06.2018 г. до окончателното изплащане, като първоинстанционното решение е потвърдено в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата от присъдените 3 000 лв. до претендираните 10 000 лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди. Касаторът релевира касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за разликата между присъдените 3 000 лв. и претендираните 10 000 лв., съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, с твърдението, че са обусловили изхода на делото и които са свързани с приложното поле на чл. 45 и чл. 52 ЗЗД, за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решени в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на съда на Европейския съюз и че разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Прилага съдебна практика – решение № 271/2017 от 30.01.2018 г. по гр.д. № 341/2017 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът по касационната жалба Б. М. М. от [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД, с обжалваем интерес над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 19.10.2017 г. споразумение по НОХД № 388/2018 г. по описа на Поморийския районен съд, обвиняемият Б. М. е признат за виновен в това, че на 02.06.2018 г. около 23,30 ч. в [населено място], в условията на реална съвкупност с деянието по чл. 198, ал. 1 НК, чрез налагане на удар с нож в областта на гърба, причинил на С. Щ. С. лека телесна повреда, изразяваща се в прободно-порезно нараняване, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено по хулигански подбуди – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. с чл. 130, ал. 1, вр. с чл. 23, ал. 1 НК. За това престъпление на Б. М. му е наложени наказание „пробация“, със съответните пробационни мерки, като на основание чл. 23, ал. 1 НК му е определено едно общо най-тежко наказание измежду наказанията, наложени със споразумението от 14 месеца лишаване от свобода при условията на чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. Въззивният съд е приел, че извършването на противоправно деяние е установено със задължителна сила за съда и страните по НОХД № 388/2018 г. по описа на Поморийския районен съд/чл. 300 ГПК/, тъй като съгласно чл. 383, ал. 1 НК, одобреното от съда споразумение в наказателното производство има последиците на влязла в сила присъда, поради което в случая е налице фактическият състав на чл. 45 ЗЗД - наличие на противоправно поведение от страна на дееца, вреди за пострадалия, които са резултат от това поведение, причинна връзка между тях и наличие на вина у извършителя. Приел е, че от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, е установено, че в резултат на противоправното деяние, осъществено от ответника на 02.06.2018 г., на пострадалия е причинена прободна рана в гърба от около 2 см паравертебрално в ляво с дълбочина около 5-6 см, в резултат на което пострадалият ищец е претърпял неимуществени вреди/болки и страдания/, за възмездяването на които въззивният съд е определил сумата от 3 000 лв., в какъвто размер е уважен този иск, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По отношение на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в действащата към момента на подаване на касационната жалба/17.12.2019 г./ редакция на тази разпоредба/ Д.В., бр. 86 от 27.10.2017 г./ - противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, не са изложени каквито и да е доводи, които да обосновават необходимост от обсъждане на това основание. Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран от настоящата инстанция, с оглед разрешението дадено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно - относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е обусловил изхода на делото, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването му не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна и установена съдебна практика, в т.ч. и част от тази, посочена от касатора, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Това е така, тъй като въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на деликт е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решението на съда се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички допустими и относими по спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания в резултат на деликта, размерът на обезщетението е определен съобразно тях. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, съдържаща се в т. 11 на ППлВС № 4/1968 г., която сочи на същия подход при определяне размера на обезвредата за морални вреди и при постановяване на решението си въззивният съд я е приложил като е посочил конкретно обстоятелствата, които обуславят причинените неимуществени вреди, както и значението им за определяне на техния размер. Доколкото в случая съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия, на който в резултат на деликта е причинена лека телесна повреда, като той се възстановил за сравнително кратък период от време. В случая, за да присъди обезщетение за причинените на касатора неимуществени вреди в резултат на деликта в размер на 3 000 лв., въззивният съд е отчел освен увреждане здравето на ищеца и начина на извършване на деянието, както и преживените в резултат от това стрес и уплаха от С.. Отчел е обстоятелството, че пострадалият не е предизвикал извършителя на деянието, същото е извършено с изключителна дързост, през нощта, в гръб, с остър предмет – нож, като раната не е порезна, а прободна, проникваща в долната част на гърба. Жертвата не е могла да възприеме непосредствено нападателя си и да се защити, което е предизвикало допълнителна уплаха и стрес у него. Към момента на удара и проникването на ножа на дълбочина 5-6 см. пострадалият не е могъл да осъзнае до каква степен е налице опасност за здравето и живота му, което е съпроводено с безсилие и страх за живота, поради което вечерта, когато е бил приет в болница, той е бил в шок, не е могъл да говори, т.е бил е дълбоко стресиран от случилото се. В тази връзка съдът е приел, че имено силната уплаха, стрес и неизвестността относно живота са причините, поради които пострадалият не е могъл да говори и да се храни в периода на престоя си в болничното заведение, като след изписването му от болницата той е продължил да сънува кошмари. В резултат на увреждането и силният стрес в рамките на един месец пострадалият не е могъл да се грижи сам за себе си, а е разчитал на помощта на дядо си. От друга страна съдът е отчел и факта, че пострадалият е млад човек, оздравителният период е протекъл нормално, не са налице данни увреждането да се е отразило трайно и необратимо върху здравето му, поради което е приел, че обезщетение в размер на сумата от 3 000 лв. е адекватно на причинените на пострадалия касатор в резултат на непозволеното увреждане на 02.06.2018 г. неимуществени вреди, което парично обезщетение в случая е определено в съответствие с принципа за справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на непозволеното увреждане. Тъй като по поставения правен въпрос от материално естество е налице задължителна и установена съдебна практика на ВКС, в т.ч. и тази, посочена от касатора, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение, а освен това то е заявено само бланкетно без обосновка. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,