Определение № 2421 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4071/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 21 352/11.08.2022 година, от М. Г. И., срещу част от решение № 936/04.07.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІХ-ти състав, постановено по гр. д. № 991/2022 година. С касационната жалба въззивно решение на Окръжен съд Пловдив се обжалва в частта му, с която след частично изменение и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 2244/25.11.2021 година на Районен съд Пловдив, ХІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 11 116/2020 година М. Г. И. е осъдена да заплати на К. Р. Х. сумата от 3782.50 лева, представляваща припадаща се част от стойността на подобрения, извършени в съсобствен недвижим имот, представляващ УПИ IV-315, кв. 10 по плана на [населено място], в периода 2015 година-2020 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 31.08.2020 година до окончателното плащане. В подадената от М. Г. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от К. Р. Х. срещу И. иск да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Г. И. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответницата по касационната жалба К. Р. Х. е подала отговор с вх. № 26 831/14.10.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 936/04.07.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІХ-ти състав, постановено по гр. д. № 991/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част. М. Г. И. е била уведомена за обжалваното решение на 11.07.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 21 352/11.08.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С въззивното си решение съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че с доклада по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване били приети обстоятелствата, че страните са съсобственици в посочения УПИ, като И. притежавала 1/2 идеална част, както и че Х. притежава идеална част от първия етаж на жилищната сграда, а И. втория етаж, заедно с 1/2 идеална част от общите части. В решението си първоинстанционният съд бил кредитирал показанията на свидетелите на Х., въз основа на които бил приел за доказано от фактическа страна, че в процесния имот били направени описаните в исковата молба подобрения: ремонт на обратна вода, възстановяване на част от голям 4-метров подпорен зид, площадка към улица, възстановяване на други подпорни зидове, засаждане на храсти със здрава коренова система, поставяне на улуци и водостоци на сграда, заравняване и циментиране на част от двора, изграждане на камина (барбекю), засаждане на райграс, ремонт на външна тоалетна и поставяне на осветление.Относно стойността на подобренията първоинстанционният съд бил кредитирал заключението на приетата съдебно-техническа и оценъчна експертиза, която била неоспорена от страните. Съставът на Районен съд Пловдив бил приел, че не било установено ремонтите да са били неотложни и необходими за запазването на вещта. Доказано било, че имотът бил в лошо състояние след проливни дъждове в района през 2014 година, че имало нанесени щети, но нямало данни те да застрашавали с погиване самата вещ. Показанията на свидетелите на И. в тази насока не били кредитирани.Не можело да се приеме също, че имало съгласие на другия съсобственик. В тази насока било взето предвид признанието на самата Х. и показанията на свидетелите на И.. Поради това първоинстанционният съд бил приел, че отношенията във връзка с извършените подобрения в имота следвало да се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, съответно по правилата на неоснователното обогатяване. Прието било, че е налице хипотезата на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, като работата била предприета и в собствен интерес, тъй като Х. била съсобственик в имота. Поради това лицето, в чийто интерес била предприета работата, а именно другият съсобственик, отговарял до размера на своето обогатяване .Отбелязано било, че в хипотезата на чл. 61, ал. 2 от ЗЗД можело да се присъди увеличената стойност на имота, само ако тя била по-малка от направените разходи за подобренията, тъй като в този случай отговорността била ограничена до размера на обогатяването. В случая общата стойност на подобренията, за които отговаряла М. Г. И. съгласно приетата по делото експертиза била 5442.50 лева-1/2 от общата сума. Всички 10 стойности били образувани съгласно посочения принцип на неоснователното обогатяване, като била взета по-малката сума между разходите и увеличението. Първоинстанционният съд бил приел, че от тази стойност следвало да бъде приспадната сумата от 500.00 лева, платена от И. за поставянето на улуци. Предаването й било прието за установено от показанията на свидетелката С..Според първоинстанционният съд не следвало да се приспадат суми от определеното в заключението обезщетение за поставените улуци, защото не било установено некачествено изпълнение. Констатациите в тази насока на контролните органи не се отнасяли до некачествено изпълнение на улука, а до изграждане на комин на съществуваща сграда, който не бил предмет на производството. Поради това претенцията била приета за основателна до размера на сумата от 4942.550 лева, а за разликата до пълния претендиран размер от 8124.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен. Въззивният състав на Окръжен съд Пловдив, след като извърши собствен анализ на събраните по делото доказателства и прецени доводите на страните, намирал, че били възможни няколко фактически и правни положения, при които един съсобственик извършвал подобрения в общата вещ. Съгласно задължителните разяснения в раздел I, т. 5 от ППВС 6/27.12.1974 година, когато съсобственикът извършвал подобрения в качеството си на владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, ликвидацията се извършвала при условията на чл. 30, ал. 3 от ЗС, ако подобрението е извършено със съгласието на останалите съсобственици, а ако липсва съгласието на останалите, по правилата на водене на чужда работа без пълномощно по чл. 60 и следващите от ЗЗД, както и ако останалите съсобственици са се противопоставяли, по правилата на чл. 59 от ЗЗД, със сумата, с която те са се обогатили до размера на обедняването. В случая заявената от К. Р. Х. претенция правилно била квалифицирана по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, тъй като твърдените подобрения били извършени от нея като държател на идеалните части на другия съсобственик-ответницата по делото, без нейно съгласие. Наличието на такова не било установено по делото, а и в самата искова молба било посочено, че не било давано съгласие. Същевременно И. била посещавала имота по време на ремонтните дейности, била наясно какво се извършва там, но нямало данни да се била противопоставяла. Подобренията в имота били такива нововъведения, които изменяли общата вещ и които не са били необходими за запазването и съхраняването й. При тях необходима предпоставка била именно увеличаването на стойността на имота. Ако обективно не било настъпило такова увеличение, не било налице подобрение. Отчитало се дали вследствие действията на съсобственика се е било стигнало до увеличаване на ползата, използваемостта, съответно стойността на вещта, а не дали разноските били целесъобразни с оглед интереса на собственика и дали собственикът желаел запазването им. В тази насока първоинстанционният съд правилно бил кредитирал показанията на свидетелите на К. Р. Х. относно вида, момента и авторството на извършените подобрения в процесния имот, тъй като същите били непосредствени, незаинтересовани, подробни, кореспондирали помежду си и взаимно се допълвали, като не оставяли никакво съмнение, че ремонтните дейности, описани в исковата молба били извършени изцяло по инициатива и на разноски на Х.. Вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза било оценило извършените ремонтни дейности в процесния имот като подобрения, увеличаващи стойността му. Заключението обаче било необосновано и не следвало да бъде кредитирано в частта досежно качеството на изграденото барбекю в имота. Действително за направата му били вложени средства и труд, но от приложеното писмено доказателство-писмо от [община], адресирано до съсобственичките в етажната собственост относно заявление вх. № 9М-195-1/27.11.2019 година от М. Г. И., се установявало, че изграденият комин по цялата височина на южната фасада на жилищната сграда с размери 30/35 сантиметра, бил долепен плътно до стената, пресичал съществуващата стреха и се издигал над нея с около 150.00 сантиметра. Частта, излизаща на покрива, се допирала плътно до съществуващия комин, като видимо връзката между новоизградения комин и засегнатата част от покрива, не била изпълнена качествено. Пресичайки съществуващата стреха на жилищната сграда, коминът пресичал и улука, отвеждащ дъждовните води от покрива до водосточните тръби и при това пресичане стрехата се обрушила и се получил неуплътнен луфт между комина и улука. Освен това връзката между новоизградения комин и покрива видимо била изпълнена некачествено, като било засегнато и част от покривното покритие. Дадено било предписание за предприемане на мерки в разумен срок, за възстановяване на обрушената стреха и за изпълнението на качествена връзка между улука и комина, както и за отремонтиране на частта от покрива, където той контактува с комина. От показанията на свидетеля С. също се установявало, че бил изграден комин за барбекюто, който преминавал през стрехата, разделял и нарушавал част от стрехата на покрива на жилищната сграда и минаващите по нея улуци. В резултат на това имало течове на горния етаж, който бил собственост на майка му. Даже била напукана стената. Въззивният съдебен състав кредитирал показанията на свидетеля С. в тази част, тъй като кореспондирали с констатациите на проверяващите органи, отразени в писмото. При тези данни не било могло да се приеме, че в резултат на изграденото барбекю са се били увеличили полезните свойства и стойността на имота. Поради това за размера от 1160.00 лева (1/2 идеална част от разходите за направа на барбекюто), въззивният съдебен състав приемал, че предявеният иск бил недоказан, съответно неоснователен. Относно сумата от 500.00 лева, платена от И. на Х. за поставяне на улуци, първоинстанционният съд правилно бил кредитирал показанията на свидетелката С. като логични и правдоподобни. В същата насока били и показанията на свидетеля С., макар да не били базирани на преки впечатления. Въззивният съдебен състав вземал предвид близката роднинска връзка на тези свидетели с И., която била тяхна майка, но съпоставяйки ги с останалите доказателства по делото, не намирал основание да дискредитира показанията им. Предвид на това въззивната жалба е частично основателна до размера от 1160.00 лева, за който размер следвало да бъде уважена, а в останалата част като неоснователна следва да се остави без уважение. Като неоснователна без уважение следвало да се остави и насрещната въззивна жалба. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от М. Г. И. е развила доводи за това, че по делото е спорно това дали са били извършвани необходими ремонти, като неправилно в доклада на първоинстанционния съд искът е квалифициран като такъв по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд не бил обсъдил в пълнота събраните по делото писмени и гласни доказателства, като по този начин бил допуснал съществено нарушение на процесуалния закон. Материалноправния въпрос бил дали трябва да се направи разграничение между иска по чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, а също така между необходими разноски и подобрения и дали това противоречи на ППВС 6/27.12.1974 година и ТР № 85/02.12.1968 година, постановено по тълк. д. № 149/1968 година на ОСГК на ВКС в неотменената с постановлението част. Решаващият въпрос бил за това кой трябва да даде правната квалификация на исковете за необходими разноски и подобрения, извършени от съсобственик в съсобствения имот. Възприетият от първоинстанционния и от въззивния съд подход противоречал на практиката на ВКС, която тай-общо приемала, че съдът бил този който давал правна квалификация на иска, а не страната, като се има предвид това, че назоваването на ремонтите като подобрения или като необходими разноски, също представлявало квалификация на иска. В случая било налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивната съдебна инстанция не била проявила никаква активност при изясняване на фактическите обстоятелства. Постановеното решение било в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ППВС 6/27.12.1974 година и ТР № 85/02.12.1968 година, постановено по тълк. д. № 149/1968 година на ОСГК на ВКС в неотменената с постановлението част. Всички тези твърдения по съществото си са такива за неправилност на обжалваното въззивно решение и са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. В тези твърдения не се съдържа ясно формулиран материално или процесуалноправен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване. Съдът не разполага с правото сам да формулира такъв въпрос, с оглед на твърденията в касационната жалба и изложението към нея, а има само възможността да уточни и конкретизира вече поставен такъв. Самата липса на такъв въпрос е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на оспорваното въззивно решение. В случая дори и с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на И. да бъде прието, че е поставен правен въпрос за задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на иска то той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, което той извършва като взема предвид доводите, твърденията и възраженията на страните. Самата страна не е длъжна да дава правна квалификация на претенцията си, но може да направи това. В последния случай съдът не е длъжен да възприеме дадената от страната правна квалификация на претенцията, а трябва сам да определи същата, както е направено в случая. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 936/04.07.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ІХ-ти състав, постановено по гр. д. № 991/2022 година по подадената против него от М. Г. И., касационна жалба с вх. № 21 352/11.08.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото М. Г. И. ще трябва да заплати на К. Р. Х. сумата от 960.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение