Определение № 249 от 19.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1446/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. К. Д. против решение № 260049 от 22.12.2022 г. по гр.д.№ 49/2017 г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е отменено решение № 262/07.10.2016 г. по гр.д. № 1135/2015 г. на РС-Троян и вместо това е уважен иска по чл. 108 ЗС, като признато за установено по отношение на касатора, че ищците С. А. Б., П. В. Б. и Р. В. Б. са собственици на част от ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], Община Т. с площ 1630 кв.м. с номер на предходен плат ***при описани съседи, която част от 1511 кв.м. съответства на имот *** по плана на новообразуваните имоти на [населено място], показан на скицата на л. 32 от делото на РС, с посочени в нея координатни точки и ответникът е осъден да предаде владението върху същия имот. Като последица от това е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК нот. акт № 212,т.1, рег. № 922 от 27.04.2015 г., с който касаторът П. К. Д. е признат за собственик по давност на описания имот. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, тъй като в исковата молба ищците са се позовали на напълно завършена процедура по ЗСПЗЗ, в четвърто съдебно заседание са претендирали идеална част от имота – 1511/1630 ид.ч. а пред въззивната инстанция са представили заповед по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ и така се изменило едновременно и правното основание и искането пред съда. Искът бил преждевременно заведен дори и в този случай, тъй като заповедта по пар.4к, ал.7 влязла в сила едва 2020 г. Така въззивната инстанция разгледала нов иск, поради което решението й е недопустимо. Касаторът твърди и очевидна неправилност поради това, че имота е бил достатъчно индивидуализиран още с решението от 1993 г. и от тогава е приключила реституционната процедура, поради което ищците са могли да защитят собствеността си, но не са прекъснали течението на придобивната давност в полза на касатора /ответник/. Изложен е и довод, че имота попада в урбанизирана територия и правото на възстановяване следва да се възстанови по реда на чл. 10, ал.7 ЗСПХЗЗ, т.е. след представяне на удостоверение по чл. 13, ал.4-6 ППЗСПЗЗ и скица към него. Направено е оплакване за нарушение на материалния закон – ЗСПЗЗ относно правилата за индивидуализиране на имота, който се реституира и за необоснованост на изводите на съда. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.1 и пр.3 ГПК. Твърди се недопустимост на решението по изложените в касационната жалба основания и противоречие със съдебната практика на ВКС по следните въпроси: 1.Кога настъпва конститутивният ефект на решението на поземлената комисия /ПК/ за възстановяване на собствеността в съществуващи реални граници в териториите по пар.4 ПЗРЗСПЗЗ, издадено по реда на чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ в редакция преди изменението с ДВ бл. 45/1995 г.? 2. Какъв е способа за индивидуализация на имотите, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, които се намират в строителните граници на населеното място? 3. Длъжен ли е въззивният съд, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правно релевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона? На основание чл. 280, ал.2 ГПК се твърди недопустимост на решението и очевидна неправилност по изложените по-горе в съображения. Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол. Позовават се на събраните доказателства и считат, че имота не е бил индивидуализиран с решението от 1993 г., а тъй като попада в терен по пар.4 ЗСПЗЗ, придобивна давност за него може да започне да тече от одобряване на плана за новообразуваните имоти /ПНИ/, с който се обособява обекта на реституция, съгл. чл. 28, ал.2 ППЗСПЗЗ, а той се изготвя въз основа на помощния план на имотите, които се възстановяват в съществуващи реални граници. Позовава се и на принципите, залегнали в съдебната практика, че докато тече администратилната процедура по възстановяване на собствеността не тече придобивна давност и че давност не тече срещу този, който не може да защити правото си. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищците са наследници на В. Р. Б., починал на 03.01.2002 г. С решение № 3290 от 28.06.1993 г. е „възстановено правото на собственост“ на В. Р. Б. на недвижими имоти, между които по т.9 на нива от 1,7 дка. VІІІ-ма категория в землището на [населено място] в м. В., при граници: път, Н. М. В., С. Д., заявен с пореден № 9 и доказан с емлячен регистър за периода 1936-1947 г., партида 36-Б. В издаденото удостоверение от емлячния регистър са описани същите граници. В решението е вписана забележка, че за издаване на констативен нот. акт и за сделки с имота е необходимо издаване на скица с точните размери на имота. От основната и допълнителна СТЕ и обясненията на вещото лице в съдебно заседание при приемане на заключенията се установява, че в местността, където се намира имота по т.9 от решението от 1993 г. е имало бяло петно – имотите не са заснемани. Не е заснет не само процесният имот, а и съседните. Затова вещото лице не може да идентифицира имота по решението от 1993 г. Картата на възстановената собственост /КВС/ е одобрена на 24.05.1996 г., но и в нея не е заснет процесния имот и съседните. Те попадат в „сиво петно“ – терен, обозначен като „друг вид терени със селищен характер“. До 08.09.2012 г. тази територия е била част от [населено място], но с Указ № 712 от 30.08.2012 г.,/обн. ДВ, бр. 68/2012 г. от 04.09.2012 г ./за административно-териториална промяна в [община]/, [населено място] е присъединено към [населено място]. И след тази административно териториална промяна територията, където попада процесния имот е определена като терен по пар.4 ЗСПЗЗ. Според обясненията на вещото лице в с.з. на 04.04.2018 г., имота по т.9 от решението от 1993 г. не е заснет и попада в терен, в който имотите не са възстановени и е записан с номер 0.641, т.е. в масив, който не се възстановява и не е очертан с реални граници. Кадастралната карта /КК/ е одобрена на 01.04.2009 г. и по нея е заснет имот с идентификатор ***с площ 1630 кв.м., който първоначално е записан с неизвестен собственик. Процесният имот е с площ 1511 кв.м. и е реална част от него. За този имот по КК, ответника е признат за собственик на основание придобивна давност с нот. акт № 212,т.1, рег. № 922 от 27.04.2015 г. Според показанията на доведените от него свидетели, през 2002-2003 г. той разчистил имота, засял плодни дръвчета в него и паркирал колата си там. Планът за новообразумавине имоти /ПНИ/ е одобрен от областния управител със заповед от 13.06.2014 г. В него е заснет имот ***, за който е издадена заповед № 1352 от 03.11.2016 г. на кмета на осн. пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, с която този имот с площ 1510,9 кв.м. е възстановен на ищците, като наследници на В. Р. Б.. С такава площ имот ***се припокрива с ПИ с идентификатор ***с площ 1630 кв.м. Касаторът е обжалвал и двете заповеди – тази за одобряване плана на новообразуваните имоти в частта за процесния имот и заповедта по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ за възстановяване на имот ***. на ищците До разрешаването на административните спорове, производството е било спряно. С решение № 366/29.06.2020 г., по адм.дело № 1421/2019 г., Административен съд – Плевен е отменил решение № 303/24.06.2019 г., постановено по адм.дело № 634/2017 г. на Районен съд – Ловеч и вместо него е постановил друго, с което отхвърлил жалбата на П. Д. против заповед № 1352 от 03.11.2016 г. на Кмета на Община Троян. С решение № 319/06.10.2022 г. по к.адм.д.№ 312/2022 г. на Административен съд – Враца /определен поради отвод на съдиите от АдмС-Ловеч/, е отменено решение № 260115/28.10.2021 г. по адм.д.№ 762/2020 г. на РС – Троян и е отхвърлена жалбата на П. Д. за обявяване нищожността на Заповед № РД-07-69/13.06.2014 г. на Областен управител на област Ловеч. В с.з. на 01.06.2016 г. пълномощникът на ищците е уточнил, че претендира ревандикация на имот ***по ПНИ от 1511 кв.м., който попада в очертанията на ПИ с идентификатор ***, целия с площ 1630 кв.м. Формулирала е искането си като съотношение между двете площи в проста дроб, но не е твърдяла основание за възникване на съсобственост. РС е отхвърлил иска, защото е приел, че с решението от 1993 г. ищците не се легитимират като собственици, защото имота не е индивидуализиран, не е обособен с това решение. Приел е, че не е довършена процедурата по възстановяване на собствеността, защото имота попада в терени по пар.4 ЗСПЗЗ, но не е издадена заповед по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ. Пред въззивната инстанция е представена издадената след предявяване на иска заповед № 1352 от 03.11.2016 г. на Кмета на Община Троян на осн. пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, приета като нововъзникнало доказателство от окръжния съд. Въззивната инстанция е приела, че на основание чл. 302 ГПК, гражданския съд и ответника по иска П. Д. са обвързани от постановените с участието на последния решения по двете административни дела относно гражданско правните последици от двете заповеди за одобряване на ПНИ и по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ.. Предвид извършеният пряк съдебен контрол е недопустимо извършването на косвен съдебен контрол по искане на ответника Д. на основание чл. 17, ал..2 ГПК. Това следва и от нормата на чл.177 АПК. Затова е прието, че след издаване на тези две заповеди, ищците се легитимират като собственици на имот ***по ПНИ с площ 1511 кв.м. Ответникът не е бивш ползвател и не противопоставя свои права, придобити на осн. пар.4а ППЗСПЗЗ. В ПНИ се отразяват както имоти, върху които бившите ползватели са придобили право на собственост, така и тези, които са възстановени на бившите собственици, а и имоти, които трети лица притежават на друго основание. Ответникът е противопоставил придобивна давност. Тя може да започне да тече от приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността, защото до този момент завилите възстановяване правото си на собственост по ЗСПЗЗ не могат да се легитимират като собственици и да защитят правата си. Съдът е приел, че с решението от 1993 г. имота не е индивидуализиран, тъй като не е посочен номер по стар план и неговата индивидуализация е извършена с приемане на плана за новообразуваните имоти през 2014 г., а процедурата по реституция е приключила с издаване на заповедта по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ. Въззивното решение не е вероятно недопустимо поради произнасянето му по непредявено основание пред първата инстанция. С исковата молба ищците са се позовали на реституция по ЗСПЗЗ. Това е наведеното придобивно основание, а не отделните актове, които се издават в хода на реституционната процедура. Обстоятелството, че процесния имот е индивидуализиран с одобрения ПНИ в хода на производството след предявяване на иска и описанието на имота е приведено в съответствие с него в предпоследното заседание пред РС не сочи на недопустимост на предявения иск. Направено е уточнение на исковата молба относно описанието на имота. Подобно уточнение на исковата молба може да се прави и във въззивната инстанция, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по т.д.№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което в тази част запазва действието си и при новия ГПК, съгл. т.5 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Нормата на чл. 266, ал.2 ГПК допуска пред въззивната инстанция да се твърдят нови обстоятелства и да се представят нови доказателства, които са от значение за делото, когато страната не е могла обективно да ги представи пред първата инстанция. Представеното пред възивната инстанция ново доказателство, установяващо ново обстоятелство – приключване на процедурата по възстановяване на собствеността е било относимо и на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът е бил длъжен да го вземе предвид. То не сочи на друго основание за придобиване право на собственост от ищците, различно от заявеното в исковата молба основание - реституция по ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че този факт е настъпил в хода на производството, т.е. че иска е бил предявен преди окончателното възстановяване на собствеността не прави иска не допустим, щом реституциония ефект е настъпил в хода на процеса и следва да се съобрази от съда на основание чл. 235, ал.3 ГПК. Макар в уточнението, пълномощникът на ищците да е съотнесъл площта на реституирания имот към площта на имота на ответника, не е заявено, а и обективно не съществува основание за възникване на съсобственост. Заснемането на имот или реална част от него в очертанията на друг имот не води до възникване на съсобственост при действието на ЗКИР, ЗУТ и ЗСПЗЗ. /Съсобственост по силата на влязъл в сила план възниква само на основание първоначалната редакция на чл. 29 ЗТСУ, който обаче е отменен и е неприложим към настоящия казус/ Така предвид тези съображения, съдът не намира, че обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо и на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК решението не следва да се допуска до касационно обжалване. По въпроса „кога настъпва конститутивният ефект на решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността в съществуващи реални граници в териториите по пар.4 ПЗРЗСПЗЗ, издадено по реда на чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ в редакция преди изменението с ДВ бл. 45/1995 г.“ се твърди противоречие с ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, решение № 804 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889/2009 г. на ВКС, І гр.о., решение № 116/08.07.2016 г. по гр.д.№ 5941/2015 г. на ВКС, І гр.о., решение № 23 от 22.05.2017 г. по гр.д.№ 2856/2016 г. на ВКС, ІІ гро.о., решение № 61/11.01.2021 г. по гр.д.№ 4407/2019 г. на ВКС. С тези решения се проследява нормативната уредба на реституцията в имоти, попадащи в терени по пар.4 ЗСПЗЗ. Посочено е, че в първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, включително и след изменението с ДВ бр. 28 от 1992 г., не съществува изискване към съдържанието на решението на поземлената комисия, с което се възстановява собствеността върху заявените земеделски земи. Такова изисквания е въведено с последващите изменения на текста (ДВ, бр. 45 от 1995 г. и ДВ бр. 98 от 1997 г.). Едва след изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68 от 1999 г., в сила от 30.07.1999 г., правомощията на поземлената комисия са ограничени, като е предвидено, че тя не възстановява земеделските земи, попадащи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а само признава това право, докато самото възстановяване се извършва със заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Затова съдебната практика приема, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ бр.68 от 1999 г. имат конститутивно действие ако възстановеният имот е индивидуализиран чрез посочване на граници или номер по стар план. Когато в хода на съдебно производство по установителен или осъдителен иск за собственост на възстановения имот се установи по недвусмислен начин кой точно е той, съдът не може да отрича конститутивното действие на постановеното решение, а когато по никакъв начин не може да се установи кой е възстановения имот, се приема, че решението на поземлената комисия няма конститутивно действие. В тези случаи процедурата по възстановяването приключва в по-късен момент (от момента на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, с издаването на заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ). В настоящия случай в решението от 1993 г. са посочени съседи, но те са съседите, посочени в удостоверението от партидата по емлячния регистър от 1936-1947 г. В основното заключение вещото лице е посочило, че по тези съседи имота не може да се индивидуализира, защото нито към 1993 г. нито дори по КВС, одобрена 24.05.1996 г. не е бил нанесен този имот и имотите на посочените съседи. Единствената граница, която съвпада е път, което не е достатъчно за индивидуализирането на един имот. Номерът 0.641 не е индивидуализиращ, защото не е по стар план и не е номер на заснет имот, а е номер по КВС, но на имот, чието заснемане предстои с ПНИ. Според вещото лице, до 2012 г., когато се е готвел ПНИ, процесния имот не е могло да бъде индивидуализиран. Затова, като е приел, че реституцията не е настъпила през 1993 г., а с издаването на заповедта по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, въззивният съд не е постановил решение в противоречие с цитираната съдебна практика. Този извод е направен съобразно установеното по настоящото дело и съответства и на приеманото от съдебната практика. Принцип в правото е, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си, а съдебната практика е последователна относно това, че докато тече административната процедура, придобивна давност не тече за заявените за възстановяване имоти. В този период заявителите не могат да защитят правото си – не могат да се легитимират като собственици преди да приключи процедурата по възстановяване на собствеността. Затова по първия въпрос не е налице противоречие с цитираните решения и със съдебната практика, т.е. не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Въпросът „какъв е способа за индивидуализация на имотите, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, които се намират в строителните граници на населеното място“ не е определящ за изхода от спора, тъй като е установено безспорно от основната и допълнителна СТЕ, а и в административното производство по обжалване на заповедта за одобряване на ПНИ, че процесния имот попада в терен по пар.4 ЗСПЗЗ, при което се прилагат специфични правила, различни от правилата за възстановяване на недвижим имот в хипотезата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ или чл. 10б ЗС ПЗЗ, в които хипотези се приема план по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ и имота се индивидуализира с удостоверението и скицата по чл. 13, ал. 4-6 ППЗСПЗЗ. Касае се за различни специални процедури за индивидуализиране на заявения за реституция имот, при които наличието на едната изключва приложението на другата. Затова е неприложима цитираната от касатора съдебна практика: решение № 472 от 20.01.2011 г. по гр.д.№ 376 от 2010 г. на ВКС, ІІ гр.о., решение № 588 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1350 от 2009 г. на ВКС, І гр.о. и решение № 31 от 30.01.2012 г. по гр.д.№ 578/2011 г. на ВКС, І гр.о. Тя се отнася за възстановяване правото на собственост на имоти в урбанизираната територия на осн. чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, когато имота се индивидуализира не със скица към решението, а с удостоверението и скицата към него по чл. 13, ал.4-6 ППЗСПЗЗ, издадени въз основа на плана, одобрен от кмета на общината по чл. 11, ал.4 ППЗСПЗЗ. В случая процесния имот е включен в землището на [населено място], Община Троян с Указ № 712 от 30.08.2012 г.,/обн. ДВ, бр. 68/2012 г. от 04.09.2012 г. и попада в терен по пар.4 ЗСПЗЗ, поради което са неприложими нормите за възстановяване на собствеността по пар.10, ал.7 ЗСПЗЗ. Затова съдът не констатира противоречие с цитираните решения по втория поставен въпрос и по него не се допуска касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1 ГПК. Видно от изложеното относно мотивите на въззивната инстанция, съдът не констатира противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК и по третия поставен въпрос. Касаторът не сочи кой довод или възражение на страна по спора не са обсъдени от възивната инстанция. На основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК касаторът иска допускане до касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението поради същите съображения, изложени до тук. Това основание е налице когато от мотивите на обжалваният акт се установява особено тежка форма на неправилност на решението в една от трите му форми, която може да се установи без да се извършва същинския касационен контрол на оплакванията в касационната жалба. От мотивите на обжалваното решение не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Следователно не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение и основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2, пр.2 и 3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение