Определение № 5107 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4677/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. Г. и К. Д. Ш. срещу въззивно решение № 356 от 12.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 331/2023 г. на Великотърновския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 444 от 17.03.2023 г. по гр. д. № 1793/2022 г. на Великотърновския районен съд, с което по предявените от С. И. И. против Г. Т. Г., И. Н. Г. и К. Д. Ш. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищцата е собственик на основание наследствено правоприемство на 1/3 ид. част поземлен имот с идентификатор ***, с адрес [населено място], общ. П. Т., [улица], целият с площ 1231 кв. м, по предходен план № 117, кв. 11, заедно с разположените в него сграда с идентификатор ****, със ЗП 50 кв. м, с предназначение - жилищна сграда еднофамилна; сграда с идентификатор ****, със ЗП 36 кв. м, с предназначение - друг вид сграда за обитаване; сграда с идентификатор ****, със ЗП 40 кв. м и предназначение - селскостопанска сграда и сграда с идентификатор ****, със ЗП 94 кв. м и предназначение - селскостопанска сграда. Със същото решение ответникът К. Д. Ш. е осъден на основание чл. 108 ЗС да й предаде владението върху тази част от имотите и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот. акт № 679/2012 г. до размера на 1/3 ид. част от тях. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че И. С. П. (И. К. П.) и Ц. С. Г. са сключили граждански брак на 16.04.1947 г. С договор от 15.09.1950 г. Й. А. К. е обещал да продаде на И. К. П. недвижим имот - дворно място с всички постройки в него от един декар и два ара, съставляващо парцел * в кв. 75 по плана на [населено място], общ. П. Т., за сумата от 100 000 лв., като от същия ден е предал владението на купувача. В разписния лист е отбелязано, че имот № * в кв. 11, парцел *, е собственост на И. К. П., който и съпругата му са живели в него до смъртта им. И. С. П. е починал на 23.10.2008 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си Ц. П., като и децата си С. И., К. К. и С. К.. Ц. П. е починала на 08.11.2017 г., като нейни наследници по закон са дъщеря й С. И., внуците Ц. Г. и С. И. (деца на починалия преди нея неин син К. К.) и синът й С. К.. Ответникът Г. Т. Г. е син на Ц. Г. и правнук на Ц. П. и И. П.. С нот. акт № 679/11.06.2012 г. същият е признат за собственик по давност на поземлен имот № *, в кв. 11, с площ 1220 кв. м, за който имот е отреден УПИ *-*, в кв.11, заедно с построените в имота къща и стопански постройки. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 184/07.06.2022 г., първите двама ответници са продали имота на третия ответник. От показанията на свидетелите К. Й., Е. Л. и М. К. е установено, че след смъртта на общите им наследодатели имотът се е поддържал от ищцата, която е влизала в къщата постоянно с нейни ключове, държала в имота свои вещи, вкл. към м. октомври 2022 г. От своя страна от показанията на свидетелите Т. Т. и А. Г. не е установено твърдението, че ответникът Г. Г. е владял имота непрекъснато, явно и необезпокоявано за период повече от десет години преди издаването на констативния нотариален акт и да е демонстрирал намерението си за своене, респ. че той и съпругата му И. Г. не са установили нито обективните, нито субективните признаци на владението. Посочено е, че в случая не е налице противоречие в показанията на двете групи свидетели, тъй като те се отнасят до различни факти. Съдът е приел, че И. П. и Ц. П. са притежавали процесния имот на основание продължило повече от десет години давностно владение и след тяхната смърт С. И. е придобила по наследство и давност 1/3 ид. част от имота, който понастоящем е във владение на ответника К. Ш.. По тези съображения предявените искове са уважени. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля, а ако ги приема, въз основа на какви изводи; 2. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите; 3. Следва ли въззивният съд да направи собствен пълен анализ на приобщените от първата съдебна инстанция доказателства по делото, като решаваща съдебна инстанция, или дейността на окръжния съд има контролно-отменителна и респективно проверяваща функция; 4. Може ли ищецът да придобие право на собственост по наследство върху определен имот, след като наследодателя му не е бил собственик върху този имот и ищецът не е доказал главно и пълно давностно владение върху имота в изискуемия от закона срок; 5. Може ли свидетели, заинтересовани от изхода на делото, да опровергаят (оборят) доказателствената сила на констативен нотариален акт, при условие че за процесния период доказано са се намирали в чужбина, от една страна, и от друга - показанията им не свидетелстват за факти и обстоятелства, случили се обективно много преди и по време на съставянето на констативния нотариален акт. Ответната страна по жалбата С. И. И. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първата група поставени от касаторите въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касаторите казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Последните два поставени въпроса са формулирани според защитната теза на жалбоподателите и не кореспондират на приетата за установена по делото фактическа обстановка от въззивния съд, респ. на изложените от него съображения за уважаването на исковете, посочени по-горе, поради което не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответната страна по касация сторените от нея разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,