Определение № 50546 от 24.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1629/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника БОГОМИЛА И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, против решение № 91/11.02.2022 г. по т.д. № 345/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, 3 търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 260553/14.12.2020 г. по т.д. № 2254/2018 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-19 състав, в частта, с която Богомила И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, е осъдена да заплати на “МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД сума в размер на 25 175,86 лева, представляваща главница по договор за банков кредит № BL 8747 от 14.09.2007 г., анекс № 1 от 3.04.2008 г. и анекс № 2 от 20.08.2009 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.10.2018 г., сума в размер на 718,33 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от 25.03.2016 г. до 03.08.2017 г., направените разноски за първоинстанционното производство в размер 1 035,76 лева – държавна такса, и 222,65 лева – за съдебно-счетоводна експертиза, които суми се дължат солидарно с И. Д. Д., действащ като едноличен търговец с фирма “Балгер - И. Д.”, както и на основание чл. 78 от ГПК сума в размер 72,24 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно поради произнасяне от въззивния съд свръхпетитум, тъй като ищецът не е предявил самостоятелен иск срещу БОГОМИЛА И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, а само в солидарност с И. Д. Д., действащ като едноличен търговец с фирма “Балгер - И. Д.”, но въззивният съд, освен, че е потвърдил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която ответниците са осъдени солидарно да заплатят на ищеца посочените суми, е посочил, че потвърждава решението на СГС и в частта, с която БОГОМИЛА И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, е осъдена да заплати на “МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД горепосочените суми.

В касационната жалба се релевират и доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че ответницата е поръчител, а не солидарен длъжник по кредита, както и че подписаното между кредитополучателя и “МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД споразумение от 27.03.2018 г. има характер на новация и доколкото не е подписано от ответницата, я освобождава от отговорност спрямо ищцовото дружество. Оспорва се като необоснован извода на съда за неуспешно проведено оспорване на частните документи, тъй като въззивният съд е допуснал процесуални нарушения относно разпределението на доказателствената тежест на оспорени частни документи и кредитирането на документи, които не са представени в оригинал от насрещната страна, доколкото ответницата е въвела възражения за липса на усвоен кредит, липса на активна легитимация на ищеца цесионер, придобил вземането на банката по договора за банков кредит, липса на плащане по договора за цесия и др., и са направени доказателствени искания относно документи, които се намират у ищеца, който не ги е представил. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил доводите на ответницата, изложени във въззивната жалба. Твърди се, че въззивното решение е постановено при непълнота на доказателствата. Твърди се, че договорът за банков кредит не може да бъде съотнесен към дейността на ответницата, нито е отпуснат на нея в лично качество, поради което следва да се приеме, че тя има качеството “потребител”, като във връзка с това не е указана доказателствена тежест за установяване на обстоятелството, нито са събрани някакви доказателства. Твърди се, че неправилно е кредитирано и възприето заключението на съдебно-счетоводната експертиза, тъй като същата е изготвена въз основа на документи, които не са представени по делото. Твърди се, че по делото е останала недоказана активната легитимация на ищеца цесионер. Твърди се, че въззивното решение е неправилно, тъй като липсват данни, че банката е изпълнила задължението си да отпусне на кредитополучателя уговорената парична сума в съответния срок, както и че вземането не е могло да бъде прехвърлено на цесионера, доколкото към датата на сключване на договора за цесия вземането е било погасено по давност. Твърди се, че са неправилни изводите на въззивния съд, че ответницата е солидарен длъжник, а не поръчител по кредита, както и че споразумението от 27.03.2018 г. не водело до новиране на задължението.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като и поради очевидна неправилност на решението. Поставени са следните въпроси:

1. а) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и наведените в тази насока доводи и възражения на страните?

б) Непроизнасянето на САС по доводи, наведени във въззивната жалба, и липса на каквито и да е мотиви относно необсъждането на тези доводи, обективирани във въззивната жалба, представлява ли процесуално нарушение, обуславящо допустимостта на касационната жалба?

2. а) Каква е правната фигура на “съдлъжника” в договора за банков кредит и по какъв начин се преценяват неговите отговорности?

б) Как следва да се преценява дали едно лице, посочено като съдлъжник по договор за банков кредит е реален такъв /получател на каквато и да е част от кредита/ или има качеството на поръчител?

3. Какви професионални/функционални връзки следва да бъдат установени между търговеца – кредитополучател и физическото лице – съдлъжник, за да бъде елиминирано приложението на ЗЗП за “неравноправни клаузи”, направено своевременно с отговора на исковата молба?

Ответникът “МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор излага съображения за основателност на предявените искове и неоснователност на направените от ответниците възражения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 50122/14.06.2023 г., постановено по настоящото търговско дело, състав на Второ отделение, Търговска колегия на ВКС, след като е приел, че изложените от касатора оплакванията за очевидна неправилност поради произнасяне от въззивния съд свръхпетитум представляват оплакване за недопустимост на въззивното решение в съответната част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК и е констатирал, че въпреки формирания в мотивите извод за солидарност на отговорността на ответницата, въззивният съд не е отразил формираната по този въпрос воля в диспозитива, е върнал делото на въззивната инстанция за отстраняване на евентуално допуснатата очевидна фактическа грешка, и е указал след това делото да се изпрати обратно на ВКС за произнасяне по касационната жалба. С решение № 377/16.06.2023 г. по т.д. № 345/2021 г. на САС е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното решение № 91/11.02.2022 г. по т.д. № 345/2021 г. на САС, като в частта на диспозитива, започващ на последния абзац на стр. 22, с думите “Потвърждава решението на СГС, на стр. 23 от решението, абзац 1, ред 13 отгоре надолу, след думите “както и в частта, с която БОГОМИЛА И. Д. като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, е осъдена да заплати на “Мелон България” ЕАД сумата 25 175,86 лв., представляваща главница по договора за банков кредит и двата анекса, ведно със законната лихва от 25.10.2018 г., и сумата 718,33 лв., представляваща лихва за забава, дължима за периода от 25.03.2016 г. до 03.08.2017 г., се добави “солидарно с И. Д. Д. като едноличен търговец с фирма “Балгер - И. Д.”. Това решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, е приел, че е неоснователно оплакването на жалбоподателя за липсата на активна процесуална легитимация на ищеца с довода, че по делото не са ангажирани доказателства за влизане в сила на договора за цесия, съгласно уговореното в клаузата на чл. 5, ал. 1 във връзка с чл. 4, ал. 1 от него, че договорът влиза в сила след заплащане от страна на цесионера на уговорената цена. Приел е, че това представлява не условие по смисъла на чл. 25 от ЗЗД, а неизпълнение на договорно задължение, от което в полза на цедента възниква потестативното право да развали договора по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД с едностранно волеизявление, отправено до неизправната страна. Приел е, че в случая няма твърдения и доказателства, че банката цедент е упражнила потестативното си право на разваляне на договора поради неизпълнение на задължението на цесионера за заплащане на уговорената цена и да е уведомила за това длъжниците по кредитния договор, а по отношение на длъжникът цесионният договор е сделка между трети лица, поради което той не може да се позове на неизпълнението на задължението на цесионера за заплащане на уговорената с него цена, за да обоснове правоотблъскващото си възражение по предявен срещу него от цесионера иск за реално изпълнение, тъй като не е страна по него, нито е носител на преобразуващото право да го развали. Приел е, че няма пречка задължението на цедента да съобщи на длъжника извършеното прехвърляне по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД да бъде изпълнено чрез цесионера по силата на изрично пълномощно, а в случая жалбоподателката е била уведомена чрез връчване на препис от исковата молба. Приел е, че липсата на посочена в уведомлението дата на съставяне, която е принципно непротивопоставима на третите лица, е ирелевантна относно съдържащото се в документа волеизявление на цедента. Приел е за некореспондираща на закона тезата на жалбоподателя за недействителност на цесионния договор, предвид че към датата на сключването му вземанията по договора за банков кредит не са съществували поради погасяването им по давност, тъй като пълното или частично погасяване по давност на прехвърленото вземане не обуславя нищожност на цесионния договор, в частност поради невъзможност на предмета, по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, а и е посочил, че само част от претендираните вземания са погасени по давност. Приел е за неоснователен и довода на жалбоподателката БОГОМИЛА И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, относно качеството, в което е сключила договора за кредит, а именно, че макар в него да фигурира като търговец, с оглед предмета на договора тя има качеството на физическо лице – потребител, като е намерил, че предмет на договора е предоставянето на кредит за оборотни средства, т.е. такива, които са предназначени за финансиране на текуща търговска дейност, което изключва възможността за квалифицирането на кредита като потребителски. Поради това за правилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че доколкото ответницата няма качеството на потребител като страна по кредитния договор, релевираните от нея доводи за нищожност на част от неговите клаузи като неравноправни са недопустими. Приел е, че задължението за плащане на главницата по договора за банков кредит се погасява с изтичането на петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, чийто срок тече от настъпване падежа на задължението за заплащане на всяка отделна вноска по погасителния план. Приел е, че по отношение на исковете срещу жалбоподателката БОГОМИЛА И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, с оглед прекъсването на давността с предявяването на иска на 25.10.2018 г., дължими са всички вноски след 25.10.2013 г., а именно последните 48 вноски по главницата в общ размер на 25 175,86 лева, както и мораторна лихва за периода от 25.03.2016 г. до 03.08.2017 г. в размер на 718,33 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора процесуалноправни въпроси № 1, б. а) и № 1, б. б) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в приложените от касатора към изложението решение № 60242/04.11.2021 г. по гр.д. № 650/2021 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 22/02.02.2019 г. по т.д. № 587/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и предвид посочените в жалбата основания съгласно чл. 269 от ГПК, е обсъдил относимите към спорните факти, доказателства, възражения и доводи на страните. Въззивният съд подробно е изложил съображения относно преценката си за отговорността на ответницата по договора за кредит, направените възражения и оспорвания. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставените процесуални въпроси, за да се обоснове наличие на въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора материалноправен въпрос № 2, б. а) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Във формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 5/30.04.2019 г. по т.д. № 2747/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50/26.06.2020 г. по т.д. № 489/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и др., е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 101 от ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. В случая въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и предвид тълкуването на договора относно поетото от касатора задължение, е приел, че според чл. 7а, ал. 1 от договора, ЕТ “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.” встъпва при условията на чл. 101 от ЗЗД като съдлъжник в задълженията на кредитополучателя ЕТ “Балгер - И. Д.”, произтичащи от кредитния договор, и съответно отговаря солидарно с кредитополучателя. Поради горното по така поставения въпрос не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По поставения от касатора материалноправен въпрос № 2, б. б) също не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно приложеното от касатора към изложението решение № 213/06.01.2017 г. по гр.д. № 5864/2015 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., както и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 60119/ 23.12.2021 г. по т.д. № 1024/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 48/17.06.2022 г. по т.д. № 415/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 110/17.07.2015 г. по т.д. № 1568/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и др.), преценката за качеството на лицето, което е поело задължение солидарно с кредитополучателя, се извършва във всеки конкретен случай с оглед на съдържанието на уговорените в договора права и задължения. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика на ВКС, като е обсъдил съдържанието на уговорените в договора за кредит права и задължение и е намерил в конкретния случай за неоснователен довода на жалбоподателката БОГОМИЛА И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, относно качеството, в което е сключила договора за кредит, като е приел, че същата е търговец и отговаря солидарно с кредитополучателя за задължението към кредитора. Поради това и по този въпрос не се обосновава наличие на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора правен въпрос № 3 на основание чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. В решение № 135/19.11.2020 г. по т.д. № 1066/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най-голямата дължима грижа - тази на добрия търговец. С оглед на очертаната дължима грижа, която е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца – кредитополучател от възможността да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката – чл. 63, ал. 1 от ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл. 289 от ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност. В приложеното от касатора към изложението решение № 84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 240/29.03.2018 г. по т.д. № 1102/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и решение № 50/26.06.2020 г. по т.д. № 489/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и др.), е прието, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, като съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството “потребител”. В случая въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика на ВКС, като е обсъдил и е намерил в конкретния случай за неоснователен довода на жалбоподателката БОГОМИЛА И. Д., действаща като едноличен търговец с фирма “Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ д-р Богомила Д.”, относно качеството, в което е сключила договора за кредит. Тълкувайки конкретните разпоредби на договора, е приел, че същата е действала като търговец и съответно са недопустими релевираните от нея доводи за нищожност на част от неговите клаузи като неравноправни по смисъла на ЗЗП. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК оплаквания на касатора за възприетото от въззивния съд разрешение по този въпрос касаят спора по същество и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради гореизложеното и по този въпрос не се обосновава наличие на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че приложеното от касатора към изложението решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., касае въпроса за установяване с нередовен запис на заповед наличието на договор за заем, поради което се явява неотносимо.

Не е налице и сочената от касатора “очевидна неправилност” на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Оплакванията на касатора касаят допусната от въззивния съд очевидна фактическа грешка. Същата е отстранена с решение № 377/16.06.2023 г. по т.д. № 345/2021 г. на САС, необжалвано от касатора. Поради горното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и на това основание.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част.

По разноските:

При този изход на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски в настоящото производство. Същият претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, което предвид фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес, надвишаващ 10 000 лева, настоящият състав намира, че съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с 25, ал. 2 вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде определено в размер на 300 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,