Определение № 566 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2464/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена от прокурор Ц. П. от Окръжна прокуратура – Велико Търново, срещу решение № 151 от 29.03.2023 г., постановено по в.гр.д. № 779/2022 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 67 от 07.09.2022 г. по гр.д. № 1/2022 г. на Районен съд – Елена, с което Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца А. Г. Д. сумата от 6000 лв. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ГПК, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултата на незаконно наказателно преследване. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано поради нарушение на материалния закон при приложението на чл. 52 ЗЗД и определянето на размера на справедливо обезщетение. В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от А. Г. Д., чрез адв. И. Х., в който се поддържа, че не са налице основания за допускането на касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на направените разноски, за което е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 19.05.2023 г. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивната инстанция. С обжалваното решение е прието, че съдът е сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени в следствие на дейност на правозащитните органи, изразяваща се в обвинение на ищеца в извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за което е образувано досъдебно производство № 87/2017 г. по описа на Областна дирекция на МВР - Велико Търново, прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивният съд е споделил фактическите констатации, изложени в мотивите на първоинстанционното решение, поради което е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Посочено е, че влязлото в сила постановление на наблюдаващия прокурор, с което воденото по случая наказателно производство е прекратено поради извода, че извършеното от ищеца деяние не съставлява престъпление, обосновава незаконността на повдигнатото обвинение, поради което за ищеца е възникнало право да претендира обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че повдигнатото на ищеца обвинение е засегнало доброто му име и чест поради разгласяването на обвинението в населеното място, където е живял, както и е било засегнато душевното му благосъстояние на спокойствие, довело до отрицателни изживявания като притеснения - за себе си и за състоянието на майка му, за която е трябвало да се грижи, чувства на неудобства, за накърнена справедливост /онепраавданост/ и страхови представи с оглед евентуално осъждане. Установено е промененото отношение на част от хората към него, както и засилената враждебност на други хора с оглед предубедеността им, във връзка с което са кредитирани събраните по делото свидетелски показания. Въззивният съд, като е съобразил конкретните обстоятелства по случая, именно: икономическия стандарт на живот в страната, периода от време, през който ищецът се е намирал в несигурното положение на обвиняем - 1 година, 4 месеца и 9 дни, сравнително неголямата тежест на повдигнатото обвинение, преценена от размера и продължителността на предвидените в закона наказания, действалата за максимален срок „подписка“ съгласно чл. 234, ал. 8 НПК, която реално с нищо не е ограничила личната му свобода, нито му е причинила някакви други неудобства и притеснения, обстоятелството, че ищецът е бил обществено известен и активен във връзка с проблемите на местната кооперация, както и казуистичната практика на ВКС по сходни случаи - е приел, че сумата от 6000 лв. представлява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса за задължението на съда да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на спора, както и да обсъди всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението, включително обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост, както и да отрази в мотивите си тяхното конкретно значение за определяне на справедливия му размер. По първия въпрос се твърди противоречие на изводите на съда с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК, ВКС, както решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 на ВКС. По втория въпрос се твърди противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. на ВС, т. 11 от ТР № 3/2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр.д. № 2516/2014 г. на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС. По въпрос № 1 за задължението на съда да обсъди всички твърдения и доводи на страните: Въпросите са правнорелевантни за дейността на въззивната инстанция при решаването на делото, но не е налице противоречие с практиката на ВКС, включително и с посочената от касатора. Съгласно приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните следва да изложи собствени мотиви по същество на делото. В случая въззивният съд, независимо от препращането на основание чл. 272 ГПК към фактическите констатации на първоинстанционния съд, е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства както и доводите и възраженията на страните. Мотивите му са ясни и формирани в резултат на собствената дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обсъдени са всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. По въпрос № 2 за задължението на съда да вземе предвид всички конкретни обстоятелства при определяне на справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди: Поставения материалноправен въпрос е обусловил волята на въззивния съд при постановяването на обжалваното решение, но не е налице противоречие с практиката на ВКС. В цитираната от касатора практика - т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за определения и присъден размер. Такива обстоятелства са: вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца, вида на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен, и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт /арг. от чл. 52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т. гр. д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС/. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, фактът, че му е била наложена най-леката възможна мярка за неотклонение, отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психическото здраве, личния и социалния му живот, както и обществено-икономическите условия. Въззивният съд е взел предвид правно релевантните обстоятелства, приети за установени по делото, и спрямо тях е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в соченото от страната ППВС № 4/1968 г. В тази връзка следва да се отбележи, че и в посочените от касатора решения, за които се твърди, че са по аналогични случаи, също са възприети горните принципни разрешения на тези правни въпроси, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. В началото на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване Прокуратурата бланкетно се е позовала и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК без да навежда допълнителна аргументация в тази насока. За пълнота следва да се посочи, че с оглед наличието на трайна и непротиворечива практика и по двата въпроса, която няма нужда от промяна, изоставяне или осъвременяване, поставените въпроси не са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Предвид гореизложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи на ответника по касационната жалба направените от него разноски пред тази инстанция, които съобразно представените доказателства – договор за правна защита и съдействие и списък на разноските – възлизат на 800 лв. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение