Определение № 2159 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2652/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца от „Електролукс Табаков и синове“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат С. Р. и ответника „Ямбол Солар“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат И. П. Д. срещу решение № 246 от 17.06.2024 г. по в. т. дело № 203/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, III търговски състав.

Касаторът – ищец „Електролукс Табаков и синове“ ООД обжалва решението в частта, с която въззивният съд е потвърдил решение № 260056 от 15.11.2023 г. по т. дело № 63/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения иск за разликата над 116 422,90 лв. до 170 078,22 лв. - главница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.01.2017 г. до окончателното изплащане и ищецът „Електролукс Табаков и синове“ ООД е осъден да заплати на „Ямбол Солар“ ЕООД сумата 5 859 лв. - разноски за въззивното производство.

Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че неправилно въззивният съд е приел, че предявеният и разглеждан по делото иск е такъв за заплащане на извършени СМР по сключен между страните договор за изработка, а иск за заплащане на материали по договор за доставка по делото не бил предявен и не бил разглеждан. Излага, че подписването на приемо-предавателните протоколи от „Ямбол Солар“ ЕООД удостоверява извършването на доставките и на СМР по същите от страна на „Електролукс Табаков и синове“ ООД; фактура № 9353/01.02.2012 г. е включена в дневник за покупки с данъчна основа 217 203,84 лв. за м.декември 2012 г., подадена е справка-декларация за ДДС в НАП с вх. № 16002101744/12.01.2013 г. и е ползван данъчен кредит в размер 43 440,64 лв., които обстоятелства представляват недвусмислено признание както за съществуването на правоотношението по договор за търговска продажба на стоката, така и за доставка на същата. Счита, че дори част от материалите да не са използвани при изпълнението на проекта, това не променя обстоятелството, че са предадени на ответника, съответно собствеността им е преминала към него, поради което тяхната цена е дължима.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писменото изложение към касационната жалба „Електролукс Табаков и синове“ ООД релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и се позовава на очевидна неправилност на решението в обжалваната част поради очевидната му неправилност на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

1. Включването на фактура в дневника за покупко-продажби на ответника, както и фактът, че същият е ползвал данъчен кредит по нея, представлява ли признание от негова страна за съществуването на правоотношението по договор за търговска продажба на стоката и за доставка на същата и съответно основание за плащане? – противоречие с решение № 252/03.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 46/06.04.2017 г. по т. д. № 60140/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

2. Наличието на двустранно подписани приемо-предавателни протоколи за доставка на материали/стоки, авторството и съдържанието на които не е опровергано по делото, представляват ли доказателство за получаването им и съответно основание за плащането им от получателя? – противоречие с решение № 65/24.04.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.

3. При частично изпълнение от ищеца дължи ли ответникът - получател на стоки/материали заплащане на доставената част от същите? – противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2018 г. на ОСГТК на ВКС.

4. Исковата претенция за заплащане на суми по договор за доставка и изработка, за които е издадена фактура от ищеца, включва ли в себе си и претенция за заплащане на доставените материали, а не само на извършената работа, ако това не е конкретизирано? – противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС.

„Ямбол Солар“ ЕООД оспорва касационната жалба на „Електролукс Табаков и синове“ ООД и поддържа становище за липса на твърдените от ищеца предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част, тъй като посочените въпроси не се явяват материалноправни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело поради това, че иск за заплащане на материали по договор за доставка по делото не е бил предявен и не бил разглеждан. Относно соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът - ищец не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. В представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Ямбол Солар“ ЕООД излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

Касаторът – ответник „Ямбол Солар“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ответникът „Ямбол Солар“ ЕООД е осъден да заплати на „Електролукс Табаков и синове“ ООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 116 422,90 лв. - неизплатен остатък дължима главница по договор за изграждане на фотоволтаичен парк от 26.08.2011 г. и анекс № 2 към него и издадената фактура № 9353/01.02.2012 г., на основание чл. 92 сумата 49 695,22 лв. - неустойка за забавено плащане на главницата, определена като не повече от 5 % от стойността на договора, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 31.01.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлено направеното от „Ямбол Солар“ ЕООД против „Електролукс Табаков и синове“ ООД възражение за прихващане със сумата от 300 000 лв., представляваща претърпени от ответника вреди вследствие изграждането на фотоволтаичната централа с по-малък от договорения капацитет, довело до производство на по-малко количество електроенергия, като недоказано и неоснователно.

Касаторът - ответник прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че решението е недопустимо, тъй като ищецът недопустимо е посочил нови основания на осъдителния иск, които съдебният състав е разгледал, а именно: преддоговорни отношения между страните и постигната устна уговорка след сключването на процесния договор, на който се основават претенциите му, за изграждането две отделни ФЕЦ вместо една, както изрично е уговорено в договора и в приложената оферта, едната с мощност 2 МWр и втора с мощност 0,5 МWр, въз основа на които поддържа петитум за осъждане на „Ямбол Солар“ ЕООД.

Относно твърдяната неправилност на въззивното решение касаторът излага следните доводи: неправилно и без връзка със събраните по делото доказателства е прието, че се установявало, че по време на строителството страните се били съгласили да се построи централа с по-малък от договорения капацитет, без да е предоговаряна цената по изграждането й; въззивният съд нито е разгледал, нито е обсъдил и съответно не е взел предвид представени и приети по делото писмени доказателства; липсват доказателства по делото страните да са изменили възнаграждението по договора и да са го намалили; необоснован е изводът на въззивния съд, че макар в офертите действително да не фигурират единични цени, а договорените стойности са посочени глобално, освен по някои позиции, следвало да се приеме, че единичните цени на отделните СМР трябва да бъдат изчислени на база на тези оферти, т. е. на договорени единични цени между страните, каквито в случая липсват; в противоречие с чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд не е допуснал комплексна СТЕ с участието на оценител, който да остойности неизвършените СМР по договора и втори оценител със специалност „Машини и съоръжения“ или да назначи две отделни СТЕ с посочените специалисти, които да отговорят на въпросите, поставени с молба вх. № 273920 от 29.04.2021г., подадена пред първоинстанционния съд; по отношение на неустойката за забава по чл. 10, ал. 2 от договора съдебният състав не е съобразил, че ищецът не е изправна страна по договора, както и че претендираната главница не се дължи; относно възражението за погасителна давност – не е съобразено, че давността за погасяване на задължението за заплащане на дължимата цена по договор от 26.08.2011г. е започнала да тече най-късно от датата на съставяне на приложения към исковата молба констативен акт за установяване на годността на приемане на строежа - 30.01.2012 г., а за някои от доставките и работите и преди този момент; неправилно е прието за неоснователно възражението за прихващане за сумата от 300 000 лв., предвид приетото в решението, че е постигнато взаимно съгласие между страните, с което е изменен предметът на договора като е уговорено да се изгради централа с по-малка мощност от първоначално предвидената.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писменото изложение към касационната жалба на ответника „Ямбол Солар“ ЕООД са релевирани доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в съответната част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятната му недопустимост, евентуално на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. За съдържанието на мотивите към решението и за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора – противоречие с решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о., т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и много други решения на ВКС.

2. За приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК по отношение на допустими и относими доказателства, посочени своевременно пред първоинстанционния съд, по допускането на които той не се е произнесъл; Представлява ли по смисъла на чл. 158 ГПК „особена трудност“ за приемане на заключение на допусната от съда експертиза бездействието на вещите лица за изготвяне на заключението и длъжен ли е в такъв случай въззивният съд, пред когото е направено ново искане за изслушване на заличената от първата инстанция експертиза, да провери дали е отпаднала пречката за събиране на това доказателство съгласно чл. 158, ал. 2 ГПК? За задължението на въззивния съд, когато са налице условията на чл. 195 ГПК, да назначи експертиза, когато във въззивната жалба има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен. – противоречие с решение № 18/04.03.2021 г. по т. д. № 454/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о. /по първия въпрос/; решение № 9/26.02.2019 г. по гр. д. № 1449/2018 г. на ВКС, ГК, II г. о. /по втория въпрос/; решение № 314/22.11.2011 г. по гр. д. № 392/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 346/19.02.2018 г. по гр. д. № 619/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 50127/01.12.2022 г. по гр. д. № 1189/2022 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 39/26.03.2021 г. по т. д. № 938/2020 г. на ВКС, ГК, II г. о. /по третия въпрос/.

„Електролукс Табаков и синове“ ООД оспорва касационната жалба на „Ямбол Солар“ ЕООД и поддържа становище, че въззивното решение в обжалваната от ответника част е допустимо и правилно. Излага доводи, че направените в допълнителната искова молба уточнения касаят фактите, на които се основава искът, и не представляват изменение на същия. Съдебният състав е взел предвид всички доказателства по делото и ги е обсъдил като в мотивите. Ищецът поддържа, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, нито на чл. 195 ГПК по отношение на исканите от касатора задачи към СТЕ, тъй като същата не е необходима за изясняване на въпроси по делото; що се отнася до въпроса, касаещ приложението на разпоредбата на чл. 158 ГПК, то същият не е относим към настоящия спор, тъй като посочената разпоредба не е обосновала решаващите изводи на въззивната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложенията към тях се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 26.08.2011 г. между страните е сключен договор, по силата на който „Електролукс Табаков и синове“ ООД се е задължило да изгради фотоволтаичен парк, преставляващ ФЕЦ с капацитет до 2.5 МWр в УПИ I- 47.987 по КВС на [населено място], местност „Домуз дере“, [община], като в чл. 2 от договора е уговорено обемът и стойността на работата да се определя в отделен анекс, на база представена от главния изпълнител ценова оферта. Посочил е, че между страните на 05.10.2011 г. и 29.11.2011 г. са сключени два анекса, с които страните са приели съответно одобрени оферти № № 3444 и 3446, двете от 05.10.2011 г., и № 4055/29.11.2011 г., обективиращи обема и стойността на работата по главния договор, като общата стойност на приетите оферти възлиза на 993 904,32 лв. без ДДС. Съдебният състав е констатирал, че с чл. 6 от договора изпълнителят е поел задължението да извърши възложената му работа във връзка с изискванията на техническите проекти и действащите в РБ нормативни документи, а с чл. 7, ал. 1 от договора, изменен със сключените анекси, възложителят се е задължил да изплати на изпълнителя авансово 30 % по одобрените оферти, 30 % - след монтаж на РУ модули и доставка на кабелите, 35 % - след инсталиране на съоръженията и 5 % - след въвеждане в експлоатация. Посочил е уговореният в чл. 7, ал. 2 от договора начин и срок на плащане - с платежно нареждане до 10 дни след представяне на фактура, оформена в съответствие с изискванията на счетоводното и данъчно законодателство, както и наличието на договорна клауза за неустойка за забава на плащанията в размер 0.5 % дневно за периода на закъснението, но не повече от 5 % от стойността на договора - чл. 10, ал. 2 от договора.

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства /констативен акт за установяване на годността на строежа образец 15, технически проект „промяна по време на строителството …“, чиято част електрическа е изготвена от инж. И. Г., разрешение за строеж № 43/30.03.2011 г. с вписана забележка от 05.01.2012 г./ във въззивното решение е направен извод, че е постигнато съгласие за изменение на предмета на възложеното. Прието е, че в процеса на строителството възложителят е променил инвестиционните си намерения спрямо първоначално одобрените проекти, променил е конструкцията за монтаж на фотоволтаичните панели и тяхното разположение, подменил е РУ-модулите с нови с по-ниска мощност 225 Wр, като общият им брой е завишен така, че се запазва мощността на присъединяване съгласно договора с „ЕВН България ЕР“ АД, които промени са съществени по смисъла на чл. 154, ал. 2, т. 5 и 7 ЗУТ, на което основание е одобрен проект „промяна по време на строителството“, вписан на 05.01.2012 г. със забележка от Главния архитект на общината в издаденото разрешение за строеж № 43/30.03.2011 г. Установено е, че изпълнението е осъществено от ищеца във връзка с тези промени. Посочено е, че съобразяването с проекта, съответно с неговото надлежно изменение, е задължение на изпълнителя съобразно чл. 6 от договора и чл. 258 и сл. ЗЗД, тъй като в противен случай изпълнителят би осъществил незаконно строителство, което е в разрез с изискванията на ЗУТ и с посочената договорна клауза. Изводът за постигнато между страните съгласие за изменение на предмета на договора въпреки липсата на сключени писмени съглашения между страните е аргументиран с разпоредбите на чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ТЗ и еднопосочното поведение на двете страни - от страна на възложителя е предприета промяна в техническите проекти по време на строителството, а от страна на изпълнителя тази промяна е съобразена при изпълнение на възложената работа. Прието е, че изводът не се променя от разминаването във времето между датата на одобряване на проекта за изменение, от една страна, и офертите на изпълнителя и част от приемо-предавателните протоколи, от друга страна, тъй като е било необходимо технологично време за одобряване на проектите, като възложителят не може да черпи права от това обстоятелство, след като самата промяна е инициирана от него.

Въз основа на представените четири броя приемо-предавателни протоколи /приемо-предавателен протокол от 13.12.2011 г. по анекс 1 за доставка на кабели, приемо-предавателен протокол от 31.01.2012 г. за установяване на извършени видове СМР по анекс 1, приемо-предавателен протокол от 13.12.2011 г. за установяване на завършените видове СМР по анекс 2, приемо-предавателен протокол от 01.02.2012 г. за установяване на завършени видове СМР по анекс 2/, подписани без забележки от представител на възложителя, на констативен акт образец 15 за установяване годността за приемане на строежа от 30.01.2012 г. и на приетите заключения на СТЕ въззивният съд е установил, че ищецът е извършил СМР, като е изградил фотоволтаична централа с капацитет 2 МWр, която е въведена в експлоатация и функционира и към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство.

Съдебният състав е приел за основателно възражението на ответника по иска, че част от удостоверените в протоколите СМР не са изпълнени, като се е позовал на заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, което е възприел като обективно дадено след обстоен оглед на процесната ФЕЦ с разкопаване на кабелни трасета и направени измервания, при съобразяване с изменението на техническия проект по време на строителството и посочване на отчетените като извършени СМР по съставените приемо-предавателни протоколи, респ. изпълненото и неизпълненото количество на място по отделни позиции. Въззивният съд е установил, че изпълнените СМР са на стойност 893 122,96 лв., а неизпълнените СМР - на стойност 100 780,30 лв., поради което е заключил, че искът за заплащане на дължимо възнаграждение се явява основателен до размер 116 422,90 лв., а за разликата над тази сума до предявения размер 217 203,20 лв. искът е неоснователен, тъй като СМР на тази стойност реално не са извършени. Въззивната инстанция е констатирала, че в представените по делото оферти договорените стойности са посочени глобално, като за някои конкретни СМР са оферирани единични цени, и че в три от приемо-предавателните протоколи, подписани от двете страни без възражения, също са посочени цени, поради което остойностяването на действителното количество изпълнени СМР е извършено по посочените в офертите и приемо-предавателните протоколи цени.

Във връзка с оплакванията на ответника „Ямбол Солар“ ЕООД във въззивната жалба съдебният състав е преценил, че в допълнителното заключение на тройната експертиза /л. 573 и сл. от първоинстанционното дело/ е даден отговор на въпроси, поставени от ищеца относно определяне поотделно стойността на доставени материали и стойността на тяхното полагане или монтаж по конкретно посочени позиции /по въпроси 1¬8/, не са променени констатациите на вещите лица по първоначалното им заключение относно неизпълнените СМР и тяхната обща стойност и не са установени други неизвършени СМР, които да са различни от тези, посочени в първоначалното заключение.

За да направи извод, че отразената в позиция 4 от приемо-предавателния протокол от 13.12.2011 г. доставка на кабелно оборудване 20 кУ касае реконструкцията на въздушна електропроводна линия 20 кУ, преминаваща през ФЕЦ, и че е изпълнена, като стойността е в размер 84 711,70 лв., въззивният съд е обсъдил в съвкупност допълнителното заключение на тройната съдебно-техническа експертиза, данните по представената от ищеца справка на л. 604 от делото, дадените в открито заседание на 11.08.2020 г. от вещо лице С. устни обяснения, че тази реконструкция е действително извършена, и конкретните обяснения от технически характер какво представлява. Позовал се е на констатацииите на вещите лица, че няма дублиране на СМР по тази доставка /приемо-предавателен протокол от 13.12.2011 г./ и доставени и монтирани съоръжения по позиция 1.20 от приемо-предавателен протокол от 31.01.2012 г., отчел е изброените от вещите лица в отговора на въпрос 11 конкретни промени, настъпили във връзка с извършената промяна по време на строителството на процесната ФЕЦ, и е възприел извода в допълнителното заключение на тройната съдебно-техническа експертиза, че тези промени спрямо първоначалния проект водят до намаляване на количеството на някои видове СМР и на количеството на влагани материали, а не до отпадане на видове работи. Съдебният състав е приел за неоснователни възраженията на ответника по иска по отношение на цената от 84 711,70 лв. по аргумент, че тази цена фигурира в приемо-предавателния протокол, който е подписан от възложителя – ответник по иска, поради което същият се е съгласил с глобално определената цена. Изложил е съображения, че среднопазарните цени на извършените услуги към момента на сключване на договора по отношение на отделните видове СМР са неотносими, тъй като предявеният иск е на облигационно основание и от значение са цените, по отношение на които страните са постигнали съгласие.

По отношение на направените от ищеца в подадената от него въззивна жалба оплаквания и становище за дължимост от ответника на сумата 53 655,32 лв., представляваща разлика над 116 422,90 лв. до 170 078,22 лв. /формирана от 10 258.20 лв., посочена в заключението на тройната експертиза като неизпълнени СМР по приемо-предавателния протокол от 13.12.2011 г. по анекс 1, 16 560 лв., посочена в същото заключение като неизпълнени СМР по приемо-предавателния протокол от 13.12.2011 г. по анекс 2, и 26 837,12 лв., представляваща стойност на доставени материали по позиция 1.20 по приемо-предавателния протокол от 31.01.2012 г. - доставка и монтаж на БКТП-двойно... с трансформатор с намалени загуби и КРУ по еднолинейна схема /изчислена като разлика между сумата 34 550 лв. - неизвършени СМР според заключението на тройната експертиза и 7 712.88 лв. - стойност на извършен монтаж по този пункт// въззивната инстанция е приела, че същите са неоснователни по аргументи, че действително изпълнените СМР са по-малко в количествено отношение спрямо отразените в приемо-предавателните протоколи, констатираното количествено неизпълнение е свързано и с настъпилите по време на строителството промени в техническия проект и осъществяването на ФЕЦ с по-малка мощност от първоначално договореното, която промяна е довела до намаляване на количеството на някои видове СМР и на количеството на влагани материали. Въззивният съд е изложил съображения, че установяването на количеството на изпълнените, съответно на неизпълнените СМР изисква и изследване на количествата вложени материали, доколкото същите се осигуряват от изпълнителя, поради което вещите лица не са излези извън предмета на поставената им задача. Посочил е, че предявеният и разгледан по делото иск е за заплащане на извършени СМР по сключен между страните договор за изработка, иск за заплащане на материали по договор за доставка не е предявен и не е разглеждан, поради което е недопустимо разглеждането на такива доводи за пръв път пред въззивната инстанция. Приел е, че при невложени в процесните СМР съответни материали, то няма правно основание ответното дружество да ги заплаща на ищеца на основание сключения договор за изграждане на ФЕЦ.

Изводът за неоснователност на възражението на ответника по иска за недължимост на претендираната неустойка, тъй като ищецът е неизправна страна по договора, нито е изпълнил задълженията, нито е бил готов да ги изпълни, е приет за неоснователен по съображения за наличие на хипотезата на чл. 10, ал. 2 от договора и предвидените предпоставки: неустойката е уговорена за забава; установено е изпълнение на СМР, които не са заплатени от възложителя, т. е. налице е забава на плащането; дължимият размер на неустойката е 0.5 % дневно за периода на закъснението, но не повече от 5 % от стойността на договора; поради това, че изчислението по период на закъснение формира по-голям размер, неустойката е присъдена в максимално уговорения.

Възражението на ответника по иска за погасяване на претенцията поради изтекла тригодишна давност е прието за неоснователно, тъй като не се касае за периодични платежи, нито е налице друга хипотеза по чл. 111 ЗЗД.

За неоснователно е прието и възражението за изтекла петгодишна давност по съображения, че петгодишният давностен срок е започнал да тече не от датата на издаване на констативен акт образец 15 – 30.01.2012 г., а от деня, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, като се зачитат конкретните уговорки в договора, свързани с настъпването на изискуемостта и уговорените модалитети, вкл. срок за плащане. Предвид уговорката, че плащането се извършва до 10 дни след представяне на фактура /в случая издадена на 01.02.2012 г./ съгласно чл. 7, ал. 2 от договора, е направен извод, че давностният срок е започнал да тече след настъпване на падежа на задължението.

За да направи извод за неоснователност на възражението за прихващане със сумата 300 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ответника вреди вследствие изграждането на фотоволтаичната централа с по-малък от договорения капацитет /до 2 МWр вместо до 2.5 МWр/, довело до производство на по-малко количество електроенергия, въззивният съд се е аргументирал с преуреждането на правоотношението по волята на възложителя и взаимното съгласие на страните за изменение предмета на договора - изграждане на електроцентрала с по-малък капацитет от първоначално договорения.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищеца „Електролукс Табаков и синове“ ООД:

Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът е ирелевантен, тъй като предметът на спора не е по предявен иск за реално изпълнение на задължение по договор за търговска продажба, а за реално изпълнение на задължение на възложителя за заплащане на дължимата сума по договор за изработка – договор за изграждане на фотоволтаичен парк, и за неустойка за забава на плащането.

Посочените от касатора втори и трети въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са предпоставени от възприемането на съдържащото се в тях твърдение, че съдържанието на двустранно подписаните приемо-предавателни протоколи за доставка на материали/стоки не е опровергано по делото. В конкретния случай въззивният съд, след обсъждане на твърденията и възраженията на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, е приел за основателно възражението на ответника по иска, че част от удостоверените в приемо-предавателните протоколи СМР не са изпълнени и част от отразеното в приемо-предавателните протоколи количество материали не е вложено, предвид настъпилите по време на строителството промени в техническия проект и осъществяването на ФЕЦ с по-малка мощност от първоначално договорената.

От друга страна не е осъществена и допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение на ВКС, посочената в него съдебна практика и други съдебни актове на касационната инстанция, двустранно подписаният между страните приемо-предавателен протокол за изпълнени видове СМР и доставени във връзка с тях материали по правната си характеристика представлява частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти и следва да бъде преценяван от съда по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото. Поради това протоколът за приемане на извършената работа може да бъде оспорен с всички доказателствени средства по ГПК, без проверка на истинността му по реда на чл. 193 ГПК. Когато протоколът за извършените СМР е подписан от възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверените работи не са изпълнени, е върху възложителя. В конкретния случай въззивната инстанция е обсъдила събраните доказателства и въз основа на тях е приела, че част от отразените в приемо-предавателните протоколи СМР и материали не са изпълнени и вложени в изградената ФЕЦ. Преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на изпълнението на договора, доставянето на необходимите за възложената работа материали, изпълнението на възложените СМР и приемането на работата от възложителя, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. Несъгласието на касатора с обосноваността на фактическия извод с оглед събраните по делото доказателства се отнася до правилността на обжалваното решение, която не може да бъде преценявана от съда в стадия на селектиране на касационните жалби. Направените в тази връзка оплаквания представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Позоваването от касатора на противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно, тъй като посоченото Тълкувателно решение е неотносимо към конкретния спор и поставения въпрос – Тълкувателното решение е постановено по правни въпроси, свързани с договора за банков кредит и дължимостта по вземането по него поради предсрочна изискуемост на кредита.

Формулираният от касатора четвърти въпрос е процесуалноправен, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд не е отрекъл, че исковата претенция за заплащане на суми, дължими от възложителя по договор за изграждане на фотоволтаичен парк, изключва претенция за заплащане на доставените материали за изграждане на фотоволтаичната централа – предмет на договора за изработка, а въз основа на събраните доказателства, включително заключението на тройната съдебно-техническа експертиза е направил извод коя част от отразените в приемо-предавателните протоколи материали и СМР са доставени и изпълнени и в какъв размер е останалата незаплатена част от дължимата по договора сума. Позоваването от касатора на противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно, тъй като посоченото Тълкувателно решение е неотносимо към конкретния спор и поставения четвърти въпрос – Тълкувателното решение е постановено по правни въпроси, свързани с частичния иск, какъвто не е настоящият случай.

Не е налице поддържаното от касатора - ищец основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът – ищец не е обосновал посоченото основание – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на приложима законова разпоредба, до различни възприети правни разбирания или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.

По отношение на поддържаното от касатора – ищец основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че въззивното решение в обжалваната от ищеца част не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая въззивното решение в ожалваната от ищеца част не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

По касационната жалба на ответника „Ямбол Солар“ ЕООД:

Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятната му недопустимост е неоснователен. Съобразно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС и Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС /напр. решение № 58/20.07.2022 г. по т. д. № 309/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о./ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС /напр. решение № 201/16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. на ВКС, ТК, I т. г., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 329/20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 130/23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на ВКС II т. о. и др./, съгласно която основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустими искове, предявени от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, не е бил десезиран, поради което въззивното решение е допустимо. Предявените искове са за заплащане на сумата 217 203,20 лв. – главница, явяваща се остатък от дължимата сума за изграждане на фотоволтаичен парк по сключения между страните на 26.08.2011 г. договор, анекс № 2 и издадената фактура № 9353/01.02.2012 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска и сумата 49 695,22 лв. – неустойка за забавено плащане на главницата по чл. 10.2 от договора. Обстоятелството, че в допълнителната искова молба ищецът е изложил и твърдения за установени между страните преди сключване на договора преддоговорни отношения и изменение на договора по отношение на мощността на фотоволтаичната електроцентрала, не променя предмета на спора, не представлява изменение на основанието или на искането. Въззивният съд в съответствие с приципа на диспозитивното начало в процеса е разгледал предявените искове, произнесъл се е в рамките на заявения предмет на делото и обема на търсената защита.

Неоснователен е и доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част по формулираните процесуалноправни въпроси, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Процесуалноправният въпрос за съдържанието на мотивите и задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност събраните доказателства, както и възраженията и доводите на страните е релевантен за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба на ищеца и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Този въпрос е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил събраните по делото относими доказателства и своевременно направените от страните възражения и доводи с оглед оплакванията във въззивните жалби и поддържаните в отговорите на въззивните жалби възражения и доводи, като не се е отклонил от практиката на ВКС.

Посочените от касатора в т. 2 от изложението към касационната жалба процесуалноправни въпроси са релевантни, предвид направените във въззивната жалба на ответника оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила и заявеното искане за допускане на комплексна съдебно-техническа експертиза с участието на оценител, който да остойности неизвършените СМР по договора и втори оценител със специалност „машини и съоръжения“ или за допускане на две отделни съдебно-технически експертизи с посочените специалисти, които да отговорят на въпросите, поставени с молба вх. № 273920 от 29.04.2021 г., подадена пред първоинстанционния съд, а именно да определят пазарна цена на СМР, описани в предоставения от ищеца документ, находящ се на лист 604 от първоинстанционното дело, по който е работила тройната съдебно-техническа експертиза, възпроизведен в таблици 1 и 2 от заключението. Въззивният съд е оставил без уважение посоченото доказателствено искане по аргумент, че не е налице хипотезата на чл. 266 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора – ответник решения, с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В конкретния случай ответникът е направил същото доказателствено искане в първоинстанционното производство, същото е било уважено, с определение в съдебно заседание на 14.06.2022 г. допуснатата комплексна СТЕ е била разделена на две отделни СТЕ – едната за установяване на стойността на неизвършените и извършени СМР /пазарната цена/, а другата за остойностяване на машините и съоръженията /пазарната цена/, в съдебно заседание на 14.02.2023 г. заключението на СТЕ за пазарната цена на машините и съоръженията е прието, а с определение в последното съдебно заседание на 31.10.2023 г. допуснатата СТЕ за остойностяване на неизвършените и извършените СМР /пазарната цена/ е била заличена с оглед обстоятелството, че първоинстанционният съд е дал срок по чл. 158 ГПК, но събирането на доказателственото средство е било невъзможно поради отказ на всички вещи лица.

Съгласно константната практика на ВКС разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК визира служебното допускане на експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и други. Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК съдът има служебна роля в преценката по кой въпрос и в какъв обем са необходими специални знания. При извършване на тази преценка решаващият съдебен състав има право да постави съответните задачи на вещото лице, както и да допълни или доуточни задачите, ако такива са поискани от страните по спора. В конкретния случай в първоинстанционното производство в съответствие с практиката на ВКС са допуснати множество съдебно-технически експертизи, приети са основно и допълнително заключения на съдебно-техническа експертиза за установяване изпълнените и неизпълнените СМР и във връзка с тях за доставените и вложени материали, вещите лица са изслушани в съответните съдебни заседания, въззивният съд ги е обсъдил във въззивното решение в съвкупност с представените относими писмени доказателства и свидетелски показания и въз основа на тях е приел, че отразената в позиция 4 от приемо-предавателния протокол от 13.12.2011 г. доставка на кабелно оборудване 20 кУ касае реконструкцията на въздушна електропроводна линия 20 кУ, преминаваща през ФЕЦ, че същата е изпълнена и стойността в размер 84 711,70 лв. е дължима, като по отношение на тази сума е постигнато между страните взаимно съгласие в двустранно подписания приемо-предавателен протокол от 13.12.2011 г.

По отношение на поставения от касатора – ответник процесуалноправен въпрос, относим към разпоредбата на чл. 158 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че както и да бъде решен, същият не би променил изхода на спора, предвид приетото от въззивната инстанция, че среднопазарните цени на извършените услуги към момента на сключване на договора по отношение на отделните видове СМР са неотносими, тъй като предявеният иск е на облигационно основание и от значение са цените, по отношение на които страните са постигнали съгласие.

Предвид липса на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочените от касатора – ответник правни въпроси, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната от ответника част.

С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение