Определение № 113 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 271/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№263169/08.12.2020г., подадена от Д. И. И. от [населено място] чрез процесуалния ѝ представител адв.Е. Б. от АК-П., срещу решение №260032, постановено на 30.10.2020г. от Пловдивския апелативен съд, трети граждански състав по в.гр.д.№290/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. И. И. срещу Г. Б. Б. и В. Г. Б. иск за признаване за установено, че Д. И. в качеството си на единствен наследник по закон на баща си И. П. И., починал на 17.06.2019г., е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ самостоятелен обект в сграда, съставляващ втори жилищен етаж (апартамент) с площ от 170 кв.м., с идентификатор по КК ....., ведно с прилежащото му избено помещение от 60 кв.м. и 1/3 идеална част от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена, съставляващо ПИ с идентификатор ....., придобит от наследодателя И. П. И. чрез давностно владение, осъществявано в периода 18.04.2006г. – 17.06.2019г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуално-правни въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението като с оглед релевираните в жалбата оплаквания обсъди доказателствата и доводите на страните и да изложи собствени мотиви след преценка на относимите към спора обстоятелства; 2.Длъжен ли е съдът при осъществяване на своята решаваща дейност, да спазва правилата на формалната и правна логика, а фактическите му и правни изводи да са обосновани в съответствие с разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК; 3.Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо кредитира показанията на една група свидетели, а не обсъжда показанията на друга група свидетели, установяващи относими към спора обстоятелства. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по въведения с въззивната жалба довод, че първоинстанционният съд не е констатирал противоречивите твърдения на ответниците, въведени в писмения отговор на исковата молба, за каквито счита твърдението, че са закупили имота с инвестиционна цел, но са оставили И. И. да живее в него поради близките им отношения и едва след като И. И. изплаща паричния кредит, с който ответниците са заплатили продажната цена, са постигнали уговорка И. да остане да живее в имота, като внесената сума е предварително платен наем за периода, през който И. И. до края на живота си ще живее в имота. Поддържа също така, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди данните по делото и да изложи убедителни мотиви за това доказана ли е по делото верността на твърдяното съгласие, след като няма писмен акт за това, а лицето, участвало в постигнатото съгласие е починало. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и доводите във въззивната жалба, касаещи преценката на показанията на разпитаните по делото свидетели, че не е изложил мотиви защо кредитира показанията на едната група свидетели, установяващи близките отношения между ответниците и И. И., а не кредитира показанията на другата група свидетели, които установяват личните си възприятия за това идвал ли е Г. Б. в дома на И., грижел ли се е за него, оказвал ли е помощ в ежедневието му, И. разчитал ли е на тях. Счита, че доводът ѝ, че по делото са събрани доказателства за това, че И. И. изначално е осъществявал фактически действия, които изпълват съдържанието на правомощията на собственик на имота, е обсъден от Пловдивския апелативен съд декларативно, без да подложи на задълбочен анализ установеното по делото, и е приел, че вътрешното убеждение на И. не е достатъчно за осъществяване института на придобивната давност, а е необходимо това убеждение да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на собственика. Към изложението са приложени решение №47 от 19.06.2019г. по гр.д.№1012/2018г. на II г.о. на ВКС; решение №45 от 05.03.2019г. по гр.д.№1365/2018г. на IV г.о. на ВКС и решение №190 от 07.02.2020г. по гр.д.№24/2019г. на I г.о. на ВКС, като според касатора с тази практика на ВКС въззивният съд не се е съобразил. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба Г. Б. Б. и В. Г. Б., чрез процесуалния си представител адв.П. И. от АК-П., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Д. И. И. е предявила срещу Г. Б. Б. и В. Г. Б. по реда на чл.124, ал.1 ГПК иск за признаване за установено правото ѝ на собственост върху недвижим имот, представляващ втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, с площ от 170 кв.м., ведно с избено помещение с площ от 60 кв.м. и 1/3 ид.част от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, находящ се в [населено място], [улица], с твърдението, че нейният наследодател И. П. И., починал на 17.06.2019г., е придобил правото на собственост върху този имот по давност. Твърди, че на 04.11.1993г. (н.а.№ ....., том ....., дело № ...../1993г.) имотът бил закупен на името на нейната дъщеря С. Г. Н., но със средства на И. П. И. и за негови жилищни нужди; че И. И. харесал имота, свързал се с продавачите, договарял с тях с намерението да го купува за себе си и заплатил продажната цена, но по негови лични съображения поискал имотът да бъде закупен на името на Сибила Начева. Твърди, че след закупуването на имота И. И. направил основен ремонт, след което го владеел и живял в този имот като в свой собствен до смъртта си. През 2002г. бил упълномощен от С. Н. да се разпорежда с всички нейни движими и недвижими имоти и да ги продава на когото намери за добре, да договаря цена и условия, след което на 18.04.2006г. (н.а.№....., том ....., рег.№ ....., дело № .....) продал този имот на ответниците за 90000лв., от които 10000лв. били платени при подписване на договора, а остатъкът от 80000лв. бил изплатен след отпускане на заем от „Б.“ АД. Твърди, че на 24.01.2013г. И. И. погасил почти изцяло задължението на Г. Б. и В. Б. по договора за банков кредит, след което е заличена и вписаната ипотека върху имота. Поддържа, че владението върху имота е упражнявано само от покойния И. И., а след неговата смърт – от нея, че ответниците никога не са имали ключ и достъп до имота от 2006г. и до настоящия момент, нито са имали претенции към И. И., никога не са оспорвали правото му на собственост, ако са идвали, то е за да гостуват на И. И. с ясното съзнание, че този имот е негов, че всички консумативи са заплащани от И. И., който за времето от 2006г. до 19.06.2019г. е живял в имота като в свой собствен, стопанисвал го е, поддържал го е и по този начин е придобил собствеността върху него, владеейки го за себе си. Ответниците са оспорили така предявения иск с твърдението, че сумата по отпуснатия им паричен кредит в размер на 80000лв. е получена от И. И. и е налице пълно плащане по сделката от 2006г., по силата на която са придобили правото на собственост върху имота, след което в имота останал да живее И. П. И., който е вуйчо на Г. Б. Б., с когото имали много близки отношения. Твърдят, че живеят постоянно в [населено място] и са закупили имота с инвестиционна цел и нямали нищо против И. П. И. да остане да живее в него, да го пази и поддържа, че в един период работили заедно, а поради влошените му отношения с Денка И. И. той разчитал на тях да му оказват помощ в ежедневието, да организират медицински грижи и подкрепа. Твърдят, че винаги са имали ключ от имота от 2006г. и достъп до него, ходили са там многократно. Имали с И. И. общи бизнес-идеи и в един момент И. И. си дал сметка, че оставайки да живее в процесното жилище е лишил Г. Б. от доход, който би могъл да реализира като отдава имота под наем и решил да му преведе наемна сума на база 500лв. месечно за периода, в който бил живял в апартамента и занапред, за да не го ощетява, като включил и лихви. Знаел, че Г. Б. изплаща кредит и с негово съгласие внесъл сумата по сметката на кредита – бил продал други имоти и разполагал към онзи момент с пари, като считал, че с превода на тази сума, без да ощетява Г. Б., си е обезпечил старините с жилище, а и с техните грижи, които и без пари му оказвали. Установили, че ищцата е сменила ключа на входната врата след смъртта на И. И., след което подали жалба в прокуратурата и ѝ изпратили нотариална покана да освободи жилището. Предявеният от Д. И. И. иск е отхвърлен от първоинстанционния съд, като в подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба се навежда доводи, че по спорния въпрос дали И. И. е осъществил субективния елемент на владението (да държи спорния имот като свой), приложение следва да намери презумпцията на чл.69 ЗС, която се счита оборена, ако се докаже договорът, по силата на който се държи вещта и се съдържат оплаквания, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства да обоснове извода си защо приема за доказано твърдението на ответниците, че с тяхно съгласие И. И. е останал да живее в имота; че съдът е кредитирал показанията на свидетелите, че между Г. Б. и И. И. са съществували изключително близки отношения без да са доказани конкретно обстоятелства, които да изпълват съдържанието на такива отношения, както и при положение, че по делото не е установено И. да е разчитал на ответниците, за да му оказват помощ в ежедневието, да са организирали медицинските грижи за него, да са ходили многократно и да са отремонтирали части от имота; че без изложени доводи първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на св.Н., П. и Д., които имат лични възприятия и показанията им са последователни и се подкрепят от останалите доказателства по делото. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че процесният имот е придобит на 04.11.1993г. от Сибила Г. Начева, непълнолетната дъщеря на ищцата, действаща лично и със съгласието на своята майка, по договор за покупко-продажба, изповядан с н.а.№...../1993г., том ....., н.а....../1993г., след което с н.а.№...../18.04.2006г., том ....., н.д.№ ...../2006г. е продаден от С. Н. чрез пълномощник дядо ѝ И. П. И. на ответниците – съпрузите Г. Б. и В. Г. Б., като Г. е племенник на И. – син на неговата сестра. Прието е, че продажната цена е заплатена на И. – 10000лв. собствени средства на купувачите и 80000лв. – теглен от тях банков кредит, преведен от сметката на Б. по банковата сметка на И., като остатъкът от този кредит в размер на 74150лв. е погасен от И. на 24.01.2013г. Прието е също така, че И. П. И. е починал на 17.06.2019г. и е оставил като единствен наследник по закон (дъщеря) ищцата Д. И. И.. Посочено е, че ищцовият свидетел Л. С. П. депозира показания, че с покойния И. И. са приятели от ученическите години; знае, че е закупил втори етаж от къща в П., като е закупил имота със собствени средства, ремонтирал го е и се е установил да живее в него, но непрекъснато казвал, че този имот е на внучката му С., с която се гордеел, че учи във Франция; че И. живял в този имот до смъртта си, като в последните месеци бил в лошо здравословно състояние и за него се грижела дъщеря му; че знае за Г. Б. – племенник на И., и за съпругата му В. – за тях преди 3-4 години И. му казал, че ще ги избие, защото не искат да му върнат апартамента, който фиктивно им продал; че И. се занимавал с бизнес, сключвал много фиктивни сделки, търпял големи загуби, но не обичал да говори за тези си дела. Посочено е, че ищцовият свидетел Й. Г. Д. депозира показания, че покойният И. И. му е вуйчо, съответно свидетелят е първи братовчед на ищцата и на ответника Г. Б.; че знае жилището, което И. закупил в П. през 90-те години; че свидетелят е съсед на този имот през улицата; че И. закупил имота от бившите собственици В., направил ремонт и заживял в него, но го закупил за внучката си и на нейно име – тя живеела в чужбина, но когато се връщала, идвала при дядо си; че не знае този имот да е продаван, а И. живял в него до смъртта си. Посочено е, че ищцовият свидетел П. З. Н. е депозирал показания, че се познава с покойния И. от 40 години, познава и племенника му Г. от В.; че последната година И. бил в лошо здравословно състояние и свидетелят се грижел за него, идвала и дъщеря му, наели и жена, като Б. от В. свидетелят не е виждал да идват. Посочено е, че свидетелят Б. Г. Б., син на ответниците, депозира показания, че родителите му закупили процесния апартамент през 2006г. от И. И., вуйчо на баща му, който по това време се нуждаел от пари и предложил да им го продаде при изгодни условия; че цената действително била изгодна и затова родителите му се съгласили, теглили кредит и го закупили – като инвестиция; че семейството им е от В., жилищно и като работа са трайно установени там, поради което родителите му не се възпротивили И. да остане да живее в имота и така да го пази и поддържа; че бащата на свидетеля и И. били в много добри отношения и последният сам впоследствие предложил да погаси кредита им заради това, че са му позволили да остане в имота до смъртта си; че когато И. поискал свидетелят му носел храна и лекарства; че имали ключ от имота и влизали в него и при отсъствието на И.; че в последните години му давали и пари, тъй като И. разпродал и останалите имоти и парите от тях дал на внука си И. – син на ищцата, тъй като с последната бил в лоши отношения, като лично И. му споделил, че е получил от дядо си 252000лв.; че И. не желаел да има пари и имущество на свое име. Посочено е, че свидетелят С. К. К. твърди, че познава и И. и Г. Б.; че отношенията между двамата били много близки – като между баща и син; че преди време двамата имали и общ бизнес – Г. работил при вуйчо си; че с дъщеря си И. бил в лоши отношения; че преди 13 години И. продал на Б. жилището си в П. и за да го закупи Г. теглил кредит, а след покупката се похвалил и почерпил; че свидетелят е посещавал жилището, последно преди около 3 години и твърди, че е присъствал при разговор между двамата, при който Г. заявил на вуйчо си, че въпреки продажбата той може да остане да живее в имота, да го пази и поддържа, да живее в него докато е жив; че И. казал, че може да живее и сто години, на което Б. отговорил „колкото – толкова“ и с оглед на това, за да не се чувства неудобно, че ощетява племенника си И. заявил, че ще му плаща кредита; че спорове за собствеността на имота между двамата не е имало. Посочено е, че свидетелят П. Г. А., съпруг на сестрата на В. Б., депозира показания, че познава покойния И. от 1998г. – запознал ги Г. Б.; че през 2006-2007г. Г. купил апартамента от вуйчо си в П. – етаж от къща, но последният останал да живее в него и живял там до смъртта си със знанието и съгласието на племенника; че И. и Г. били много близки; че когато вуйчо му имал нужда от него, Г. винаги се отзовавал; че проблеми и спорове между тях не е имало; че с дъщерята на И. се запознал след смъртта му, като приживе в присъствие на свидетеля покойния се изказвал много негативно за нея и въобще не желаел да я вижда. Тази част от мотивите на обжалваното решение сочи, че въззивният съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС при постановяването на съдебния си акт е имал предвид данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се във всички доказателства, които са били събрани по делото – както писмени, така и гласни. Посочени са фактите и обстоятелствата, които първоинстанционният съд е приел за доказани, както и фактите и обстоятелствата, които са приети за недоказани от първоинстанционния съд, както и въведените с въззивната жалба доводи и оплаквания и е прието, че въззивната жалба е неоснователна. Изложени са съображения, че при персонална симулация страните постигат съгласие да сключат договор, по който желаят да прикрият действителния купувач, поради което се уговарят като страна – купувач по договора, да бъде записано лице, което привидно изпълнява тази роля и в случая се извършват три сделки: 1/между продавача и действителния купувач – прикрита сделка, която е действителната, ако не страда от пороци; 2/между продавача и привидния купувач, която се обективира в договора, но е привидна и като така нищожна; 3/между действителния и привидния купувач – упълномощаването от първия за втория да придобие собствеността, както и специалната цел – да се укрие действителния купувач. Прието е, че в случая нито една от сделките, съставляващи фактическия състав на персоналната симулация, не се установява от показанията на свидетелите на ищцата, както правилно е приел и първоинстанционният съд, с оглед на което за правилен е приет и изводът му, че твърдяната в исковата молба персонална симулация по договора от 04.11.1993г. не е налице и считано от тази дата и въз основа на този договор правото на собственост на имота е възникнало в патримониума на посочения в него купувач – третото за спора лице С. Н., като без значение е чии са паричните средства, с които е заплатена продажната цена и дали собственикът е завладял и владее вещта си лично или чрез този, на който я е предоставил. С оглед на това е прието, че на 18.04.2006г. И. продава не свой, а чужд имот в качеството си на надлежно упълномощен от собственика му представител, а поради това е правно ирелевантен въпросът целял ли е И. настъпването на правните последици на този договор – изложени са съображения, че по отношение на собственика – продавач по договора С. Н. подобни твърдения не са възведени, не се оспорва действителността на даденото от нея на И. упълномощаване за продажба на имота изобщо и в частност с твърдения да е привидна. Според въззивния съд считано от 1993г. до смъртта си на 17.06.2019г. и конкретно в меродавния период от 18.04.2006г. до 17.06.2019г. упражняваната лично от покойния наследодател фактическа власт върху имота се приема за осъществявано от него държане поради установеното от ответниците основание за нея – заем за послужване. Този извод изцяло съответства на трайно установената практика на ВКС, според която ако по делото е установено, че заявилото възражението за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за упражняване на фактическата власт, с оглед на което фактическата власт би била квалифицирана като държане и ако се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение (решение №31/08.02.2016г. по гр.д.№4539/2015г., I г.о. на ВКС). Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗН е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобива давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез промяна на държането във владение (решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г., ІІ ГО на ВКС). За неоснователни са приети възраженията в жалбата, че показанията на ангажираните от ответниците свидетели в насока на това основание не следва да бъдат кредитирани, по съображения, че тези показания, противно на твърдяното от жалбоподателката, са последователни, непротиворечиви и се основават на лични и непосредствени възприятия, като не се опровергават от другите, ангажирани по делото доказателства. Прието е, че ищцовите свидетели не опровергават така установеното основание и не установяват факта на осъществявано от И. владение, тъй като тези свидетели не са запознати с вътрешните отношения между И. и племенника му и дори не знаят за отчуждаването на имота (св.Й. Д. и П. Н.), а свидетелят Л. П. е узнал този факт в много по-късен момент, когато И. му заявил, че ответниците отказват да му върнат имота, като го счита за свой. Въззивният съд следователно е изложил мотиви защо кредитира показанията на една група свидетели, а не кредитира показанията на друга група свидетели, поради което следва да се приеме, че вторият, поставен от касатора въпрос, не съответства на данните по делото и поради това не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Изложени са съображения, че вътрешното убеждение на И. не е достатъчно за осъществяване на института на придобивната давност, а е необходимо това убеждение да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на собственика с оглед изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че тези действия несъмнено следва да са насочени към собствениците, като твърденията в тази насока, изразявани пред други лица, неадресирани и недостигнали до собствениците, не изпълняват фактическия състав на владението. С оглед на това е прието, че изявленията на И. пред свидетелите и фактическите негови действия в имота, на които те са били очевидци (ремонти, поправки и др.) и които са оставили у тях впечатлението, че е негов собственик, са ирелевантни. Изложени са съображения, че за да премине държането във владение, следва да се установи – кумулативно, и намерение на И. да „свои“ имота и открита, явна и недвусмислена демонстрация на това му намерение спрямо собствениците Белухови. Прието е, че това доказване не е проведено при лежаща върху ищцата доказателствена тежест с оглед установеното от ответниците правно основание (чл.243 ЗЗД), на което наследодателят ѝ е упражнявал фактическата власт. Прието е, че установеният и безспорен между страните факт, че И. е извършвал ремонти (необходимите такива, изразяващи се в боядисване, поправка на брави и др. вещи) и е заплащал консумативите, свързани с осъществяваното от него обитаване, не съставляват действия, сочещи на намерение за своене на вещта, нито на явна, открита, недвусмислена външна проява на евентуално такова намерение, насочено към собствениците. Според въззивния съд тези му действия са нормално следствие от факта, че той единствен живее в имота, съответно поема разходите за това. Прието е също така, че сам по себе си безспорният и установен по делото факт, че И. е погасил банковия кредит на ответниците, също не сочи на намерение за своене и проява на това му намерение спрямо тях като собственици, след като не се установява погасяването да е на основание, че счита имота да свой и това основание да им е недвусмислено заявено. Според въззивния съд въпросът кой е полагал грижите за наследодателя в период, когато се е нуждаел от такива, е правно ирелевантен. В мотивите към обжалваното решение се съдържат съображения по всички релевирани с въззивната жалба оплаквания по правилността на решението на първоинстанционния съд. В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. съдържаща се в посочените от касатора решения, въззивният съд се е произнесъл по всички наведени с въззивната жалба доводи и оплаквания, обсъдил е показанията на свидетелите и е изложил съображенията, поради които дава вяра на показанията на едната група свидетели и не дава вяра на показанията на другата група свидетели. Обсъдени са фактическите констатации на първоинстанционния съд и извършената в първоинстанционното решение преценка на доказателствата, като същата е приета са правилна и съответстваща на правилата на процесуалния закон. Извършен е и самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и са направени както собствени фактически констатации, така и собствени правни изводи. Поради това настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението въпрос. Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване и по въпроса дали съдът при осъществяване на своята решаваща дейност е длъжен да спазва правилата на формалната и правната логика, а фактическите му и правни изводи да са обосновани в съответствие с разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. В обжалваното решение в тяхната логическа и времева последователност са проследени всички релевантни за спора факти. Развитието на отношенията между наследодателя И. И. и ответниците също е проследено в неговото развитие, отчетена е всяка промяна в намеренията и в отношенията помежду им, касаеща ползването на имота. Съответстващ на правната и житейска логика е изводът на въззивния съд, че е налице основание за ползването на имота от наследодателя, въпреки твърденията на ответниците, че са придобили имота с инвестиционна цел, доколкото от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че ответниците са имали намерение да отдават имота под наем или да го продадат на по-добра цена, след като изплатят кредита, след което се отказали от това свое намерение докато наследодателят на касатора И. И. живее там (св.Б. Б.); че са закупили имота с цел инвестиция, но се разбрали с И. И. ад си остане в жилището, за да го пази и да се грижи да няма вадналщини, като по-късно И. И. им изплатил някаква сума, за да не ги ощетява (св.Стериан К.). Фактическите констатации на въззивния съд съответстват на данните по делото, а правните му изводи – на трайно установената практика на ВКС. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение