Определение № 762 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2490/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка” АД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1901/ 09.03.2020 г. по гр.д.№ 3701/ 2019 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 42109/ 2018 г. и по този начин е признато за установено в отношенията между касатора и С. В. И., че „Обединена българска банка” АД дължи на С. В. И. сумата 5 688 лв, представляваща възнаграждение по договор за процесуално представителство по т.д.№ 1605/ 2012 г. на Варненски окръжен съд и т.д.№ 365/ 2013 г. на Варненски апелативен съд със законната лихва върху тази суми от 04.05.2018 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 12715/ 2018 г. на Софийски районен съд, като касаторът е осъден да заплати разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига като основание за допускане на касационното обжалване материалноправни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат прецизирани както следва: за момента на възникването, изискуемостта и началото на срока на погасителната давност на вземане за адвокатски хонорар за процесуално представителство пред повече от една инстанция, чиито размер е определен по реда на чл.36 ал.3 ЗА; за дължимата грижа, която трябва да бъде положена от адвокат по договор за процесуално представителство и достатъчно ли е постигането на положителен за възложителя резултат, за да се счете, че такава е положена, както и за значението на обстоятелството, че адвокатът не е поискал по делото, по което е осъществявано представителството, присъждане на разноски и не е представил доказателства за извършването им; за задължението на адвокат по договор за процесуално представителство или мандат да извърши отчетна сделка и какво е съдържанието на това задължение. Касаторът счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, защото е зачетен просрочен отговор срещу въззивната жалба, а не са зачетени доводи и доказателства на въззивника, както и защото съдът е счел за приложими както общите материалноправни разпоредби, така и тези свързани с особеностите на адвокатската професия без никакъв анализ и аргументация. Ответната страна С. И. оспорва жалбата като недопустима, защото с въззивното решение били присъдени две отделни вземания по 2 844 лв и следвало да се приложи чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Евентуално излага съображения, че няма основания за допускане на касационния контрол, тъй като поставените въпроси не са от значение за правния спор, не са разглеждани от въззивния съд, а и нямат претендираното значение по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Оспорва и доводите за очевидна неправилност на обжалваното решение, като поддържа, че тя е обоснована от касатора с твърдения за нарушения на закона, които подлежат на обсъждане само след допускане на касационния контрол. Според него решението е очевидно правилно. Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно касаторът поддържа, че въззивното решение е окончателно съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК. Вземането за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство е едно, независимо от това, дали е уговорено за една или повече инстанции, съответно дали е определено по реда на чл.36 ал.3 ЗА за една или повече инстанции. Самият касатор в исковата си молба е посочил, че цената на иска му е 5 688 лв и е поискал да се установи съществуването на вземане в този размер и не е допустимо да повдига въпрос за различна цена на иска едва в касационното производство. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване обаче е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено по реда на чл.272 ГПК и чрез излагане на собствени мотиви, че ищецът бил лице, упражняващо адвокатска професия и регистрирано по ЗДДС. „Обединена българска банка” АД упълномощило ищеца да го представлява в производството по т.д.№ 1605/ 2012 г. на Варненски окръжен съд с правото да извършва всички фактически и правни действия във всички съдебни инстанции за защита правата на дружеството до приключване на процеса. С решение на Варненски окръжен съд предявеният по делото иск срещу банката бил уважен, но с решение по т.д.№ 365/ 2013 г. на Варненски апелативен съд по въззивна жалба, изготвена от ищеца и съгласувана с „Обединена българска банка” АД, първоинстанционният акт бил отменен, а искът срещу банката – отхвърлен. Въззивното решение било влязло в сила. Между страните нямало писмен договор, определящ размера на възнаграждението за процесуално представителство по посочените дела. По искане на ищеца по реда на чл.36 ал.3 ЗА Адвокатския съвет на колегията във Варна му определил възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в размер по 2 370 лв (без ДДС) за всяка от инстанциите. При тези фактически установявания съдът извел, че страните по делото били обвързани от договор, по силата на който ответникът възложил на ищеца извършване на правни услуги в качеството му на адвокат. Работата била изпълнена, тъй като ищецът представлявал банката в съдебните заседания, заявявал доказателствени искания, подавал въззивна жалба, представял доказателства за внесена държавна такса, изготвял писмени бележки. Пълномощното не било оттеглено до приключване на делото, а то свършило с позитивен за представляваната страна резултат, като предявените срещу нея искове били отхвърлени. Размерът на адвокатското възнаграждение бил надлежно определен по реда на чл.36 ал.3 ЗА. По доводите на ответника за погасяване на вземането по давност съдът посочил, че погасителната давност не може да започне да тече преди определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение (11.01.2018 г.), а заявлението на ищеца за издаване на заповед за изпълнение е от 23.02.2018 г., преди изтичане на давностния срок от 5 години. А доводите относно липсата на отчет на изпълнението, за неположена дължима грижа при изпълнение на договора, за съществуването на рамков договор между страните, за липса на счетоводно отразяване на задължението и за неотправена покана за плащането му, съдът отказал да обсъжда, като посочил, че те били въведени едва с въззивната жалба и поради това - преклудирани. Предвид така изложените мотиви от въззивния съд, материалноправният въпрос за момента на възникването, изискуемостта и началото на срока на погасителната давност на вземане за адвокатски хонорар за процесуално представителство пред повече от една инстанция, чиито размер е определен по реда на чл.36 ал.3 ЗА, е обуславящ, но няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., такова значение биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а практиката по прилагането му е установена (и цитирана във въззивното решение). Основните характеристики на адвокатската дейност дават основание договорните отношения между адвоката и клиента да се определят като отношения по договор за поръчка. Вземанията за адвокатско възнаграждение не са вземания за труд, поради което за тях е приложима общата петгодишна, а не кратката тригодишна погасителна давност. По делата, по които не е определено адвокатско възнаграждение, погасителната давност започва да тече от момента на определянето на размера му (решение № 495/ 25.06.2010 г. по гр.д.№ 1669/ 2009 г., III г.о.). Обжалваният съдебен акт е съобразен с разрешенията по формулирания обуславящ въпрос, дадени в установената практика, поради което не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК. Останалите повдигнати въпроси са необуславящи. Съдът не се е произнесъл по тях, а е отказал да обсъжда доводите на въззивника (сега касатор) относно липсата на отчет на изпълнението, за неположена дължима грижа при изпълнение на договора, за съществуването на рамков договор между страните, за липса на счетоводно отразяване на задължението и за неотправена покана за плащането му. Процесуалноправен въпрос във връзка с това разрешение на въззивния съд не е формулиран, а материалноправните са ирелевантни, тъй като не са разрешавани в обжалваното решение. По необуславящи правни въпроси касационният контрол не може да бъде допуснат. Такъв контрол не може да бъде допуснат и по доводите за очевидна неправилност на решението. Хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая жалбоподателят основава твърденията си за очевидна неправилност на извършени от съда процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които изискват проверка по същество на действията на съда и на правните му разрешения. Такава проверка в производството по чл.288 ГПК не може да бъде извършена, затова няма как обжалваният акт да бъде счетен за очевидно неправилен. По изложените съображения Върховният касационен съд