Определение № 5489 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1976/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Краси - М“ ООД и ЕТ „Аси Бозукова“, подадена чрез общ пълномощник адв.В. С. – САК, против определение № 150 от 16.04.2024 г. по в.ч.гр.д. № 198/2024 г. на АС- Пловдив, с което, в резултат на отмяна на определение № 780/22.03.2023 г. по гр.д. № 567/2024 г. на ОС - Пловдив, в частта, с която е оставено без уважение искането на ищцата Т. С. Т., действаща чрез законния си представител и неин баща С. П. Т., да се допусне обезпечение на предявените от нея против „Краси – М“ ООД и ЕТ „Аси Бозукова”, субективно съединени осъдителни искове за солидарното им осъждане да й заплатят обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл.49, вр.чр.45 ЗЗД, евентуално за обезщетение за неимуществени вреди от вещ по чл.50 ЗЗД, в размер на 50 000 лв., частично от общо 80 000 лв., ведно със законна лихва, считано от датата на увреждането 28.12.2021г. до окончателното изплащане, е допуснато исканото от ищцата обезпечение чрез налагане на запор върху вземания на ответниците до размер на 50 000 лв. по банкови сметки в посочени търговски банки, при условие на парична гаранция от 5000лв.

С частната касационна жалба се излагат доводи за недопустимост на въззивното определение като постановено по нередовна искова молба поради невнасяне на съответната държавна такса за разглеждане на исковите претенции. При условията на евентуалност са изложени и съображения за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на съдопроизводствените правила.

С приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: 1. Длъжен ли е съда да обсъди всички доказателства по делото и да даде отговор по доводите на страните като мотивира своя съдебен акт? – противоречие с определение № 606/20.12.2011 г. по ч.д.№ 534/2011 г. на ВКС, определение № 94/1.02.2019 г. по ч.д.№ 2696/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1 / 2000 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК; определение № 1234 от 23.05.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 1648/2023 г.; решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г, на ВКС, 3-то гр. о.; решение № 111 от 13.06.2016 г. по гр. д. № 6121 / 2015 г. на ВКС, 1-во гр.о., решение № 33 от 24.03.201 7 г. на ВКС по т. д. № 53459/2015 г.. ІІІ г.о, решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д.№ 761/20Юг. на ВКС, IV г.о., и решение № 447 от 18. П .2011 г. по гр.д.№ 1964/2010 г,. ВКС, ІV г.о.

2. Следва ли гаранцията определена по реда на чл. 391, ал.1, т.2 ГПК да се определи в размер, който служи за обезпечаване на вероятната основателност на исковете? - противоречие с определение № 424/08.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 363/2010 г. на ВКС, ІV г.о.

В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, евентуално, т.3, ГПК, се поставя и въпроса: 3. Дали при допускане на предвидените в закона мерки следва да се дължи сметка за интересите на двете страни, както и да не се допуска прекомерно засягане на правната сфера на ответника?- противоречие с определение № 606/20.12.2011 г. по ч.д.№ 534/2011 г. на ВКС, определение № 94/1.02.2019 г. по ч.д.№ 2696/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., евентуално, при липса на относима практика, с оглед точното приложение на закона и развитие на правото.

Сочи се още противоречие на обжалваното определение с определение № 424/08.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 363/2010 г. на ВКС, ІV г.о., като основание по чл.280, ал.1, т.1, евентуално т.3, ГПК, защото е допуснато обезпечението при недопустима и нередовна искова молба, по изложени доводи за това, без да е формулиран конкретен въпрос.

Твърди се и че определението на въззивния съд е очевидно неправилно по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, защото не са преценени интересите на двете страни, също не е преценена липсата на обезпечителна нужда за целия предявен размер на иска и спрямо двамата ответници, не са съобразени и характера и вида на вредите, нито потенциалните репутационни вреди за ответниците, поради което непропорционално са засегнати правата на последните.

Насрещната страна Т. С. Т., действаща чрез законния си представител С. П. Т. и упълномощения от него чрез адв. Г. Ч. от АК – П., в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, оспорва частната касационна жалба с писмен отговор.

По преценката дали е налице основания за допускане на касационно обжалване, и след проверка по делото, настоящият състав на касационната инстанция намира следното:

Частната касационна жалба е допустима.

Съдебното исково производство е образувано по искова молба на Т. С. Т., действаща чрез законния си представител и нейн баща С. П. Т., против „Краси – М“ ООД и ЕТ „Аси Бозукова”, с която се иска солидарното им осъждане да заплатят на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в резултат от непозволено увреждане, настъпило на 28.12.2021 г., в хотелски комплекс „Национал палас Спа и Уелнес”, в размер на 50 000 лв., частично от общо 80 000 лв., ведно със законна лихва, считано от датата на увреждането 28.12.2021 г. до окончателното изплащане, а в условията на евентуалност ответниците да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в резултат от падане от прозореца на същата дата,настъпило в посочения хотелски комплекс – вреди от вещ ,в размер на 50 000 лв., частично от общо 80 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 28.12.2021 г. до окончателното изплащане. С исковата молба и уточняващата такава ищцата е поискала допускане на обезпечение на така предявените искове чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответниците в посочени банки на територията на страната.

Първоинстанционният съд е отказал да допусне исканото обезпечение. Сезиран с частна жалба от ищцата, въззивният съд е отменил първоинстанционното определение по чл.389, ал.1 ГПК и е уважил молбата за обезпечение. За да постанови определението си, въззивният съд е направил преценка дали са налице установените в нормата на чл.391 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане обезпечение на иска: когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението и ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства, или бъде представена гаранция в определен от съда размер. Прието е, че в конкретния случай представените с исковата молба писмени доказателства не са достатъчно убедителни в посока евентуална основателност на предявените искове, но доколкото основателността на исковете може да бъде установена с други доказателствени средства в предстоящия исков процес, и доколкото е налице обезпечителна нужда предвид паричния характер на осъдителните искови претенции, исканото обезпечение следва да бъде допуснато, но при условията на парична гаранция, която е определели в размер на 5 000 лв. Намерил е, че исканата обезпечителна мярка запор върху вземанията на ответниците по банковите им сметки в посочените от ищцата банки, е напълно подходяща и адекватна на кредиторовия интерес.

При тези мотиви на въззивния съд не се установява наличие на сочените от частния жалбоподател основания за допускане касационното обжалване.

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, приложими и към касационното обжалване на определения, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определени (общо основание), като ВКС не може да извежда такъв значим въпрос от изложението или от касационната жалба, а може само да го конкретизира и уточни. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните /специфични/ основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК. Общото и специфичното основания са кумулативно изискуеми.

По първия въпрос не се установява процедиране на въззивния съд в отклонение от съдебната практика, вкл. и посочената от касатора, да мотивира съдебния акт. В случая въззивният съд се произнася в производство по частна жалба – чл.274, ал.2 ГПК. Правомощието на въззивния съд в това производство са изяснени с ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивният съд служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява събраните доказателства и решава въпросите в предмета на производството, без да е обвързан от оплакванията с жалбата. Ето защо сочената в изложението на касаторите-частни жалбоподатели решения на ВКС за задълженията на въззивния съд в тази насока, се явява неотносима. За съдържанието на определенията (чл.254 ГПК) не е предвидена разпоредба като тази по чл.236, ал.2 ГПК относно съдържанието на мотивите на решението, но независимо от това, всеки съд, в рамките на правораздавателната си функция, е длъжен да изложи в своя акт-определение, волята си по ясен и разбираем начин. Въпросът в частта за общото задължение за мотивирането на съдебния акт не сочи на противоречие на обжалваното определение с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1 / 2000 г. на Върховен касационен съд, ОСГК и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК. Въззивният съд в случая, макар и не много пространно, е изложил съображения за наличието на предпоставките по ГПК за допускане на обезпечение на иска. Съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, намерила израз в разясненията, дадени в мотивите към т. 7 от тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е необходимо да извърши преценка за вероятна основателност на иска, като за тази своя преценка той изхожда от въведените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства. Тъй като обезпечителното производство цели защитата на спорното материално право само докато трае висящността на исковия процес, тази преценка за вероятната основателност на иска е най-обща и нито е необходимо да е подробно мотивирана, нито е необходимо съдът да издири и приложи всички относими към спора материалноправни норми - това той следва да направи едва при разрешаването на материалноправния спор в исковото производство. За да допусне обезпечението, достатъчно е съдът най-общо да прецени дали представените до момента писмени доказателства са достатъчно убедителни или не за извод, че спорното субективно материално право вероятно съществува, а ако не са- да процедира съобразно чл.391, ал.1, т.2 ГПК. В случая въззивният съд е извършил именно такава преценка, за която е изложил мотиви, поради което е процедирал в съответствие със задълженията си по чл.391 ГПК и практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл.274, ал.2 ГПК и чл.391 ГПК, което изключва наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос. Дали направените изводи са правилни не е предмет на проверка във фазата по преценка наличие на основания за допускане касационното обжалване.

Формулираният от касаторите-частни жалбоподатели втори въпрос е необуславящ, защото въззивният съд не е разсъждавал по него, и не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, което препятства преценката дали е налице по този въпрос противоречие с посочената практика на ВКС като специфичното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се посочи, че размерът на гаранцията се определя от съда според размера на преките и за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно / чл. 391, ал. 3 ГПК /. Въпросът за размера на гаранцията, която следва да бъде внесена от молителя по смисъла на чл. 391, ал.3 ГПК се решава за всеки конкретен случай от съда, доколкото в закона не е посочено, че размера на гаранцията следва да отговаря на размера на заявената искова претенция, както например е разписано в чл. 282 ГПК. Противоположно тълкуване на чл. 391, ал.3 ГПК би било contra legem, поради което и касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по този въпрос. В практиката на съдилищата, вкл. и на ВКС като критерий, използван от съдилищата за определяне на евентуалните вреди за ответника, е процент от цената на иска-10 % от цената на иска ( напр. определение № 218 от 16.06.2022 г. по ч. гр. д. № 272/2022 г., ГК, ІV г. о. на ВКС), с която практика въззивното определение е съобразено.

Третия въпрос частично, само във втората му част, е обуславящ, и е относим към извода на въззивния съд, че запорът на вземания по банкови сметки в размер на цената на иска, е подходяща обезпечителна мярка, но посочената по него практика на ВКС не обосновава основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледаните в посочените определения на ВКС въпроси се отнасят до различни по вид искове и до преценката по чл.397, ал.1, т.3 ГПК, че исканите други подходящи мерки по тях са неподходящи, защото ще постигнат различна цел от тази, за която се предявява иска, като исканите мерки са били изземване на средството за производство на продукт, спиране на изпълнението с вдигате на изпълнителен запор на МПС като неподходяща мярка, докато в настоящия случай се прави преценка за необходимото съответствие между обезпечителната нужда и поисканата обезпечителна мярка по чл.397, ал.1, т.2 ГПК-запор на вземания. Ето защо поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК не е налице по този въпрос. Същевременно по въпроса за преценката за необходимото съответствие между обезпечителната нужда при парични вземания и запорът върху банкови сметки на длъжника е налице трайна практика на ВКС, според която преценката от нуждата за обезпечаване на иска е винаги конкретна и обусловена от фактите по делото, като при липса на данни и доказателства, които да я опровергават, обезпечителната нужда се предполага, като при съдебно предявени парични вземания всяко разпореждане на ответника с имуществото му затруднява удовлетворяването на длъжника и при обезпечаване на иск за парично вземане обезпечителната нужда е очевидна, тъй като евентуалното уважаване на иска ще признае отричаното от ответника материално право на ищеца на парично вземане, а осъществяването на това вземане предполага наличие на свободни парични средства, което е подходящо да се гарантира чрез забраната ответникът да се разпорежда с исковата сума, която се запазва по негова банкова сметка чрез наложения запор (определение № 933/19.10.2012 г. по частно търг. дело № 778/2012 г., на ІІ търг. отд. на ВКС, определение № 1132/18.12.2012 г. по частно търг. дело № 926/2012 г. на ІІ търг. отд. на ВКС, определение № 567/08.12.2016 г. по частно гр. дело № 5220/2016 г. на IV гр. отд. на ВКС, определение № 144/20.03.2017 г. по частно търг. дело № 172/2017 г. на II търг. отд. на ВКС, определение № 477/14.10.2013 г. по частно гр. дело № 5506/2013 г. на I гр. отд. на ВКС, определение № 14/11.01.2010 г. по частно гр. дело № 738/2009 г. на IV гр. отд. на ВКС, и пр.). т.е. принципната опасност не зависи от имущественото състояние на ответника към момента на искането за обезпечение, в какъвто смисъл са доводите на жалбоподателя, а от съществуващата възможност активите му да намалеят в хода на производството по бъдещия иск. Въззивното определение не е в противоречие с тази практика на ВКС, и при наличието й се изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този трети посочен от жалбоподателите въпрос.

Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при което касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението или в касационната частна жалба, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от касатора въпрос /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. При отсъствие на общата предпоставка –липса на обуславящ правен въпрос, не се дължи произнасяне по изложено в т.6 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдение за наличие на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК спрямо определение № 424/08.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 363/2010 г. на ВКС, ІV г.о., евентуално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Обжалваното определение не разкрива белези на нищожност или недопустимост по смисъла на чл.280, ал.2, предл.първо и второ ГПК. Релевираните от касатора съображения за недопустимост на въззивното определение, поради нередовност на исковата молба, не обуславят недопустимост на въззивното определение по чл.396, ал.2 ГПК, защото не се твърди недопустимост или ненадлежно предявяване на самото искане за обезпечение, респ. – ненадлежно сезиране на въззивния съд, същите имат отношение към преценката не на допустимостта, а на основателността на искането по чл. 389 ГПК и могат да се преценяват като оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК (ср. и определение № 826 от 2.12.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3887/2013 г., II т. о.).

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, с въззивното определение е направена дължима преценка в съответствие със закона и съдебната практика по приложението му, което изключва съмнение за очевидна неправилност. Обосновката на касаторите-частни жалбоподатели изразява оплаквания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, които са различни от очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.

Ето защо касационното обжалване не може да се допусне. Страните нямат искания за разноски и съдът не дължи произнасяне по чл.81 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: