Определение № 2161 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 129/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. М., представлявана от адв. Н. М., срещу решение № 265 от 18.09.2024г. по в.гр.д. № 333/2024г. на Окръжен съд Сливен, с което след частична отмяна на решение № 347 от 25.04.2024г. по гр.д. № 3404/2023г. на Районен съд Сливен е признато за установено, че И. А. М. дължи на „Ти Би Ай Банк” ЕАД по договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 12.11.2021г. главница в размер на още 8960,18 лева, договорна лихва в размер на 2733,02 лева за периода от 15.08.2022г. до 27.01.2023г. и 394,27 лева обезщетение за забава за периода от 15.08.2022г. до 16.03.2023г. и И. А. М. е осъдена да заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД разноски за заповедното и първоинстанционното производство в размер на още 1208,50 лева, както и разноски за въззивното производство в размер на 542 лева. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид отсъствието на яснота в договора за начина на формиране на ГПР и конкретно включено ли е задължението за заплащане на застрахователна премия, представляващо неизпълнение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора за кредит. Сочи, че в противоречие с посочената разпоредба в ГПР не са отразени всички действителни разходи по кредита, а именно разходите за процесната застрахователна услуга, която е в размер на 4456,53 лева и се явява почти 1/3 от главницата по кредита, възлизаща на 11 350 лева. Намира, че по този начин като икономически по-слабата страна е лишена от възможността да извърши информиран избор за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпостави отделния кредитен продукт. Поддържа, че въззивният съд не е отчел и възражението за неспазване на разпоредбата на чл.10 вр. чл.11, ал.1, т.11 ЗПК – договорът за потребителски кредит да е сключен по ясен и разбираем начин и да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Сочи, че в договора е посочен общ размер на кредита, но не е посочено какво включва този общ размер. Твърди още, че посоченият в чл.10 от договора ГПР в размер на 49,55% не включва застрахователната премия, която е третирана като доброволно избрана допълнителна услуга, като при включването й ГПР би нараснал до 90 %. Твърди, че с обозначаването на застраховките като доброволни, а не като задължителни, кредиторът е увеличил посоченият общ размер на кредита и така чрез него е намалил ГПР, а освен това, ако застраховката беше посочена като задължителна, каквато в действителност е, то тогава съгласно ДР на ЗПК би трябвало да бъде представена като допълнителен разход по кредита, а не да бъде част от главницата, което неминуемо ще доведе до промяна в ГПР. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че щом сключването на договор за застраховане не е било условие за получаването на кредита, то застрахователната премия не представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Сочи, че в чл.7.2.2 и чл.19 от договора е предвидено, че застраховките са доброволни и не са условие за сключването му, с което на практика се цели заобикаляне на правилата на закона. Твърди още, че според чл.9.2 от договора лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата, без да се разбира кой точно е този размер на главницата с оглед посочените в договора различни суми за общ размер на кредита, което води до объркване на потребителя. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „При наличие на изрична клауза в договора за кредит, която гласи, че сключването на застрахователна премия е доброволно, следва ли стойността на застрахователната премия да бъде включена при формиране на ГПР, след като е включена в общия дълг към главницата и месечните вноски?” Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, представляван от юрисконсулт Д. И., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като касаторът не е обосновал соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед наличието на ясна законова норма, даваща отговор на поставения въпрос - §1 на ДР на ЗПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е посочил, че по ч.гр.д. №1245/2023г. на РС Сливен, образувано въз основа на заявление от 29.03.2023г. по чл. 417 от ГПК от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, е издадена заповед №734 от 30.03.2023г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК срещу И. А. М. за сумата 14596,03 лева - главница по договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 12.11.2021 г.; 2733,02 лева - договорна лихва за периода от 15.08.2022 г. до 27.01.2023 г.; 394,27 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2022 г. до 16.03.2023 г., държавна такса от 354, 47 лв. и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. Посочил е, че с атакуваното решение първоинстанционният съд е счел, че договорът за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл. 19 ал. 1 и 2 от ЗПК и е приел, че се дължи само сумата 5 635, 85 лв. остатък от главницата, за която е уважил иска, а го е отхвърлил за разликата до 14 596, 03 лв. главница и за останалите претендирани като дължими суми за договорна лихва от 2 733, 02 лв. и обезщетение за забава от 394, 27 лв. Въззивният съд е приел за установено, че едновременно с договора за потребителски кредит ответницата е избрала да сключи и договор за застраховка, като застрахователната премия в общ размер на 4 456, 53 лв. е включена в общия размер на главницата и при това положение ГПР се изчислява съгласно законовата методика на 49,82%. Посочил е, че съгласно експертното заключение, ако ГПР се изчисли при главница по кредита 11 350 лв. и разход по застрахователни премии в размер на 4 456,53 лв., ГПР се увеличава на 90%. Въззивният съд е посочил, че т.10 на чл.11, ал.1 ЗПК предвижда, че в договора за потребителски кредит се посочва годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съобразил е, че чл.10, ал.2 и чл.10а, ал. 2 ЗПК императивно забраняват на кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Намерил е, че в случая не е отразено като разход по кредита, че потребителят следва да заплати застрахователна премия в общ размер на 4456,53 лв., която се равнява на около 40% от главницата по кредита, и това не е взето предвид при калкулациите на ГПР. При преценката дали по реда на чл.19, ал.1 ЗПК е трябвало да бъде включен този разход, въззивният съд е съобразил съдържанието на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, чиято легална дефиниция се намира в пар.1 на ДР на ЗПК и чл.3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Посочил е, че според тази норма "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Въззивният съд е приел, че в случая категорично се установява от представените в оригинал по делото документи, че в чл. 19 на договора за потребителски кредит изрично е посочено: „При сключването на този договор потребителят не е длъжен да сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора в качеството му на застрахователен агент.“ Взел е предвид, че потребителят е подписал заявление-декларация, в което в т.13 ръкописно е отбелязано заявеното желание и даване на съгласие за сключване на застраховка от банката-кредитодател, действаща като застрахователен агент на „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф Общо застраховане клон България“ КЧТ. Достигнал е до извод, че след като сключването на договор за застраховане не е било условие за получаването на кредита, то застрахователната премия не представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР. Поради това е приел, че последният се изчислява в размер на 49,82% и не надвишава предвидения от ЗПК лимит от 50 %. Заключил е, че договорът за потребителски кредит не е недействителен поради нарушения на разпоредбите на чл.11 и чл.19 ЗПК. Въззивният съд е посочил, че по делото са представени в оригинал договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 12.11.2021г., рамков договор от същата дата за платежни услуги за физически лица, заявление декларация за установяване на договорни отношения, декларация за предоставена предварителна информация от 12.11.2021г., информационен формуляр за застраховка на кредитополучателя, информационен бюлетин за вложителите, декларация за определяне изискванията за присъединяване на застраховано лице към застрахователни програми със сертификат № 170532238452021 за съдържанието на покритите рискове, общи условия за посочените застрахователни програми и общи условия за ползване на допълнителна медицинска услуга, всичките носещи на всяка страница подписа на кредитополучателката. Отбелязал е, че направените доброволни избори са ръкописно отбелязани и както в договора за потребителски кредит, така и в сертификата за застраховка, са посочени конкретните дължими суми по застрахователните програми, начина и сроковете за заплащане. Посочил е, че в договора за потребителски кредит също са описани размерът на кредите, общия размер на застрахователната премия, видовете застраховки, и така формираният общ размер на кредита, както и е инкорпориран погасителен план, в който са описани размерът на вноските и съставът им от главница и лихва и падежът, посочени са лихвеният процент и годишният процент на разходите и начина на изчисляване. С оглед на това е намерил, че потребитителят е имал пълна информираност и яснота относно вида и характера на договорните отношения, условията, размера на задължението и отделните права и задължения, породили се за всяка страна, в това число е получил подробна предварителна информация и разяснения за абсолютно всички аспекти на договора, включително и относно пожеланите застраховки и тяхното отражение в имуществената му сфера, и следователно е могъл да прецени дали предлаганите продукти съответстват на неговите възможности и финансово състояние. По тези съображения въззивният съд е приел, че няма основания за обявяване на недействителността на договора за потребителски кредит и не следва да намери приложение правилото на чл.23 от ЗПК. Поради това е достигнал до извод, че установителните искове относно вземанията, за които е издадена заповедта по чл. 417 от ГПК са изцяло основателни и следва да се уважат. Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният от касатора материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. При съобразяване разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС и с оглед твърденията на касатора въпросът следва да бъде уточнен по следния начин: „Каква е дължимата от съда проверка при преценката дали стойността на застрахователната премия следва да бъде включена при формиране на ГПР и може ли тази преценка да се основе само на посоченото в договора за потребителски кредит, че сключването на застрахователен договор от кредитополучателя е доброволно?“ Съгласно решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В мотивите на решението е прието, че по силата на член 3, буква и) от Директива 2008/48 ГПР съответства на общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита, и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2 от тази директива. Посочено е, че за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C-686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerov б, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Добавено е, че за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C-383/18, EU:C:2019:702, т. 30). С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Уточнил е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план. Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по член 19, параграф 4 от ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в BGN и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на СЕС. Допускането на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът И. А. М. следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 241,75 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение