Определение № 199 от 25.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 408/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Фламинго чартъринг“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което по предявен от „Стоунхил Маритайм С. А.“, Либерия, иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА вр. чл. 119, ал. 1 КМЧП вр. чл. 3 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения е признато и е допуснато изпълнението на арбитражно решение, постановено в Лондон, Великобритания, за осъждане на ответника да заплати на ищеца парични вземания по договор за морски превоз на товар.

Ищецът оспорва жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Като основание по чл. 280, ал. 2 ГПК на първо място се поддържа очевидна неправилност на въззивното решение.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай се поддържа, че очевидната неправилност на въззивното решение произтича от недопустимостта на признатото арбитражно решение като постановено свръхпетитум и поради това противоречащо на диспозитивното начало и на обществения ред на Република България.

От мотивите на обжалваното решение обаче не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените аргументи са същите, с които се обосновават и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но те не могат по никакъв начин да обосноват паралелно с това и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.

По основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани от страна на жалбоподателя общо 14 въпроса, неотговарящи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Така първите пет въпроса, произтичащи от поддържаната от жалбоподателя защитна теза, че е бил лишен от възможност за защита чрез ангажиране на допълнителни писмени доказателства като основание за отказ по чл. 5, т. 1, б. „б“ от Конвенцията, не съответстват на мотивите на въззивния съд, който, независимо от изложените съображения, че неприемането на представени от страната в арбитражното производство доказателства не е равнозначна на невъзможност за предявяване на защитни средства по смисъла на чл. 5, ал. 1, б. „б“ от Конвенцията, е основал крайния си правен извод за отсъствие на основание за отказ по чл. 5, ал. 1, б. „б“ на приетия за установен факт, че сочените от жалбоподателя писмени доказателства са били приети и обсъдени от арбитъра. С оглед на така дадената от въззивния съд аргументация формулираните въпроси следва да бъдат приети за необусловили правните му изводи за отсъствие на основанието по чл. 5, ал. 1, б. „б“ от Конвенцията.

Независимо от горното, във връзка с тези пет въпроса не е обоснована и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Най-общо се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липсата на формирана съдебна практика и доколкото самите въпроси говорят за необходимостта от наличие на такава. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

По-нататък, като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят и въпросите:

• за противоречие с обществения ред по чл. 5, ал. 2, б. „б“ от Конвенцията съдът по екзекватурата следва ли да следи служебно,

• необходимо ли е назначаването на вещо лице, когато за преценка дали е спазено диспозитивното начало са необходими специални знания, касаещи морските превози; преценката за стойността на дължимото обезщетение – демюрейдж представлява ли просто пресмятане или за това са необходими специални знания,

• неспазването на основни начала на българския процесуален кодекс, като: диспозитивно начало, състезателно начало, равнопоставеност в процеса и постановяване на решението съобразно действителните факти, представлява ли неспазване на обществения ред като основание за непризнаване на арбитражно решение и недопускане на неговото изпълнение на територията на страната, или се отнася до оплакване по съществото на разрешения с него спор,

• за спазването на диспозитивното и служебно начало Софийският апелативен съд не следва ли да следи служебно, без да е необходимо обуславящите ги факти да бъдат доказвани от страната, която се позовава на тях,

• съществува ли разграничение между възражението по основателност на иска и това относно неговата недопустимост при произнасяне извън спорния предмет,

• възражението за произнасяне свръхпетитум, при което са съобразени други правопораждащи факти, в случая друга дневна ставка демюрейдж, а не поисканата, макар и в рамките на цената на иска, представлява ли допустимо произнасяне по спора, след като не съответства на неговото основание, което се определя от заявените юридически факти,

• исковата цена представлява ли съществен елемент от спорното правоотношение или то се определя от заявените или изменени в хода на съдебното производство правопораждащи факти,

• произнасянето свръхпетитум нарушава ли диспозитивното начало и съответно представлява ли нарушение на съществуващия обществен ред в Р. България, и

• възражението за произнасяне на арбитражното решение свръхпетитум представлява ли възражение по неговата правилност по същество или обективира неговата недопустимост с оглед неправилното прилагане на диспозитивното начало.

Първият от тези въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не е отрекъл служебната проверка на предпоставките по чл. 5, ал. 2 от Конвенцията. Останалите въпроси се свеждат до поддържаната от жалбоподателя теза, че произнасянето на арбитражния съд свръхпетитум може да обоснове противоречие с обществения ред по смисъла на чл. 5, ал. 2, б. „б“ от Конвенцията, самата тя обоснована с очевидно несъстоятелното смешение между произнасяне свръхпетитум, т. е. извън направеното от ищеца искане, от една страна, и установяването на факти, различни от твърденията на страните, от друга страна (във връзка с приетата от арбитража приложима дневна ставка от 6500 щатски долара, вместо твърдението на ищеца за размер от 6000 долара). От тази гледна точка въпросите не кореспондират изобщо на правните изводи на въззивния съд, ограничени до предпоставките за допускане признаването и изпълнението на арбитражното решение, а се свеждат до недопустим опит за ревизия на това решение.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане на ищеца разноски не се следват предвид липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът