Определение № 404 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1691/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. К., с постоянен адрес, Р. Т., [населено място], ІІІ К. С., бл. М., ап. ..... кв. ...... Л., чрез пълномощникът му адв.А. Т. против въззивно решение № ІV-170 от 20.01.2020 г. по гр.д.№ 1657/2019 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 167/16.08.2019 г. по гр.д.65/2018 г. по описа на РС Карнобат. С последното са отхвърлени предявените от касатора искове по чл. 108 ЗС против: 1. Акционерно дружество със специална инвестиционна цел с наименование „Агро финанс" А., ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление: [населено място], 4003, район „С.", [улица], да се приеме за установено, че ищецът е собственик на 1/3 ид.ч. от следните шест недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], а именно: нива от 6 дка, десета категория, м.„К. г.", имот № ..... по плана за земеразделяне; нива от 29 дка, трета категория, в м.„Г. ч.", имот № ..... по плана за земеразделяне; нива от 4,02 дка, втора категория, в м.„Д.", имот № ..... по плана за земеразделяне; нива от 12 дка, трета категория, в м.„К.", имот № ..... по плана за земеразделяне; нива от 4.501 дка, трета категория в м.„К.", имот № ..... по плана за земеразделяне; нива от 45 дка, трета категория в м.„Ч.", имот № ..... по плана за земеразделяне и против 2 „А. К.“ Е. с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място] 8400, Промишлена зона „Север“, да се приеме за установено, че ищецът е собственик на 1/3 ид.ч. от следните два недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], а именно: нива от 3,501 дка, седма категория в м.„Е.", имот № ..... по плана за земеразделяне и нива от 57,5 дка., седма категория в м.„Г.", имот № ..... по плана за земеразделяне; и за осъждане на всяко от двете дружества да предаде на ищеца владението върху тези имоти. Ищецът е осъден да плати разноските по делото. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението в частта, с която съдът приема, че процесните имоти са придобити от първия ответник по давност като добросъвестен владелец, поради неправилно прилагане на чл. 69 ЗС и на останалите правила, уреждащи института на придобивната давност, защото не е установено дружеството, което е купило от несобственик през 2009 г. да е упражнявало фактическа власт върху имотите. В тази връзка прави оплакване за нарушение на процесуалните правила, защото не са обсъдени всички доводи във въззивната жалба, неправилно е преценено доказателственото значение на договорите за наем, сключвани от дружеството и не е обсъдено възражението за недостоверност на датите им, за необсъждане на справката от ОС „Земеделие” и другите документи, от които следва да се установи кой ползва имота. Твърди се неправилно приложение на правилата за доказателствената тежест. Основният довод е, че не е демонстрирано завладяването на имота от дружеството-„купувач”, като действията му не са стигнали до знанието на ищеца. Твърди се и необоснованост на извода, че дружеството е придобило имота по давност като добросъвестен владелец, като не е съобразено, че дружеството е изразило готовност да му прехвърли имотите и да ги купи от него, което опровергава извода, че дружеството е манифестирало намерение за своене. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани пет въпроса, по които се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, които съдът ще разгледа по-долу. Ответникът по касация „Агро финанс" А. оспорва жалбата. Счита, че изводите на съда за наличие на предпоставките на чл. 70, ал.2 ЗС кореспондират на доказателствата, обосновани са и не противоречат на съдебната практика, поради което молят да не се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация „А. К.“ Е. оспорва касационната жалба, като счита, че са налице предпоставките на добросъвестното владение и допускането до касация поради това, че първият въпрос не е определящ за изхода от спора, по втория и третия въпрос счита, че въззивния съд е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, като е изложил и свои мотиви, и решението му не противоречи на цитираните от касатора решения. Същите са възраженията и по четвъртия въпрос. По петият въпрос се възразява, че не е ясно от изложението по кои въпроси съдът не е приложил правилно правилата на разпределение на доказателствената тежест. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По предявените обективно и субективно съединени искове по чл. 108 ЗС за 1/3 ид.ч. от общо осем земеделски имота, основан на реституция по ЗСПЗЗ и наследство, въззивната инстанция е приела с обжалваното решение, че е установено, че ищецът С. К., с постоянен адрес сега в Р. Т., [дата на раждане] в [населено място], е едно и също лице със С. А. х.М.. Майка му е Е. /И., Я./ Х. Б. /И. К./ и тя е дъщеря на Х. Б. О., роден 1870 г. в [населено място], поради което ищецът се явява негов наследник по закон с права 1/3 от наследствените земеделски имоти. Те са възстановени с две решения № 1 от 28.04.1998 г. по реда на ЗСПЗЗ с план за земеразделяне на наследници на Х. Б. О., какъвто се явява ищеца. Обстоятелството, че той е изгубил българското си гражданство не го лишава от правото на собственост, защото на основание чл. 22,ал.1 от Конституцията и чл. 29 ЗС физически лица – чужди граждани могат да придобиват право на собственост върху земеделски земи в страната чрез наследяване по закон и дори да не са се разпоредили с тях в тригодишен срок не са изгубили правото си на собственост, а след изменението на чл. 29, ал.1 ЗС ДВ бр. 24/2007 г., задължението за прехвърляне на възстановените земеделски имоти е отпаднало. Въззивният съд е споделил изводите на РС и относно това, че ответникът „Агро финанс" А. е придобило процесната 1/3 ид.ч. от описаните в исковата молба осем земеделски имота като добросъвестен владелец, като е съобразил следното: с н.а. № ..... ,т. ...../21.12. ..... г. И. М. Ш. е продала на това дружество осемте земеделски имота, като тя не е била собственик на процесната 1/3 ид.ч. от тях, защото изобщо не е била наследник на Х. Б. О.. Съдът е приел, че представените договори за наем и справки от ОС”Земеделие” установяват че след закупуването на процесните земеделски земи през 2009 г. ответникът „Агро финанс" А. е започнал да ги отдава под наем. По делото са представени договори за наем за срок от по една година, сключвани през ,2012 г., 2013 г. 2014 г. и 2015 г. С договор за замяна, оформен с нотариален акт № ..... ,т....../...... г., ответникът „Агро финанс" А. е прехвърлил на ответника „А. К.“ Е. собствеността върху два от процесните земеделски имоти - нива от 3,501 дка, седма категория в м.„Г." и нива от 57,5 дка, седма категория в м.„Г.", имот № ..... по плана за земеразделяне, които „А. К.“ Е. е отдавало под наем на трето лице. Последният договор за наем, сключен между „Агро финанс" А. и „А. К.“ Е., е от 24.07.2017 г. за срок от една стопанска година – от 01.10.2017 г. до 30.09.2018 г. и касае отдаване под наем на част от имотите, които не са предмет на замяната. Съдът, прилагайки чл. 181, ал.1 ГПК е приел, че оспорването на датите на договорите за наем е неоснователно предвид издадените фактури за платена наемна цена и справки от ОС”Земеделие”, пред която договорите са декларирани. За неоснователно е прието и възражението за нищожност на договорите за наем предвид даденото разрешение в т.2 от ТР № 2,/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Така е прието, че договорите за наем доказват, че ответника „Агро финанс" А. е установил фактическа власт върху имотите чрез наемателите си след сключването на договора за покупко-продажба през 2009 г. Съобразени са гласните доказателства, според които след закупуването на имотите от „Агро финанс" А. през 2009 г., в началото на 2010 г. ищецът, придружен от св.С. Н. И. и адвокат, са посетили свидетелката Б.-П., която е била пълномощник на „Агро финанс" А. по въпросната сделка. Ищецът е представил документ за собственост на процесиите земеделски земи и е обяснил, че имотите са „фалшиво закупени“. Ответното дружество е било осведомено от св.Б. за заявените претенции на ищеца. От показанията на последната е установено, че дружеството е изразило готовност да върне имотите, но след съдебно решение. На 02.07.2010 г. ищецът е подал жалба в Районна прокуратура К., по която е образувана прокурорска преписка № 913/2010 г. по описа на КРП по повод извършената продажба. Искът за собственост по настоящото дело е предявен на 09.01.2018 г. При тези доказателства, съдът е приел, че от момента на закупуване на имотите, ответникът „Агро финанс" А. е установил върху тях владение. Обективният елемент на владението – упражняване на фактическа власт е доказан с отдаването на имотите под наем за целия период от закупуването им от несобственик през 2009 г., а субективният – като е приложил презумпцията на чл.69 ЗС, на основание на която е приел, че дружеството ги е владяло като свои. Не е възприета тезата на ищеца, че поради местоживеенето му в чужбина, ответниците не са могли да манифестират пред него намерението си да своят имотите. Посоченото от него решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр.д.1919/2015 г., І г.о., ГК е преценено за неприложимо, защото по делото не се касае за позоваване на придобивна давност от съсобственик, който следва да манифестира анимус пред друг съсобственик. Посочено е, че ответникът „Агро финанс" А. е манифестирал пред всички, от нетранслативната сделка през 2009 г., че държи имотите, които е „купил” като свои – отдавал ги е под наем, продал е част от имотите на втория ответник, декларирал ги е пред органи на Министерство на земеделието, а ищецът, след като е узнал за продажбата на собствените му имоти от несобственик, в периода от началото на 2010 г., когато е посетил пълномощника на ответника „Агро финанс" А., до началото на 2018 г., когато е завел настоящия иск, не е предприел никакви действия за смущаване на владението, установено от ответника „Агро финанс" А., а впоследствие и от ответника „А. К.“ Е.. Тъй като първия ответник не е знаел, че придобива от несобственик и на основание чл.70, ал.1, изр.второ ЗС е прието, че той е добросъвестен, защото е достатъчно добросъвестността да съществува към момента на възникване на нетранслативното основание. Поради това, че е изтекъл период по-дълъг от пет години, съгласно чл. 70, ал.2 ЗС, първия ответник е придобил правото на собственост и се е разпоредил като собственик с два от имотите в полза на втория ответник. Съдът е посочил, че установеното добросъвестно владение не отпада с узнаването, че друго лице претендира права върху същия имот. Прието е, че владението не е прекъснато с предявяване на иск до придобиване правото на собственост. Искът по настоящото дело е предявен едва през м.януари 2018 г., към който момент ответникът „Агро финанс" А. вече е придобил собствеността върху имотите на оригинерно основание – чрез упражнено върху тях добросъвестно владение и е прехвърлило като собственик два от имотите на втория ответник. „А. К.“ Е., Първият поставен въпрос е „съставлява ли отдаването под наем на недвижим имот такова действие, което само по себе си да обективира и да манифестира владение върху имота от страна на наемателя, а от тук и да служи като доказателство за придобиване на имота по давност. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 812/21.11.2011 г. по гр.д.№ 989/2010 г. на ВКС, І гр.о. Този въпрос не е основание за допускане до касация, тъй като съдът е приел, че е осъществено владение не само въз основа на договорите за наем, а и въз основа на това, че договорите са декларирани пред ОС”Земеделие, за което има официално писмо по делото. Съобразена е и специфичната цел, за която е създадено „Агро финанс" А. – инвестиране в изкупуване право на собственост и отдаване под наем. Този извод се налага и от това, че през 2016 г. е сключен договор за продажба на два от имотите, което е действие на собственик, а владението е упражняване на фактическа власт чрез действия, които покриват съдържанието на правото на собственост /т.1 ПП-6-74/. Отделно от това, с цитираното решение е прието, че сключването на наемен договор не установява или отрича факта на владението и анимуса за своене на вещта, защото не представлява разпоредително действие и защото такъв договор може да се сключи и от лице, което не е собственик. С това решение не се и отрича възможността с отдаване на имот под наем да се демонстрира намерение за своене. В конкретният случай специфичната цел, за която е създадено дружеството-„купувач” също сочи на това, че отдаването под наем на „купената” земеделска действие е действие на манифестиране на анимус. Така първият поставен въпрос не определя изхода от спора, а обжалваното решение не противоречи на решението, на което се позовава касатора, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Вторият въпрос е: следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзката между доказателствените средства, включително и свидетелските показания. Като не обсъдени се сочат: справка от окончателният регистър по реда на чл. 74 във вр. с чл. 75а по ППЗСПЗЗ, в която за стопанската 2016/2017 г. като собственик/ползвател е не дружеството-„купувач” а наследодателя на ищеца и това е променено за първи път през 2018 г.; показанията на св. Р. относно това, че втория ответник е започнал да прави масиви от купените земи едва през 2016 г.; показанията на св.Н. И. и на св. Б. за срещата на ищеца с представител на първия ответник и платежните документи по договорите за наем. Първото обстоятелство действително не е обсъдено, но изрично е прието, че договорите за наем, сключени от първия ответник са с достоверна дата и са действителни. Посочването на наследници на Х. Б. О. в регистрите по чл. 74, ал.2 ППЗСПЗЗ, в които се отразяват собствениците или ползвателите на имотите, включени в масивите за ползване, разпределени чрез споразумение не опровергава изпратената от Общинска служба „Земеделие” информация, че договорите за наем са декларирани пред нея, който факт е обсъден от съда. Същевременно не се установява записването на името на общия наследодател в тези регистри да е станало по инициатива или въз основа на действия на ищеца. Така необсъждането на това обстоятелство не се отразява на изхода от спора. Без значение е и обстоятелството дали имотите са работени в масив или отделно от наемателя, поради което показанията на св. Р. не доказват правнорелевантни факти. Не кореспондира на съдържанието на мотивите, твърдението, че не са обсъдени показанията на св. Насув И. и св. Б.. Те установяват, че ищецът в началото на 2010 г. е посетил офис на първия ответник, че е разговарял с представител на това дружество. Неговите изявления обаче не включват признание правата на ищеца, които биха прекъснали придобивната давност, а и св. Б., като посредник на дружеството не може да го ангажира с признания, които прекъсват течението на давността. Показанията, дадени по образуваното дознание също не разкриват признание правата на ищеца. Те не могат да се ползват като свидетелски показания по настоящото дело предвид принципа на непосредственост при събиране на доказателства в гражданския процес. Поради това, че съдът е обсъдил относимите към спора доказателства, а необсъдените не опровергават формираните изводи, този въпрос не определя изхода от спора и по него не се допуска касационен контрол. Третият въпрос е следва ли въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания и доводи в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по тях, като съблюдава пределите на производството, очертани с въззивната жалба. Не кореспондира на мотивите на въззивното решение твърдението на касатора, че съдът не се е произнесъл по оплакването му за недостоверност на датите на наемните договори. Съдът е приел, че това оспорване е неоснователно, като предвид издадените фактури по договорите за наем и представените декларации. Тези изводи кореспондират на чл. 181, ал.1 ГПК, който определя как се доказва достоверна дата. Не кореспондира на мотивите и това, че не било обсъдено, че първия ответник, не може да обработва земя и поради това не е демонстрирал владение. Владение може да се упражнява и чрез трето лице, включително и чрез наечател, който държи имота за владелеца. Именно защото не може да обработва земя, а дейността му е да инвестира средства в право на собственост и да отдава под наем купените имоти, упражняваното от него владение се доказва с договорите за наем. Съдът е изложил подробно защо счита, че първия ответник е владял имота, като е приел, че завладяването е от сключване на нетранслативната сделка, послужила като основание за предаване на владението и съставляваща според съдебната практика доказателство за установяване на владение от „купувача” за себе си. Съдът е обсъдил и доводите относно това дали владението е демонстрирано пред собственика, като изрично е посочил, че от началото на 2010 г. ищецът е научил за разпоредителната сделка, но не е предявил иск за собственост, за да прекъсне течението на давността, а е подал жалба пред прокуратурата, което действие не прекъсва придобивната давност. Тъй като посочените оплаквания и доводи са обсъдени, въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, която задължава въззивния съд да обсъди всички оплаквания и доводи на страните, заявени във въззивната жалба. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Четвъртия въпрос е за това дали за валидността и противопоставимостта на владението на собственика на имота, същото трябва да бъде манифестирано винаги спрямо него, в какво се изразява подобно манифестиране на владението и съответно при какви условия и предпоставки за валидността и противопоставимостта на владението е достатъчно да бъде манифестирано не спрямо конкретния собственик, а спрямо всички. Касаторът се позовава на ПП-6-74, Р № 394/22.10.2010 г. по гр.д.№ 185/2010 г., ІІ гр.о. и по аргумент на противното от Р № 31/5.02.2011 г. по гр.д.№ 1237/2009 г., ІІ гр.о. и Р № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр.д.1919/2015 г., І г.