Определение № 2165 от 31.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 562/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ВИНПРОМ – ТРОЯН“ АД срещу определение №284 от 24.11.2023г. по в. ч. т. д. №204/2023г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено определение №135 от 05.07.2023г. по т.д.№88/2022г. на Ловешки окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на настоящия жалбоподател за изменение в частта за разноските на решение № 37 от 16.05.2023г. по т. д. №88/2022г. на Ловешки окръжен съд. Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно, като поддържа, че при разпределяне на отговорността за разноските в решението на Ловешки окръжен съд не било съобразено начисляването на данък добавена стойност върху дължимото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на страната. Навежда доводи, че не му било присъдено адвокатското възнаграждение за акцесорния иск за лихви, както и, че така присъденият му размер на адвокатско възнаграждение бил по-нисък от предвидените в Наредба №1/2004г. минимални размери, които се явявали данъчна основа, върху която следвало да се начисли ДДС. Допускането на касационно обжалване поддържа на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поставя като обуславящи изхода на спора следните два правни въпроса: „1. Дължи ли се ДДС, начислен към заплатеното адвокатско възнаграждение и насрещната страна дължи ли заплащането му?“ и „2. Начисленият към адвокатското възнаграждение и заплатен от страната ДДС при облагаема по ЗДДС услуга явява ли се разноски по смисъла на чл. 78 ГПК, ако страната – получател на услугата има право на данъчен кредит?“. По поставените въпроси жалбоподателят твърди произнасяне на Апелативен съд – Велико Търново в противоречие с практиката на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК, обективирана в определение № 782 от 12.12.2014г. по ч. т. д. №3545/2014г. на ВКС, II т. о. и определение №109 от 18.02.2016г. по ч. т. д. №1983/2015г. на ВКС, I т. о. Ответникът „ИНТЕРГРУП“ ЕООД не изразява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 37 от 16.05.2023г. по т. д. №88/2022г. на Ловешки окръжен съд е отхвърлен предявеният от „ИНТЕРГРУП“ ЕООД против „ВИНПРОМ – ТРОЯН“ АД иск за сумата от 88 529,20 лв. ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба до окончателното плащане, като съобразно този изход на спора ищецът „ИНТЕРГРУП“ ЕООД е осъден да заплати на ответника по иска „ВИНПРОМ – ТРОЯН“ АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата в размер на 7732,32 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред първата инстанция, както и сумата от 250 лв., представляваща внесен от ответника депозит за вещо лице. С определение №135 от 05.07.2023г. по т. д. №88/2022 г. на Ловешки окръжен съд молбата на „ВИНПРОМ – ТРОЯН“ АД за изменение на постановеното по същото дело решение № 37 от 16.05.2023г. в частта за разноските е оставена без уважение. За да потвърди определението по чл.248 от ГПК на Ловешки окръжен съд, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е разпределил направените от страните разноски, като е намерил за неоснователно искането на жалбоподателя за завишаване на присъденото му обезщетение за платеното адвокатско възнаграждение. Намерил е за законосъобразен извода на Ловешки окръжен съд, че не се дължи отделно адвокатско възнаграждение за претенцията за присъждане на лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба до окончателното изплащане, доколкото същата не представлява самостоятелен иск и не се съобразява при определяне на цената на иска. Искането на жалбоподателя за присъждане на допълнителна сума, представляваща размера на дължимия ДДС върху присъдения му адвокатски хонорар, въззивният съд е намерил за неоснователно по съображения, че в определения от съда размер на адвокатското възнаграждение от 7 732,32 лева е включен и данък добавена стойност. Настоящият съдебен състав намира, че за да отговарят на изискването на чл.280, ал.1 от ГПК, поставените от страната правни въпроси следва да са обусловили правните изводи на съда по конкретния спор, съгласно разясненията. дадени в т.1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното не може да бъде отнесено към поставените от настоящия жалбоподател въпроси. Същите предпоставят извод, че начисленият към адвокатското възнаграждение и заплатен от страната ДДС не съставляват разноски по смисъла на чл.78 от ГПК, какъвто извод не е направен от въззивния съд. При поддържаната от жалбоподателя теза, че присъденият му адвокатски хонорар за първоинстанционното производство е определен от съда без ДДС, с което е аргументирал необходимостта същият да бъде увеличен, в атакуваното с настоящата частна касационна жалба определение Великотърновски апелативен съд е установил, че в определения размер на присъденото адвокатско възнаграждение е включено ДДС. Съответно обуславящо изхода на производството е не различното становище на съда по поставените в изложението правни въпроси, а преценката на съда за изчисляване на размера на възнаграждението в съответствие с регламентираните от Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения /макар същите да могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда при преценката му по чл.78 ал.5 от ГПК/. Изложените доводи на страната представляват несъгласие с присъдения размер на адвокатското възнаграждение, който, обаче, не може да бъде коригиран по пътя на касационното обжалване чрез поставените въпроси, доколкото по отношение на същите отсъства общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд