Определение № 1008 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1739/2023 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2,изр. второ ГПК, образувано по частна жалба срещу определение № 50159 от 09.08.2023г. на ВКС, Второ т.о., постановено по т.д.№ 1667/2022г., с което е оставена без разглеждане, на основание чл.280,ал.3,т.1 ГПК, подадената от Ю. К. Т., Е. К. Т., Н. К. Т.-Н. и А. А. Т. касационна жалба срещу решението по в.гр.д.№ 1004/2021г. на ОС Благоевград. Частните жалбоподатели се позовават на неправилност на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Посочват, че делото е образувано по искова молба на ищеца В. Ж. срещу четирима ответници с посочена цена на иска с правно основание чл.55 ЗЗД 15 000лв. с искане тя да бъде заплатена солидарно. Въвеждат, че тази цена е посочена от ищеца към датата на завеждане на иска и изрично или мълчаливо е възприета от първоинстанционния съд по аргумент от разпоредбата на чл.70,ал.1 ГПК. Излагат съображения, че цената на иска се определя по реда на чл.69 ГПК към момента на предявяване на иска и ако няма изменение на неговия размер, тази цена е обвързваща съда и страните по време на висящността на цялото производство. Страните цитират съдебна практика и възразяват, че с обжалваното определение ВКС не е имал законово основание и право да „раздроби“ цената на иска по чл.59 ЗЗД на четири части и да заключи, че размерът е под приетия като необжалваем минимум от 5 000лв. Считат, че релевантна за правилното разрешаване на въпроса за допустимостта на касационното обжалване е преценката дали при посочена цена на иска, е законосъобразно тя да се измени, освен по реда на чл.214 ЗЗД; дали ако ответниците са привлечени като солидарно задължени да заплатят на ищеца обезщетение от неизпълнено от общия им наследодател задължение за предаване на една вещ, преценката на съда за субективното съединяване на искове срещу всеки един от тях, ще промени размера на иска съобразно дела им от наследството. Относно първата преценка жалбоподателите считат, че атакуваното определение е в отклонение от практиката на други състави на ВКС, обективирана в определение № 569 по ч.гр.д.№ 4674/16г. на четвърто г.о. и определение № 552 по ч.гр.д.№ 532/11г.(без посочване на отделение). Като втори аргумент за неправилност жалбоподателите посочват, че в атакуваното пред ВКС решение е посочено, че то подлежи на обжалване пред този съд. Излагат, че в резултат на тези указания е ангажиран адвокат, заплатен е негов хонорар и държавна такса, които разходи те не биха сторили, ако въззивният съд беше посочил невъзможността за обжалване на неговия акт. Следващ аргумент за неправилност е посочен този, че въззивният съд е задължен да изпрати на ВКС дела с надлежно администрирана и редовна жалба в изпълнение на задълженията, предвидени в чл.286,ал.1 ГПК, поради което, след като е изпратил жалбата на касационната инстанция, следва, че тя е редовна и това обстоятелство е проверено надлежно и отговорно от администриращия съд. На четвърто място се оспорва правилността на мотива, изложен в обжалваното определение за приложимост на разпоредбата на чл.60,ал.1 ЗН като отново се акцентира, че делото е започнало при посочена от ищеца цена на иска от 15 000лв. с искане за солидарното й заплащане от ответниците. Според обжалващите до края на развитието на процеса тези параметри следва да останат същите. Искането е за отмяна на определението и „допускане на обжалването на оспореното решение“. Отговор от насрещната страна не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С обжалваното определение съставът на ВКС е констатирал, че производството по гр.д. № 1628/19г. пред Районен съд Гоце Делчев е образувано по искова молба на В. А. Ж. лично и като ЕТ „В. Ж. - Шанс“ против Ю. К. Т., Е. К. Т., Н. К. Т. - Н. и А. А. Т. по иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за ползване на товарен автомобил „Шкода Европа 100“ Е 3901 DN за периода от 02.06.2011г. до 23.12.2019г. и по иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че не дължи на ответниците вземането им за законна лихва върху сумата 4 500 лв„ считано от 25.09.2007 г., по влязло в сила на 02.06.2011 г. съдебно решение по гр. д. № 883/2006 г. по описа на Районен съд Гоце Делчев за периода 24.08.2012г. - 24.08.2017г., в размер на 4 930.43лв. В обжалваното определение са формирани изводите, че: 1/ Претендираните права и по двата иска не произтичат от търговска сделка или от посочените в чл.365 ГПК правоотношения, поради което делото следва да бъде квалифицирано като гражданско по смисъла на 280, ал.3,т.1 ГПК. 2/ Независимо, че с иска по чл.59 ЗЗД се претендира солидарното осъждане на ответниците да заплатят обезщетение в размер на 15 000 лв., в случая е налице субективно съединяване на искове срещу всеки от четиримата ответника, тъй като се претендира обезщетение от неизпълнено от общия им наследодател К. Ю. Т. задължение за предаване на товарен автомобил. По съображения, че отговорността произтича от наследяване, е приложена разпоредбата на чл.60, ал.1 Закона за наследството - наследниците отговарят за задълженията, с които наследството е обременено, съобразно дяловете, които получават. 3/ Като следващ аргумент са посочени изводите на въззивния съд, изложени по съществото на спора, че въпросът за солидарността е материалноправен, а наследяването не я обосновава. С обжалваното определение е констатирано, че въззивният съд в резултат именно на приложението на разпоредбата на чл.60,ал.1 ЗН, се е произнесъл по осъдителния иск спрямо всеки от ответниците поотделно, срещу който извод в касационната им жалба не е изложен касационен довод. 4/ В акта на ВКС е обосновано, че предвид законово уредената разделна отговорност, следва да се приеме, че предявените в условията на субективно съединяване срещу всеки от ответниците искове по чл.59 ЗЗД са в размер на по 3 750 лв., представляващ 1/4 от общо заявената претенция от 15 000 лв., съответен на дела от общото им наследство. По съображенията, че цената на всеки от субективно съединените искове по чл.59 ЗЗД - по 3 750 лв. срещу всеки ответник, както и цената на иска по чл.439 ГПК от 4 930.43лв., не надхвърлят законодателно определения праг от 5 000 лева на необжалваемост на въззивните решения, на основание чл. 280, ал.3,т.1 ГПК касационното производство е счетено за недопустимо и касационните жалби срещу обжалваното решение на Благоевградски окръжен съд са оставени без разглеждане. Обжалваното определение е правилно. Неоснователно частните жалбоподатели отъждествяват въпроса за цената на иска по чл.59 ЗЗД, посочен в исковата молба и неповдиган в хода на процеса по реда на чл.70, ал.1 ГПК, с дължимата от съда преценка по отношение на въведеното твърдение за солидарност в отношенията и искане за солидарно осъждане. Съображенията в обжалваното определение са основани на даденото още от въззивната инстанция разрешение дали е налице разделност или солидарност на отговорността на множеството длъжници по субективно съединените искове в рамките на сумата 15 000лв. като се има предвид, че с диспозитива на въззивното решение уважената част от исковете е постановена при условията на разделност. Неоснователно е твърдението, че заложеното в исковата молба искане за солидарното заплащане от ответниците следва да остане „до края на развитието на процеса“ като „параметър“. Несъмнено е, че въпросът за солидарността е материалноправен и съдът не е обвързан от твърденията на ищеца за солидарност в отношенията между ответниците. Несъмнено е също така, че отговорността на наследниците не е солидарна, тя не е договорна, нито произтича от закона (чл.121 ЗЗД), напротив - законът изрично и императивно в разпоредбата на чл.60,ал.1 ЗН изключва солидарността и свежда отговорността до (съобразно) дела на всеки приел наследството наследник. В случая цената на иска не е променяна по смисъла на чл.70,ал.1 ГПК както неоснователно считат жалбоподателите, поради което неоснователно е и становището им за противоречие на обжалвания акт с цитираната от тях практика на касационната инстанция. Действително във въззивното решение е посочена възможността то да бъде обжалвано с касационна жалба, но разпоредбите относно възможността за осъществяване на инстанционен контрол са императивно уредени от процесуалния закон и не произтичат от изразеното от съда становище по този въпрос. Неточното посочване на възможността едно решение да бъде обжалвано не може да създаде процесуално право на жалба. Обективираното в разпореждането на администриращия съд становище за изпращане на подадената чрез него жалба на горестоящата инстанция не препятства правомощието и служебното задължение на сезирания с жалбата съд сам да извърши самостоятелна преценка за нейната редовност и допустимост. И при дължимата съобразно указанията в ТР № 6/2017г. от 15.01.2019г. служебна проверка на обжалваното с частната жалба определение, настоящият състав достига до извода за неговата законосъобразност, включително и по отношение на исковете с правно основание чл.439 ГПК, поради което същото следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.