Определение № 576 от 11.07.2018 г. на ВКС по д. № 895/2018 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. М. срещу въззивното решение на Окръжен съд Хасково по гр.д. №308/17 г. / основно и за поправка на очевидна фактическа грешка - ОФГ/ и по допускане на обжалването. С въззивното решение, в спор между касатора и Д. М., са решени въпросите по чл.59, ал.2 СК относно малолетното дете на страните Й. Н. М., род. през 2007 г.: родителските права са предоставени за упражняване от майката, на бащата е определен режим на лични отношения с детето и той е осъден да му заплаща месечна издръжка от 200 лв., считано от 28.02.17 г. – датата на постановяване на първоинстанционното решение, съгл.посоченото в постановеното по реда на чл.247 ГПК решение за отказ да се допусне поправка на ОФГ в основното въззивно решение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 3 от ГПК.

Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени следните правни въпроси от предмета на спора:

1.Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по доводите във въззивната жалба и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства, при произнасяне на решението си по съществото на спора?

2. Задължен ли е съдът да направи, с оглед интереса на детето, комплексна преценка на всички обстоятелства от значение за определяне на това на кой родител да се предоставят родителските права?

3.Кои обстоятелства следва да бъдат преценени и кои критерии следва да бъдат приложени при решаване на въпроса кой от родителите да упражнява родителските права? Може ли да се приеме, че полът и възрастта на детето са единствено определящи при преценката на съда на кой родител да бъдат предоставени родителските права и винаги ли, когато детето е момиче в ранна възраст, родителските права следва да се предоставят на майката?

4. От кои обстоятелства следва да се ръководи съдът при определяне на режима на лични отношения между родителя и детето? Задължен ли е съдът служебно да следи за интереса на детето и в тази връзка преценката му да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение за постановяване на мерките за лични отношения на родителя с детето?

5. При определяне на дължимата от двамата родители квота на участие в издръжката на детето, следва ли съдът да определи общата сума за издръжка и да я разпредели между тях, съобразно възможностите им и останалите обстоятелства с правно значение?

От значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, според касатора, е правният въпрос: Задължително ли е изслушването от въззивния съд на родителите в производството по чл.59, ал.2 СК в случаите, когато изслушването е извършено от районния съд, но въззивният съд се е произнесъл по спорните въпроси в обратен на решението на районния съд смисъл / както е по настоящото дело/ ?

Касаторът обжалва и решението на въззивния съд за отказ да се допусне поправка на ОФГ в основното решение по делото, като се позовава на вероятната му недопустимост – съдът се е произнесъл не по искането за поправка на ОФГ, а е тълкувал решението си в частта за началната дата на присъдената в тежест на бащата – касатор издръжка.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че двамата родители имат възможност и заявяват готовност за отглеждането и възпитанието на детето; до момента са ги осъществявали съвместно и по равно – детето е живяло с всеки от тях за по седмица. Родителският капацитет и на двамата родители е висок. Всеки от тях е възпитавал детето на уважение към другия родител, детето е привързано и към двамата и проявява изключителна за възрастта си дипломатичност, в резултат на деликатността на родителите и на усилията им да не му нанесат травми с раздялата си. Водещ при предоставянето на родителските права, според въззивния съд, е интересът на детето – с оглед на възрастта и пола му, връзката с майката е по –непосредствена и дълбока. Детето показва възможност за бърза адаптация и постановената от въззивния съд промяна да живее преобладаващо с майката, не би довела до нарушаване на душевното му спокойствие. На бащата е определен обичайният презседмичен режим на лични отношения в почивните дни, с преспиване и продължителни периоди на лични контакти през ваканциите, с редуване през година за зимната ваканция. Прието е, че той следва да заплаща месечна издръжка от 200 лв. на детето, считано от датата на постановяване на първоинстанционното решение, както е поискала майката, на която са предоставени за упражняване родителските права с въззивното решение.

ВКС намира, че не са налице основания за допускане на обжалването на основното въззивно решение по въпросите, свързани с предоставянето на родителските права за упражняване от единия родител и определянето на режим на лични отношения с детето – на другия.

Въззивното решение не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС – установени са и са обсъдени обстоятелствата, относими към най-добрия интерес на детето / ППВС №1/74 г. и цитираните в изложението решения по чл.290 ГПК/.. Родителските права са предоставени на майката с оглед не само на възрастта и пола, но и на привързаността на детето към нея и възможността му бързо да се приспособи към по-трайното установяване в дома и семейната й среда. На бащата е определен подходящ / с оглед училищната възраст на детето/ режим на лични отношения, който да поддържа близостта на детето с този родител и да развива връзката му с него чрез чести посещения, с достатъчна продължителност. В ТР №1/17 г. ОСГК е разяснено, че разпоредбата на чл.59, ал.2 СК изключва възможността родителските права да бъдат упражнявани съвместно от двамата родители, в случай че не са постигнали споразумение за това.

Не се установява и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК във връзка с поставения въпрос за задължителното изслушване на родителите – в практиката на ВКС / р. по гр.д. №4509/15 г., по гр.д. №5841/14 г., по гр.д. №5451/13 г., всички на четвърто г.о./ непротиворечиво се приема, че при дела, с които се разрешават спорове относно местоживеенето на ненавършили пълнолетие деца, упражняването на родителските права и мерките, при които това става, както и режимът на лични отношения, съдът е длъжен да изслуша родителите, без да има право да преценява дали това е необходимо или не. Изискването е въведено, за да може съдът да добие лични впечатления от родителите, да прецени след непосредствен контакт мотивацията им да поемат грижите по отглеждането и възпитанието на децата и да формира обосновано становище за родителският им капацитет. Ако първоинстанционният съд е пропуснал да изпълни това си задължение, пропускът следва да бъде отстранен от въззивния съд. В противен случай актът му по същество би се явил постановен в нарушение на съществено процесуално правило.

В случая родителите са подробно изслушани от първоинстанционния съд; пред въззивния е изслушано детето, а родителите накратко са изразили позиция по спора за упражняване на родителските права. Подробното изслушване на родителите от първоинстанционния съд изпълнява задължението по чл.59, ал.6 СК; въззивното производство е продължение на първоинстанционното – ТР №1/13 г. ОСГТК, и въззивният съд няма задължение отново да изслушва родителите, а може да го направи само ако прецени, че е необходимо. Застъпването на въпроса в практика по чл.290 ГПК, на която въззивното решение съответства, изключва допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.

Налице е обаче основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение по иска за издръжка на малолетното дете – начинът на определянето й от въззивния съд, без излагане на мотиви за релевантните обстоятелства, вкл. началният й момент, кореспондиращ с ангажираността на родителите с отглеждането и възпитанието на детето, противоречи на ППВС №5/70 г., т.4-7 и 17. В случая въззивният съд е отказал да допусне поправка на ОФГ в основното решение относно началния момент на издръжката и няма вероятност решението му, постановено в производство по чл.247 ГПК, да е недопустимо. В практиката на ВКС обаче е указано, че противоречието в мотивите и диспозитива на решението, когато води до неяснота на решението и не може да се отстрани по реда на чл.247 ГПК, е съществено процесуално нарушение и може да се отстрани чрез отмяна на решението – ППВС №7/65 г., т.4.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.