о. С тази съдебна практика се приема, че владението следва да се демонстрира и в двата си елемента по отношение на собственика, ако той е известен, а ако е неизвестен или е в чужбина и не се е завръщал продължително време, поради което е невъзможно да се демонстрира владението по отношение на него, то следва да се демонстрира по отношение на всички. В случая собственикът е станал известен на дружеството – „купувач” след сделката в началото на 2010 г., когато той е посетил офиса, в който е работела свидетелката Б., като посредник, но то не е предало имотите на ищеца, а ги е задържало, като е започнало през следващите години, съобразно дейността, за която е учредено, да ги отдава под наем. С тези действия е демонстрирано владение именно пред ищеца. Той е могъл да прекъсне придобивната давност като предяви иск за собственост, което не е сторил до 2018 г. Факта, че е подал жалба в прокуратурата доказва, че е знаел, че дружеството свои имотите му, но не е предприел действия да прекъсне владението. Подаването на жалба в прокуратурата не е основание по чл. 116 във вр. с чл. 84 ЗС, което да прекъсва течението на давността. По делото не се съдържат и доказателства, представляващ дружеството да е признал правата на ищеца до периода на изтичане на давността, поради което не е налице прекъсване течението на придобивната давност и на основание чл. 116, б.”а” ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС. При разрешаването на въпроса за това дали е манифестирано владението пред ищеца, съдът се е съобразил с трайно установената практика, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита по нетранслативна сделка, е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, според която упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Купувачът от несобственик, без да знае че купува от несобственик, започва да се счита собственик от момента на сключване на сделката. В конкретният случай е демонстрирал владение чрез отдавал под наем на „купените” земеделски земи, а наемателя, като държател, е упражнявал фактическа власт върху тях за наемодателя. С научаване, че продавачът му не е бил собственик не отпада добросъвестността, защото законът / чл. 70, ал.1 изр.2 ЗС/ придава правно значение само на добросъвестността към момента на реализиране на правното основание. Презумпцията на чл. 69 ЗС не престава да действа, ако по-късно купувачът узнае, че е купил от несобственик. За придобиване по давност и в този случай е достатъчно упражняваното на владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. В случая владението не е скрито, а е упражнявано явно, защото ищецът е научил за него и е посетил дружеството-„купувач”. Владението не е смутено чрез никакви действия, тъй като подаването на жалба в прокуратурата не оказва влияние на упражняваното владение и не го прекъсва. Владението не е прекъснато от ищеца нито за шест месеца, съгласно чл. 81 ЗС, нито е прекъсната придобивната давност преди изтичане на пет години от сделката. Предявяването на иска за собственост е станало едва на деветата година от сделката, когато придобивната давност вече е изтекла и собствеността е придобита. В този смисъл са: Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о., Решение № 53 от 3.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1605/2019 г., II г. о., Решение № 121 от 10.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3643/2018 г., II г. о /, в което е направено разграничение н хипотезата, когато се завладява изцяло чужд имот от тази, когато се завладяват идеалните части на другите съсобственици/ Петият въпрос е: длъжен ли е съдът да определи правилно подлежащите на доказване обстоятелства и съответно следва ли съдът да прилага правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, като приеме за неосъществили се недоказаните при условията на пълно доказване факти. Този въпрос се свързва с твърдения, че съдът неправилно е установил релевантните за владението факти и неправилно е приел, че ответникът е доказал владение. Не е посочено за кои факти се отнася това твърдение. До колкото въпросът е насочен до това дали е доказано владение от първия ответник и как съдът е приложил последиците от тежестта на доказване, той се покрива с четвъртия въпрос. Следва да се отбележи и, че правилата за доказателствената тежест се прилагат, когато определени факти, относими към спора не са доказани. За обстоятелствата, необходими за доказване факта на владение с двата му елемента са събрани доказателства, които съдът вече посочи. В този смисъл последният въпрос не определя изхода от спора и не установява основанието за допускане до касация. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване по нито един от формулираните въпроси. Съобразно този резултат, на ответникът по касация А. К.“ Е. следва да се присъди претендираното от него адвокатско възнаграждение в размер на 7200 лв., изплатено в брой, съобразно отразеното в договорът за правна помощ. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение