Определение № 2283 от 08.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 231/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. П., подадена чрез адв.Г. Г., против решение № 167 от 07.10.2024г., постановено по въззивно гр.дело № 355/2024г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 247/12.06.2024г. по гр.д.№ 57/2024г. на ОС-Хасково, Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, да плати на П. обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лева от незаконно обвинение по чл. 281, ал.2, т.4 и т.5, във вр.с ал.1, във вр. с чл.20, ал.3 и ал.4 НК по ДП № 166/2017г. на РУ-Свиленград, по което е оправдан с присъда №3 от 09.01.2023г. по нохд № 292/2022г. на РС-Свиленград и е отхвърлен искът му за сумата над 10 000 лева до присъдените от ОС-Хасково 20 000 лева. Касаторът обжалва решението в отхвърлителната му част с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и формулира следния въпрос: Какви са конкретните факти и обстоятелства от действителността, които съдът следва да вземе предвид, решавайки въпроса за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди и по какъв начин икономическите условия в страната могат да окажат влияние при решаването на този въпрос. Поддържа противоречие с решение № 532/24.06.2010г. по гр.д.№ 1650/ 2009г. на ІІІ ГО, решение № 317/09.12.2010г. по гр.д.№ 4620/2008г. на ІІ ГО, решение № 40/13.05.2020г. по гр.д.№2683/2019г. на ІV ГО, решение № 3/13.02.2012г. по гр.д.№ 637/2011г. по ІІІ ГО, решение № 114/13.12.2018г. по гр.д.№4861/2017г. на ІІІ ГО и решение № 55/11.03.2013г. по гр.д.№1107/2012г. на ІV ГО. По поставения въпрос счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото питането е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Според касатора решението в обжалваната част е и очевидно неправилно, тъй като явно противоречи на принципа на справедливостта. В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 45 000 лева, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Първоинстанционният съд е намерил иска за частично основателен и го е уважил за сумата 20 000 лева. Сезиран с въззивна жалба от Прокуратурата на РБ въззивният съд от фактическа страна е установил, че на 20.04.2017г. с постановление по ДП №166/2017г. на РУ-Свиленград П. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, т. 4 и т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал.2 НК; с определение № 234/21.04.2017г. по чнд № 342/2017г. на РС-Свиленград му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“; продължителността на мярката за неотклонение е около 4 месеца; на 13.10.2020г. отново е привлечен като обвиняем, без данни да е взета мярка за неотклонение. На 18.05.2022г. в РС-Свиленград е внесен обвинителен акт против ищеца и е образувано нохд № 292/2022г., по което с присъда № 3/09.01.2023г. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Присъдата е потвърдена с решение № 135/13.07.2023г. по внохд № 242/2023г. на ОС-Хасково. Въззивният съд е установил от представената по делото електронна справка за съдимост, че М. П. е осъждан общо седем пъти за извършени различни по вид престъпления в периода от 2009г. до 2016г., като с последните две присъди му е наложено наказание „лишаване от свобода“, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок три години. Съдът е анализирал ангажираните по делото гласни доказателства (показанията на св. М. Г.-баща на ищеца, на св. И. М. и на св. Д. П.) според които престоят в ареста се отразил много зле на М.; след излизане от следствения арест бил изнервен, считал, че е несправедливо обвинен; разделил се с приятелката си заради задържането му под стража; не могъл да си намери работа поради висящото дело, бил притеснен за изхода му; пътувал до Германия, където живеела майка му, за да работи, но поради образуваното дело се налагало често да се връща; спрял да спортува, не излизал с приятели, затворил се в дома си; приятелите му се отдръпнали, тъй като в града започнали да приказват лоши работи за него. При така установеното от фактическа страна и след като е съобразил, че първоинстанционното решение е влязло в сила поради необжалването му в частта, в която искът е уважен за сумата 5 000 лева, въззивният съд е приел, че предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата са установени със сила на пресъдено, а спорният за решаване въпрос във въззивното производство е за размера на обезщетението за неимуществени вреди над 5000 лева до уважения от първоинстанционния съд размер 20 000 лева. За да отхвърли иска за разликата над 10 000 лева до 20 000 лева, съдът се е позовал на разясненията, дадени в ППВС № 4/1968г. и трайната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД във вр. с чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и при определяне размера на обезщетението е съобразил, че ищецът е обвинен за престъпление за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от 2 до 10 години и глоба от 5000 до 20 000 лева; наказателното производство е продължило близо 6 години и 3 месеца (от април 2017г. до юли 2023г.), която продължителност според съда надвишава изискването за разумен срок по чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС; в този период ищецът се намирал в състояние на несигурност, страх, притеснение; спрямо ищеца е взета за срок около 4 месеца най – тежката мярка за неотклонение-задържане под стража, през който период е бил незаконно лишен от свобода и е била ограничена възможността му за социални контакти. В същото време съдът е отчел обстоятелството, че след отмяна на първоначално взетата мярка „задържане под стража“ за целия останал период от наказателното производство ищецът е бил без мярка за неотклонение и други мерки на процесуална принуда, което му е позволило свободно да напуска страната и да си търси работа във ФРГ според показанията на баща му. Наред с това съдът е отчел и обстоятелството, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото обвинение още на първа инстанция, което е снижило значително чувството на страх, обреченост и онеправданост. Приел е, че не е налице причинна връзка между накърненото добро име на ищеца в обществото и повдигнатото му незаконно обвинение предвид предишните му осъждания (7 на брой) за умишлени престъпления от общ характер, последните две от които по време на процесното наказателно производство. Посочил е, че при наличие на предишни осъждания през един продължителен период от време (от февруари 2010г. до октомври 2018 г.) не би могло да се приеме, че липсата на добра репутация на ищеца в обществото се дължи именно на воденото срещу него незаконно наказателно преследване. Съдът е направил съпоставка на двете групи установени обстоятелства: от една страна тези, обосноваващи по-нисък интензитет на преживените страдания и смущения-липсата на наложени мерки на процесуална принуда през преобладаващата част от наказателното производство, наличието на оправдателна присъда още на първа инстанция, многократните осъждания на ищеца, а от друга страна-обстоятелствата, обосноваващи по-висок интензитет-тежестта на обвинението, продължителността на нак. производство - 6 години и 3 месеца, взетата за срок 4 месеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ и е приел, че определеното от окръжния съд обезщетение следва да се намали до 10 000 лева, който размер в най – пълна степен съответства на степента и продължителността на претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение. Посочил е, че не е установено по делото П. да е претърпял страдания над обичайните за подобни случаи вследствие на медийно отразяване на воденото срещу него наказателно преследване, чувствително влошаване на здравословното или психично здраве, промяна в семейното му, служебно или социално положение, което да обоснове по – висок размер на обезщетението. С тези мотиви въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил иска за разликата над 10 000 лева до уважения от ОС-Хасково размер 20 000 лева. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Въззивният съдебен акт в обжалваното отхвърлителна част не е очевидно неправилен, както сочи касаторът. От съдържанието на мотивите не се установява съдът да е приложил закона в неговия обратен смисъл, да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Наведените от касатора доводи за занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, които не могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въпросът, отнасящ се до дължимата от съда преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД осъществява общата предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславя решаващата воля на въззивния съд (т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС), но не удовлетворява сочените от касатора допълнителни предпоставки – нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито тази по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице последователна, трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задължителна - ППВС № 4/23.12.1968г. и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, според която „справедливостта“ като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател и е свързан с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива правно релевантни обстоятелства-критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при исковете по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления-умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, вкл. нарушен ли е принципът за разглеждане на делото в разумен срок; вида на взетата мярка за неотклонение и другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца-има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо-цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му-семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; връзката между стандарта на живот и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения. Взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение - съобразил е продължителността на нак. производство; тежестта на деянието, предмет на процесното обвинение; наложената най-тежка мярка за процесуална принуда, търпяна 4 месеца; причинените неудобства и негативни емоции. Наред с това е взел предвид липсата на наложени мерки за неотклонение през по-голямата част от наказателното производство, постановената оправдателна присъда още на първа инстанция, обремененото съдебно минало на ищеца и значението на това обстоятелство при определяне размера на обезщетението, липсата на данни за влошено здравословно състояние на пострадалия, за промяна в социалното и служебно положение и др. Въззивният съд е направил съпоставка между двете групи обстоятелства-тези, обосноваващи по-нисък интензитет на преживените страдания и тези, обосноваващи по-висок интензитет и е извел извод, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение е завишено. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателят недопустимо се позовава по един и същи въпрос едновременно и на двете основания –това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането ѝ или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените питания, ведно с липсата на обективна необходимост от промяната й, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения въззивното решение в обжалваната от ищеца отхвърлителна част не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО