Определение № 1768 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 174/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Е., Б. М. Д. и Ю. М. Е. срещу въззивно решение № 1029 от 14.07.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1158/2022 г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради необоснованост - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260100 от 28.01.2022 г. по гр. д. № 20186/2018 г. на Пловдивския районен съд в обжалваната му част, като вместо това са отхвърлени предявените от касаторите против Л. С. Е., Я. С. Е., М. И. П., М. В. С., И. Н. С., В. Б. Р., Д. В. М. и П. В. Д. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Е. Г. Е. е собственик на 4/6 ид. части, а Б. М. Д. и Ю. М. Е. са собственици на по 1/6 ид. част от жилищна сграда с идентификатор ****, с площ от 49 кв. м, ведно с 40,18% ид. части от поземления имот в който е построена сградата с идентификатор ***, с адрес [населено място], [улица], на основание наследяване и изтекла десетгодишна придобивна давност, считано от 30.09.2009 г. Отхвърлени са и исковете по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че изпълнението, предмет на изп. дело № 490/2018 г. на ЧСИ И. К., с предмет публична продан на процесната жилищна сграда, е погасено поради придобитото от касаторите вещно право на собственост върху този имот. По делото е установено, че с решение от 16.03.1995 г. по гр. д. № 4103/1992 г. на Пловдивския районен съд е прието, че В. Е. С., В. И. С., М. П., М. Е., В. Р., И. С., Я. С. и Л. Е. са съсобственици на процесната жилищна сграда, която понастоящем е с идентификатор ****, с площ от 49 кв. м, ведно с 40,18 % ид. части от поземления имот, в който е построена сградата, заснета с идентификатор ***, при квоти 2/10 ид. част за В. Е. С. и по 1/10 ид. част за останалите съсобственици. С решение от 17.10.2001 г. по в. гр. д. № 1080/2001 г. на Пловдивския окръжен съд частично е отменено решение от 11.01.2001 г. по гр. д. № 4103/1992 г. на Пловдивския районен съд и на основание чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./, (ред. ДВ, бр. 64 от 1999 г.) процесната жилищна сграда е възложена в дял на М. Б. Е. /починал на 04.04.2017 г./ и същият е осъден да заплати за уравнение на дяловете на М. И. П., В. Б. Р., Я. С. Е. и Л. С. Е. по 1480 лв.; на П. В. Д. и Д. В. М. общо 1480 лв., както и на В. Е. С. и И. Н. С. по 2960 лв. в шестмесечен срок от влизане в сила на решението, т. е. от 13.01.2003 г. С решението е установено, че М. Е. винаги е живял в процесния имот, вкл. и към момента на смъртта на неговия наследодателя през 1949 г. С решение от 25.04.2008 г. по гр. д. № 4103/1992 г. на Пловдивския районен съд, влязло в сила на 30.09.2009 г., е обезсилено решението, с което процесният имот е възложен в дял на М. Б. Е. на основание чл. 288, ал. 7 ГПК (отм.), поради неплащане на определеното парично уравнение в полза на съделителите в посочения срок, при което имотът е изнесен на публична продан за ликвидиране на съсобствеността при установените в решението за допускане на делбата квоти. С нот. акт № 162/ 28.08.2004 г. М. Б. Е. е признат за собственик на процесната жилищна сграда на основание наследствено правоприемство и давностно владение, упражнявано в продължение на повече от 30 години, както и въз основа на извършена делба, ведно с припадащите се 40,18% ид. части от дворното място. От събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. Г., К. В. и П. Р. е установено, че наследодателят на ищците винаги е живял в процесната къща, роден е в нея и е починал там. Поддържал е имота, като направил множество необходими ремонти и други подобрения. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че предмет на делото е недвижим имот, който е бил предмет на делба с установени квоти на съсобствеността, след приключване на втората фаза на делбата. Изложени са съображения, че в тази хипотеза намерението на един от съсобствениците, този който единствен е живял и живее в имота, да владее и свои имота само за себе си, като отблъсва владението на другите съсобственици, следва да е ясно доказано по делото с действия, извършени от М. Е. след 30.09.2009 г. – влизане в сила на решението, с което имотът е изнесен на публична продан, но в случая от събраните по делото доказателства не е установено същият да е предприел действия, с които да е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В допълнение е посочено, че след решението от 25.04.2008 г., в сила от 30.09.2009 г., процесният имот е изнесен на публична продан. В твърдения период от течене на придобивната давност по повод на тази публична продан са образувани две изпълнителни дела. Първото е изп. д. № 354/2013 г. по описа на ЧСИ М. О., в хода на което са депозирани три изрични молби на останалите съсобственици за извършване на публична продан на имота на дати 16.04.2013 г., 18.06.2013 г. и 25.07.2015 г.. Съобразно т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС искането на взискателите за извършване на това изпълнително действие прекъсва давността. По второто образувано изп. д. № 490/2018 г. на ЧСИ И. К. отново има искане за извършване изпълнителното действие - публична продан на процесния имот, като след оценка и опис на имота, такава продан е насрочена от 14.12.2018 г., като същата не е извършена, тъй като изпълнителното дело е спряно като обезпечение в настоящия процес, т. е. и по това изпълнително дело е налице прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, поради което тя не е изтекла. Доколкото искът за делба в първата си фаза решава и въпросите за правото на собственост и неговите квоти за съсобствениците, същият има идентични правни последици с установителния иск за собственост, в това число и по въпросите за прекъсване на давността, както в рамките на съдебното производство, така и в рамките на изпълнителния процес, който го следва. До приемането на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се прилага ППВС № 3/1980 г., поради което в настоящия случай придобивна давност по отношение на процесния имот не е текла до 26.06.2015 г. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „За придобивната давност в лицето на наследодателя М. Е. върху процесната жилищна сграда“; 2.„Какъв владелец е Е. – добросъвестен или недобросъвестен, като се вземе предвид, че възлагането на имота, както и снабдяването на наследодателя на ищците с констативен нотариален акт през 2004 г.“; 3 „Обезсилването на основанието, върху което почива едно добросъвестно владение, заличава ли давността, ако тя вече е изтекла, респ. прекъсва ли същата, ако тя вече тече“; 4. „Дали действия, предприети в изпълнителното производство, насочени към това да прекъснат погасителната давност на самото изпълнение, са едновременно и действия, които прекъсват течащата придобивна давност върху имота“; и 5. „Какъв е характерът и правните последици от постановените от съда съдебни актове по възлагане на имота, извършено в делбата и по обезсилване на решението за възлагане по право, при условията на действащия в момента чл. 288, ал. 7 ГПК /нов./“. Ответниците по жалбата Д. В. М. и П. В. Д. са представили писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Ответниците по жалбата М. И. П., И. Н. С., Л. С. Е., Я. С. С., М. В. Е. и В. Б. Р. също са представили писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените в изложението правни въпроси нямат претендираното от касаторите значение /първият е и твърде общо формулиран/, тъй като изложените от въззивния съд във връзка с тях съображения са допълнителни и нямат характер на решаващи изводи, а по отношение на последните конкретен правен въпрос не е формулиран. В случая от решаващо значение за крайния извод на съда за неоснователност на предявените искове е приетото от него, че за да могат да бъдат придобити частите на останалите съсобственици на имота по давност, наследодателят М. Е. е следвало да извърши действия по промяна на намерението за своене и завладяване на техните части, които да са доведени до знанието им, респ. че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не е установено такива действия да са налице, т. е. че същият е бил държател на тези части, а не техен владелец. Ето защо тези въпроси сами по себе си не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че в т. 10 на ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезсилване по право по чл. 288, ал. 7 ГПК, уредено със ЗИДГПК - обн., ДВ, бр. 64 от 1999 г., съставлява нов фактически състав, различен по своята правна характеристика и последици от този, регламентиран с предходните редакции на разпоредбата на чл. 288, ал. 7 ГПК (до и с ДВ, бр. 124 от 1997 г.). На обезсилване по право подлежат решенията по възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, постановени след 19.07.1999 г. - влизането в сила на ЗИДГПК с ДВ, бр., 64 от 1999 г., какъвто е и настоящият случай. По отношение на тези възлагателни решения законът обуславя пораждането на вещноправния им (конститутивен) ефект и превръщането на спорната съсобственост в индивидуална собственост с изтичане на срок и плащане на парично уравнение в рамките на същия, имащи характера на отлагателно условие. Само с плащането на определеното парично уравнение с лихвите в шестмесечния срок от датата на влизане в сила на възлагателното решение получилият възлагане съделител става собственик на имота. Ако условието не настъпи поради неплащането в срок в резултат на бездействие на съделителя-длъжник, то не настъпва и вещноправният ефект на съдебния акт. За времето до извършване на надлежно плащане в рамките на шестмесечния срок получилият възлагане съделител няма правата на собственик. При неплащане в срока по чл. 288, ал. 6 ГПК от процесуалноправна страна са налице условията да се прогласи настъпилото обезсилване на възлагателното решение по право и се възстанови висящността на делбения процес във втората му фаза. От материалноправна страна следва, че спорната съсобственост е запазена. С оглед на това, наследодателят на касаторите не би бил добросъвестен владелец, тъй като не е придобил владението на годно основание по смисъла на чл. 70 ЗС. В случая, след като при обезсилване на възлагателното решение се възстановява висящността на делбения процес във втората му фаза, то придобивната давност отново се спира, респ. с постановяване на решението за изнасяне на имота на публична продан същата е прекъсната. Това решение е влязло в сила на 30.09.2009 г., поради което по време на заявения с исковата молба, депозирана на 19.12.2018 г., период на осъществявано давностно владение десетгодишният срок по чл. 79, ал.1 ЗС не е изтекъл. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, принципно изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това във връзка с визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно това основание релевантни доводи не са изложени и те по отношение на поставените въпроси не са налице. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторите се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сторените от тях разноски за адвокатски възнаграждения, както следва: на Д. В. М. и П. В. Д. сумата 800 лв., а на М. И. П., И. Н. С., Л. С. Е., Я. С. С., М. В. Е. и В. Б. Р. – 600 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,