Определение № 176 от 13.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2398/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. М. срещу решение № 829 от 07.06.2022г. по в.гр.д. № 716/2022г. на Апелативен съд – София в частта, в която е потвърдено решение № 26673 от 29.11.2021г. по гр.д. № 3394/2020г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу ЗД“Бул Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сума над размера от 70 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания в резултат на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 16.12.202018г., по вина на водача на лек автомобил марка „Волво“, с ДК [рег.номер на МПС], гражданска отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество, със законната лихва за забава от 28.09.2019г. до окончателното плащане. В останалата част, с която е било потвърдено решението на Софийски градски съд за заплащане от застрахователното дружество на касатора на обезщетение в размер от 70 000 лева, със законната лихва за забава, считано от 28.09.2019г. до окончателното плащане, като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила. Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Според касатора определеният размер на обезщетението от 70 000 лева е несправедлив и в противоречие с предписанията на чл. 52 от ЗЗД. От датата на настъпване на застрахователното събитие социално-икономическите условия значително са се променили. Значително са нараснали цените на всички основни и други продукти и услуги, както и на всякакви блага, които един пострадал би могъл да набави с определено и изплатено обезщетение през 2018г. и през юни 2022г., докогато касаторът не е получил никакво обезщетение от застрахователя. Касаторът е търпял и търпи изключителни болки и страдания, като не се е възстановил от счупванията на раменната става и колянната става. Съдебната практика в подобни случаи определя поне по 40 000 лева за едно увреждане, съставляващо фрактура с подмяна на ставата. У касатора е останало дълбокото впечатление и съмнение, че въпреки правилните изводи на въззивния съд за множество делинквенти, т.е. за приложение на чл. 53 от ЗЗД, мълчаливо съдът е приел доводите на застрахователя, че не трябва да бъде ангажирана неговата отговорност за подмяната на колянната става с изкуствена и за изкривяването на крака, което затруднява изключително много ходенето. Първоинстанционният съд е определил като дължима същата сума, а не е приел хипотеза на чл. 53 от ЗЗД. Касаторът иска въззивното решение в обжалваната част да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, с присъждане на още 30 000 лева като обезщетение, както и с присъждане на законна лихва за забава от 28.09.2019г. до окончателното плащане на сумата. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значим по делото материалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираният от касатора въпрос е дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, се отчитат инфлационните процеси. Според касатора въззивният съд се е отклонил от разрешението на въпроса, дадено с решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., според което, когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. Касаторът намира въззивното решение и очевидно неправилно поради това, че макар формално да приема наличието на множество делинквенти, очевидно мълчаливо съдът приема, че усложнението поради непълна диагноза и липса на навременно лечение е правонамаляващ факт за отговорността на делинквента, респективно неговия застраховател относно размера на отговорността му. В резултат на това въззивната инстанция не е приела по-висок размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 70 000 лева, в какъвто смисъл се е произнесъл и първоинстанционният съд. От насрещната страна по жалбата ЗД „Бул Инс“ АД не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение в частта за присъждане на обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ в размер от 70 000 лева, съответно в частта за отхвърляне на иска в останалата част до пълния предявен размер от 100 000, съставът на Апелативен съд – София е приел, че към 16.12.2018г. дружеството ЗД„Бул Инс“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Волво“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 12 часа, в [населено място], [община], е настъпило пътнотранспортно произшествие по причина на Д. Д. Г., водач на автомобила, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (управление с несъобразена скорост) - блъснат е бил намиращият се в дясната част на пътя пешеходец А. М. М.. Във връзка с ПТП е било образувано досъдебно производство, като с влязло в сила решение по а.н.х.д. № 186/2019г. на Районен съд – Своге, водачът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. При пътнотранспортното произшествие на касатора, тогава на 70 години, са били причинени травматични увреждания – многофрагментарно счупване на лява раменна кост в горния й край, наложило частична смяна на раменната става, и фрактура на вътрешния кондил на тибията на колянната става на дясното коляно. Първата фрактура е наложила болничен престой от пет дни и възстановяване в рамките на три месеца. Втората фрактура не е била своевременно установена в болничното заведение, където се е лекувал касаторът. Установена е била след месец и, поради настъпила вторична гонартроза, през месец април 2019г. е била извършена подмяна на колянната става на дясното коляно. За тези увреждания и свързаните с тях болки, страдания и неудобства, въззивният съд е приел, че е дължимо обезщетение от 70 000 лева, краен извод и на първоинстанционния съд. Според въззивното решение смяната на двете стави (на едното рамо и на едното коляно) на касатора с изкуствени, което е ограничило непосредствено след инцидента, към момента, а такава е и перспективата и за в бъдеще, обема на движение на ръката и крака на ищеца, обосновават присъждане на обезщетение в този размер. Изрично в решението е било посочено, че несвоевременно проведеното лечение на една от травмите е допринесло за увреждането, но този факт не може да изключи отговорността на застрахователя предвид разпоредбата на чл. 53, вр. чл. 122, ал. 1 и чл. 127, ал. 1 от ЗЗД. Също съгласно въззивното решение върху обезщетението се следва и законна лихва за забава от 28.09.2019г. При така възприетото поставеният от касатора въпрос дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се отчитат инфлационните процеси, е материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е поставен във връзка с определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, а по размера на това обезщетение се е произнесъл въззивният съд. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд, така както тази практика се сочи с позоваване на решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Обстоятелствата по гр.д. № 1106/2010г. са били различни – ПТП е настъпило на 07.07.1993г., при което на ищеца по делото са били причинени трайни физически увреждания, интензивното лечение на които е продължило две години с проведени 4 хирургически операции и е имало още една, която е предстояло да се осъществи. С оглед на това от касационния съдебен състав е било прието, че съдът, според обстоятелствата, може да определи размера на обезщетението към момента на извършване на увреждащото действие, но може да определи и по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. По гр.д. № 1106/2010г. този момент е бил 13.07.2007г. По настоящото дело уврежданията на касатора са настъпили в момента на пътния инцидент - 16.12.2018г., а медицинските интервенции са приключили през април 2019г., т.е. в рамките на месеци, и въззивният съд, въз основа на обстоятелствата по делото, е определил размер на обезщетението към момента на извършване на увреждащото действие, при съобразяване претърпените от касатора болки и страдания и перспективата за в бъдеще. Така изводите на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие с приетото в решение № 1 от 27.03.2012г. по гр.д. № 1106/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. – че според обстоятелствата зависи към кой момент съдът ще определи обезщетението по чл. 52 от ЗЗД. За случаите, когато обезщетението се определя към момента на увреждащото действие, съществува трайно установена практика на Върховния касационен съд, съгласно която конкретните социално-икономически условия по времето, когато е настъпило увреждането, както и нормативно установеният лимит на отговорност на застрахователя, като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, са обстоятелства, които следва да бъдат съобразявани при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди. Касаторът не прави оплакване за неправилност на въззивното решение като противоречащо на тази практика, а единствено съпоставя периода декември 2018г. - юни 2022г. и настъпилите инфлационни процеси, но, както се посочи, дори в този период социално-икономическите условия да са променени, по делото това е без значение. Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно. Касаторът прави оплаквания, че въззивният съд мълчаливо приел, че усложнението поради непълна диагноза и липса на навременно лечение е правонамаляващ факт за отговорността на делинквента, респективно неговия застраховател относно размера на отговорността му, но това оплакване не съответства на изводите на въззивния съд в решението му. Напротив, този съд ясно е посочил, че несвоевременно проведеното лечение на една от травмите, макар допринесло за увреждането, не може да изключи отговорността на застрахователя, съгласно разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД. Определеното от въззивния съд конкретно обезщетение и споделянето на крайните изводите на първоинстанционния съд, че то следва да е в размер на 70 000 лева, е във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и не може да обоснове квалифицирана неправилност на решението по смисъла на чл. чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК (нарушение на материалния закон), така както такава неправилност се определя въз основа на практиката на Върховния касационен съд, посочено по-горе. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София. Воден от горното съдът