Определение № 50192 от 20.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2887/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Юробанк България“ АД, чрез пълномощника юрк. А. Ч., против въззивно решение № 562 от 31.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3007/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2863 от 08.05.2020 г. по гр. д. № 5408/2019 г. Софийски градски съд, в частите: 1. в която се признава за установено по исковете, предявени от К. М. Х. и М. А. Х. против „Юробанк България“ АД, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, ал. 1, чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от други банки № HL36263 от 27.06.2008 г. са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1, във вр. с чл. 143 ЗЗП, като неравноправни и 2. в частта, в която „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на ищците на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от 34 709, 97 лв., сумата от 9347, 56 лв. и сумата от 104,31 лв., ведно със законните лихви. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от ответните страни по касация К. М. Х. и М. А. Х., подаден чрез адв. В. Волева. Поддържат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението и излагат становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба процесуално недопустима в частта, с която се обжалва решението по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за недължимо платена такса за управление на кредита – сумата 104,31 лв., тъй като тази претенция е под предвидения минимален праг за допустимост на касационното обжалване за граждански дела от 5000 лева, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Предвид изложеното в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба е допустима в останалата част – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото не е било спорно че страните са сключили договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит на ищците, като банката предоставила сумата от 170 200 лв. в равностойността им в швейцарски франкове по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, срещу задължение сумата да се върне солидарно от ищците при уговорени срокове и лихви, като за обезпечение била учредена договорна ипотека (чл. 1). Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя К. М. Х., като според чл. 2, ал. 3 кредитополучателят дава съгласието си и оправомощава банката служебно да преведе сумата в размер на равностойността в швейцарски франкове на 170 200 лв. в деня на усвояване на кредита в „Пиреосбанк“ АД. Според приложен първоначален погасителен план анюитетните вноските са в размер на 999,45 швейцарски франка. На 27.06.2008 г., между страните е подписано Приложение № 1 към договор за банков кредит от същата дата, с което страните са удостоверили, че датата на усвояване на кредита по договора е 09.07.2008 г. и че към тази дата, приложимият курс „купува“ за швейцарски франк на банката е 1,1859, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит по чл. 1 от договора е 143 520 швейцарски франка. Няма спор, че в полза на „Пиреосбанк“ АД ищцата е превела сумата от 87 000 лв. за погасяване на дълг. В чл. 3, ал. 1 е договорен лихвеният процент, като сбор от БЛП (4,5 % към момента на сключване) на банката в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 1,15 пункта. В чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер чрез обявяване на видно място в банковите салони, а договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове, погасяването на кредита може да се извърши от банката от наличните средства на потребителя освен във валутата на кредита и в лева или евро след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. В чл. 23, ал. 2 от договора кредитополучателите са декларирали, че са изцяло запознати и разбират икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23, както и че са съгласни с тяхното настъпване. С чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които тя прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21, като измененията влизат в сила от деня на приемането им и са задължителни, а уведомяването става чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата. Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева при съответна комисионна. С чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро/лева, както и превалутирането по чл. 21 от договора може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Въззивният съд е приел, че клауза на ал. 1 от чл. 1 на договора е валидна и обвързва страните, т. к. няма пречка страните да договорят специфичен начин за определяне на стойността на кредита. Не съставлява увреждане на интереса на кредитополучателя правило, което сочи математически механизъм за изчисляване на размера на отпуснатия заем. Клаузата на чл. 2, ал. 3 от договора, в която е посочено, че кредитополучателя дава съгласие и оправомощава банката служебно да преведе сумата, уговорена в чл. 1, ал. 1, в деня на усвояване на кредита, също не поставя кредитополучателите в неизгодно (спрямо икономически по-силната страна) положение. Изложил е, че оплакването на банката, че спрямо ищците не следва да се прилагат правилата за защита на потребителите, който са физически лица е неоснователно. Ищците са кредитополучатели, които са физически лица, и на които от търговец (§ 13, т. 3 ЗПП) е отпуснат кредит за лични нужди (рефинансиране на техни задължения) – § 13, т. 1 ЗПП. По делото няма събрани доказателства, че полученият кредит е послужил за рефинансиране на търговска дейност на лицата. Последните са били възприемани от банката именно като потребители към момента на възникване на договорните отношения. Кредитополучателите са поели задължение да погасяват дълга си в чуждестранната валута - швейцарски франкове, като курсът, по който се определя левовата равностойност на дължимата в швейцарски франкове погасителна вноска, се определя от банката към деня на съответното плащане. Касае се за неравноправна неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора. Потребителят се явява незащитен, включително и от клаузите на чл. 21 и чл. 22 от договора, предвиждащи възможност за превалутиране, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката. Уговорката, фиксирана в чл. 23 от договора е с неравноправен характер, тъй като не отговаря на изискването за яснота и разбираемост, доколкото липсва предоставяне от банката на потребителите към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволи да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Няма данни на потребителя да са разяснени възможности за защита при негативна промяна в курса. В чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените за него стават незабавно задължителни за страните, като банката извършва уведомяване чрез съобщения в банковите салони. Наред с това - с правилото на чл. 12, ал. 1 от договора, банката е запазила правото си по време на действие на договора да променя тарифата си за лихви, такси и комисионните, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21. Посочените клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му. Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора също се явява неравноправна, доколкото промяната на размера на погасителните вноски е функционално обвързана от недопустима промяна на БЛП (чл. 3, ал. 5 от договора). Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, не е индивидуално договорена и се явява неравноправна, тъй като задълженията на кредитополучателя по вноските се определят въз основа на неравноправната клауза за промяна на БЛП. Допълнителното споразумение към договора за кредит с неравноправни клаузи е също нищожно, ето защо не може да се приеме, че с него е изпълнено изискването за индивидуално уговаряне, каквото възражение банката е въвела в процеса срещу предявените искове. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните въпроси: 1. „В случаите, когато по делото се оспорва, че определено лице е действало като потребител при сключването на договор за банков кредит, длъжен ли е националният съд да изясни обстоятелствата свързани с целта на кредита въз основа на доказателства, които следва да събере?“ и 2. „В случай, че при спор за неравноправни клаузи в договор, сключен от търговец с физическо лице, се оспорва обстоятелството, че физическо лице е действало като потребителя при сключването му, следва ли да се събират доказателства за това обстоятелство и как се разпределя доказателствената тежест?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на СЕС, например т. 22 и т. 23 от решение по дело С-110/14, решение от 16 април 2020 г. по съединените дела С-224/19 и С-259/19, а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въпросите отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване, но по тях не се разкриват сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Банката е въвела в производството възражение за неприложимост на правилата на потребителската закрила, във връзка с което както първоинсанционният, така и въззивният съд са изразили становище, като са съобразили ангажираните от двете страни доказателства. Приели са, че няма основание да се счита, че кредита е усвоен във връзка с за рефинансиране на търговска дейност на ищците. И двете инстанции по същество са приели, че се касае за потребителски договор, защото страните по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) – ищците са физически лица, като кредитът е използван за рефинансиране задължения, произтичащи от два други ипотечни кредита – т. е. за лични нужди, а ответникът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил практиката на СЕС във връзка с тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, възоснова на която е приет чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Решението не се явява постановено в противоречие с посочените актове на СЕС, и по-специално решението по дело С-110/14, в което е прието, че когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попада в приложното поле на директивата, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото, и по-специално с оглед на клаузите по договора, да провери дали кредитополучателят може да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на същата директива, като за тази цел националният съд трябва да вземе предвид всички обстоятелства по делото, и в частност естеството на представляващата предмет на разглеждания договор стока или услуга, за да установи целта на придобиването или съответно на получаването й. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда не може да обуслови достъп до касационно обжалване, а представлява оплакване по същество, по което касационният съд дължи произнасяне едва след допускане на касационното обжалване /чл. 290 ГПК/. На следващо място, съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. Предвид изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 4000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение