Определение № 219 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4319/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. А. Т. Г., Т. А. Т., М. А. Т., М. Г. Х., И. Д. К., Д. И. Д., П. Ж. Б., Т. Ж. Т., Ж. Г. М., Е. Б. М., К. И. М., В. Ж. В., В. Ж., Д. В. С., Д. Х. К., А. А. П., А. Г. А., Й. Г. А., Д. Д. М., С. Т. М., Д. В. Д., М. В. Д., Т. М. М., А. Т. Н. и К. Р. Ж. са обжалвали въззивното решение на Хасковския окръжен съд № 265 от 03.07.2019г. по въззивно гражданско дело № 226/2019г., с което са потвърдени решенията на Хасковския районен съд № 577/18.10.2018г. и допълнително решение № 59/29.01.2019 г. и двете постановени по гражданско дело № 840/2016г. Ответниците Р. Ш. Х. и М. Ю. Х. изразяват становище по основанията за допускане на касационното обжалване в писмения отговор, изготвен от адв. В.С. от АК Х., че въпросът за допустимостта на иска не е определящ, тъй като въззивният съд не го е приел за недопустим, а го е разгледал по същество. По втория въпрос не е посочена противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК; по основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не са формулирани правни въпроси, а основанието на чл.280 ал.2 ГПК не е налице предвид отсъствието на предпоставките на тази разпоредба според формираната от ВКС съдебна практика по тълкуването й. Р. Ш. Х. и М. Ю. Х. претендират разноски за касационното производство в размер на 2000лв., представляващи платено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.10.2019г., приложен към отговора на касационната жалба. Ответниците Ф. М. В., Ш. Ф. В., А. Е. В., М. Н. М., Р. Б. Ч. в качеството на ЕТ „Импулс–Кингс-Ф. Байрям-Раиф Байрям“ чрез процесуалния представител адв.Т.С. изразяват становище, че няма противоречие между обжалваното решение и приетото в ТР 8/2014г. на ВКС, ОСГК. По основанието на чл.280 ал.1 т.3 поддържат, че по първия въпрос е съобразена практиката на ВКС, която те са посочили, а вторият въпрос не е разглеждан от съда. По основанието на чл. 280 ал.2 ГПК поддържат, че няма съществен порок на решението, който да обосновава очевидна неправилност. Направено е искане за присъждане на разноски в размер на 1000лв., представляващи платено възнаграждение по представения към касационната жалба договор за правна помощ от 04.10.2019г. Ответникът Н. М. М. изразява становище чрез процесуалния представител адв. А.Г., че част от поставените правни въпроси не са залегнали в решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Поддържа, че останалите правни въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, което изключва приложното поле на чл. 280 ал.1 и 2 ГПК. Претендира присъждане на направените разноски в размер на 1000лв., платено възнаграждение по договор за правна защита от 11.09.2019г. Ответникът Община Хасково, чрез процесуалния представител адв. М.Г. изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките на процесуалния закон. Претендира присъждане на разноски, но не представя доказателства за извършването им за касационната инстанция. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК предвид предмета на делото – иск за собственост, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Хасковският окръжен съд е потвърдил решението на Хасковския районен съд № 577 от 18.10.2018г. по гр.д.№ 840/2016г., с което са отхвърлени предявените от А. Т. Г., Т. А. Т., М. А. Т., М. Г. Х., И. Д. К., Д. И. Д., П. Ж. Б., Т. Ж. Т., Ж. Г. М., Е. Б. М., К. И. М., В. Ж. В., И. В. Ж., Д. В. С., Д. Х. К., А. А. П., А. Г. А., Й. Г. А., Д. Д. М., С. Т. М., Д. В. Д., М. В. Д., Т. М. М., А. Т. Н. и К. Р. Ж. обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК и чл.108 от ЗС както следва: 1.Срещу Община Хасково, М. Н. М., и Н. М. М. и „ВиК – Бунар" ЕООД, за установяване на правото на собственост на всички ищци на посочените в исковата молба идеални части за всеки от тях върху поземлен имот с идентификатор .... по КККР на [населено място] с площ от 336 кв.м.; 2. Срещу Община Хасково, Ш. Ф. В., А. Е. В. и „ВиК – Бунар" ЕООД, върху поземлен имот с идентификатор .... по КККР [населено място] с площ от 972 кв.м., 3. срещу Община Хасково, ЕТ „Импулс-кинг – Ф. Байрям – Раиф Байрям“ и „ВиК – Бунар" ЕООД, правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор .... по КККР на [населено място], с площ от 581кв.м. /трите имота представляващи реална част от отчуждения имот пл. № .... в кв...../, както и да бъдат осъдени ответниците по предявените искове с правно основание чл.108 от ЗС да предадат на ищците владението върху съответните идеални части от гореописаните недвижими имоти. Оставено е в сила и допълнителното решение № 59/29.01.2019 г., по гр.д.№ 840/2016г. с което са отхвърлени исковете за установяване на правото на собственост на ищците върху имоти с идентификатори ....; .... и .... и да бъдат осъдени ответниците Община Хасково, Р. Ш. Х. и М. Ю. Х. да предадат владението върху поземлен имот с идентификатор ....; [община] владението върху поземлен имот с идентификатор ....; [община] и „ВиК – Бунар" ЕООД владението върху поземлен имот с идентификатор .... Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците и техните наследодатели са притежавали имот пл.№.... в кв..... по плана на [населено място], целия с площ от 20 000 кв.м. Със заповед № 98 от 01.04.1980г. на ИК при ОНС Хасково са отчуждени 3 740 кв.м., а с втора заповед № 472/21.10.1980г. е отчуждена останалата част от 16 260 кв.м. С решение №66/08.065.1992г. кметът на община Хасково е отказал да отмени отчуждаването, извършено със заповед № 472/21.10.1980г. Отказът е потвърден с решение от 17.12.1992г., постановено по гр.д. № 901/1992г. на Окръжен съд – Хасково. Впоследствие със заповед № 821/11.06.1998г. кметът на община Хасково е отменил отчуждаването на 13/15 ид.ч. от имот с пл. № .... кв. .... с площ от 16 260 кв.м., а с последваща заповед № 1279/19.10.1999г. първата заповед е изменена и е конкретизирано, че отмяната на отчуждаването се отнася за 15/16 ид.ч. от имот пл. № .... в кв. .... с площ около 1000 кв.м., незасегната от мероприятието, за което е отчужден имотът и представлява незастроен терен. С вносна бележка от 13.06.1998г. е внесена по сметка на общината сумата от 32 523лв. за възстановения имот. Ответниците са закупили от Община Хасково сред проведени тръжни процедури недвижими имоти, представляващи част от гореописания отчужден имот с пл.№.... в кв..... по стар план на [населено място]. При така установените факти, по пътя на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, във връзка с чл. 299 от ГПК съдът е приел, че са нищожни заповед № 821/11.06.1998г. и заповед № 1279/19.10.1999г. на кмета на община Хасково за отмяна на отчуждаването, тъй като са постановени след като предходният административен акт на кмета на общината е стабилизиран с влязло в сила съдебно решение. Според въззивния съд заповедите са постановени в нарушение на принципа на непререшаемост по смисъла на чл. 299 от ГПК, не са породили желаните от ищците правни последици относно собственически права върху процесните имоти, а това обуславя и неоснователността на предявените искове. Извън този основен извод за неосъществена реституция, на която ищците основават правото си на собственост, съдът е изложил и съображения, че имот пл.№.... по плана на [населено място] с площ от 20 000 кв.м. е бил отчужден с две отделни заповеди на административния орган. Със заповед №98/01.04.1980 г. са били отчуждени 3 740 кв.м ,а със заповед №472/21.10.1980г. -16 250 кв.м. Реституционна процедура е била проведена само по отношение на втората заповед, като процесният имот с идентификатор .... по КК на [населено място] не попада в територията от 16 250 кв.м. На последно място в мотивите съдът е посочил, че от реституционните заповеди, на които се позовават ищците не може да се установи дали частта, в която е било отменено отчуждаването на имот пл.№.... се отнася до претендираните от ищците имоти, предмет на предявените искове. В заповедите е посочено, че се възстановява само частта, незасегната от мероприятието, а именно част около 1000 кв., които попадат в незастроен терен, но не са посочени граници или други характеристики на реституираната част, от които да се установи къде точно се намира тази реституирана част. Касаторите са представили изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и уточнение към него след указания от съда, в преобладаващата част от които по същество се развиват доводи, обосноваващи касационните отменителни основания по чл.281 ГПК. Тези доводи не са относими за производството по чл.288 ГПК за селектиране на касационните жалби съгласно ТР 1/2010г. на ВКС, ОСГК и ТК и по тях Върховният касационен съд не дължи произнасяне в настоящото производство. По поставените правни въпроси, които са относими за производството по чл.288 ГПК, Върховният касационен съд намира следното: Правният въпрос /стр.6 от първото изложение/: Нищожен ли е позитивният административен акт по чл.4 от ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. /ДВ бр.15/1992г./, издаден от административен орган при действието на влязло в сила решение, с което е потвърден предходен отказ за отмяна на отчуждаването, което съдебно решение не е отменено по реда на ГПК /отм./ във връзка с чл. 32 ал.1 изр.3 ЗАП /отм./ е обуславящ за делото, но не е налице поддържаното от касаторите основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съдържанието на разпоредбата на чл. 32 ЗАП /отм./ е разяснено в съдебната практика на ВС в смисъл, че на отмяна от органа, който ги е издал, подлежат административните актове, които не са били обжалвани пред съд - решение № 762 от 25.IX.1992 г. по гр. д. № 835/92 г., III г. о. Също така в практиката на ВКС се приема, че когато предвидената в ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. /Обн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г./ административна процедура за възстановяването на собствеността е приключила при подадено искане в първоначално установения шестмесечен срок от влизане в сила на закона и по отношение на отказа на административния орган да възстанови собствеността е осъществен правораздавателен контрол, ново искане в срока по § 2 от ПЗР на ЗОСОИ е недопустимо. От този срок могат да се ползуват само лица, които искат отмяна на отчуждаване, извършено по реда на нормативни актове, допълнени в текста на чл. 1, ал. 1 на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., или лица, пропуснали да направят искане в шестмесечния срок по чл. 4 - решение № 545 по гр. д. № 1188/2008 г., на ВКС I г. о. и др. Тази практика е съобразена в обжалваното решение и касаторите не обосновават необходимост да бъде променена, поради което не е налице поддържаното основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Вторият правен въпрос, който поставят касаторите е: „ Нарушен ли е принципът за непререшаемост на спора по смисъла на чл.299 ГПК ако административният орган в случай на отказ на отмяна на отчуждаването по чл.4 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др., потвърден с влязло в сила решение, е издал при повторно искане нов позитивен административен акт, с който отменя отчуждаването на имота и това обстоятелство представлява ли процесуална пречка /отрицателна процесуална предпоставка / за искова защита по ГПК на възстановеното право на собственост“. В първата си част този въпрос е разновидност на предходния въпрос, по който се прие, че касационното обжалване не следва да се допуска, защото изводът на съда за недопустимост за повторно сезиране на административния орган след като реституционната процедура е завършила с отказ за отмяна на отчуждаването, който е потвърден от съда, е съобразен с практиката на ВКС. Във втората част въпросът не е обуславящ, защото съдът не е приел, че липсва положителна процесуална предпоставка за предявяването на иска, той го е разгледал по същество, но не го е уважил, упражнявайки косвен контрол за законосъобразност на административния акт, от който извеждат правото си на собственост ищците. Не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК заради противоречие на изводите на съда в обжалваното решение с ТР 8/2015г. по т.д.№ 8/2014г. на ВКС, ОСГК. Няма връзка между мотивите на тълкувателното решение, че реституционните закони не предвиждат като материалноправно условие за възстановяването на собствеността имотът, предмет на възстановяване, да бъде предварително обособен като самостоятелен имот по действащите към настоящия момент кадастрална карта, кадастрален, регулационен или подробен устройствен план и изводите на съда в обжалваното решение. Съдът не е обвързал възможността за защитата на собствеността, придобита по реституция с необходимостта имотът, който е възстановен, да е обособен като самостоятелен обект по кадастралната карта. Мотивите на съда са други. Той е приел, че пречка за уважаването на иска е неясното решение на кмета на общината за възстановяване на собствеността, което не е годно да легитимира ищците като съсобственици, тъй като в него не са посочени никакви индивидуализиращи признаци на имотите, които да дадат основание на съда, включително и чрез събиране на доказателства в настоящия процес, да установи коя точно част от отчуждените 16 260 кв.м. е реституирана чрез отмяната на отчуждаването и дали процесните имоти се включват в реституираната част. Но това съображение е допълнително, извън решаващия извод, че не са били налице предпоставките за отмяна на отчуждаването през 1998г. поради приключила със съдебен акт реституционна процедура, с която е отказано възстановяването на собствеността. Въззивният съд е съобразил и съдебната практика във връзка с приложението на разпоредбите на чл. 17 ал.2 ГПК – ТР № 6/ 2006 г. т.4 и ТР 5/2013г. на ВКС, ОСГК относно предпоставките за осъществяване на косвен контрол върху административните актове, с които се възстановява собствеността, както и пределите на силата на пресъдено нещо на решенията на съда в проведената първа реституционна процедура, като в случая от съществено значение е обвързаността на ищците по силата на чл.299 ГПК от влязлото в сила съдебно решение и невъзможността да искат преразглеждане на въпроса за наличието на предпоставките на ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. за отмяна на отчуждаването. По изложените дотук съображения, не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК - решаващите изводи на съда са в пълно съответствие с установената от ВКС съдебна практика, за която касаторът не сочи основания да бъде променена. Не следва да се допуска касационното обжалване и на основание чл.280 ал.2 предл.трето ГПК. Във връзка с това основание касаторите излагат доводи, които не се вписват в употребеното в разпоредбата понятие „очевидна неправилност“. Според установената вече непротиворечива практика на ВКС по тълкуването на чл.280 ал.2 ГПК, очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване трябва да може да се установи от самите мотиви на обжалвания въззивен акт, без да е необходимо да се анализират доказателствата по делото. Очевидната неправилност не се покрива с основанията за касационна отмяна по чл.281 ГПК, тя трябва да се състои в допуснато видимо и тежко нарушение на закона, да нарушава основни принципи на правото по начин, по който да води до правна непоносимост на съдебния акт. В случая решението по основните въпроси, обусловили крайният извод на съда не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При решаването на спора са приложени относимите правни норми според тълкуването им в практиката на ВКС и не са нарушени фундаментални разпоредби на ГПК. По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска, а на ответниците на основание чл. 78 ал.3 ГПК следва да се присъдят поисканите с отговорите по чл. 287 ГПК разноски за касационното производство. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение